Chapter ІX; Hunting Party

Chapter ІX
Hunting Party

- Отиваш на лов? – премигнах срещу Коен, когато ми каза, че този уикенд ще ходи с баща си и негови приятели, цяла ловна дружинка на лов извън града.
- Не е това, което си мислиш! – просто рече той, с поглед право напред. Избягваше да види киселата ми физиономия, убедена съм!
- Така ли? И какво си мисля? – намусих му се насреща аз, макар той да не забеляза.
Беше понеделник, първата седмица на декември и точно ми беше свършила смяната в болницата. Коен бе дошъл да ме прибере, качихме се в колата и той реши да ме изненадата с “прекрасната новина”, която носеше. Толкова му бях ядосана в момента! Истината е, че имахме планове - щяхме най-накрая да имаме един уикенд само за нас. От рожденият ми ден насам само се уговаряхме да си отделим една събота и неделя и когато най-накрая го направихме – плана пропадна. Даже бях разговаряла с директора на болницата да ме освободи този уикенд – той каза, че няма проблем. Но ето дойде Коен и проблемът вече е на лице.
- Че отивам с баща ми да ми убие животно, чиято кръв да измуча? – погледна ме подозрително той, опитвайки се да прецени дали точно това съм си мислила.
- Е, не съвсем… - той се намръщи. – Съжалявам, Коен, но имахме планове… - погледна ме неразбиращо, придържайки здраво волана. – Нашият уикенд?
- Ол, да! - сети се изведнъж той. Наистина беше забравил!
- Забравил си? – ядосах се още повече.
- Виж, Таралин…Не мисля само за едно нещо…Ти сега не ходиш често в университета, но аз все още се водя студент, така че…Имам да мисля за много неща…
- Върколако-вампирски? – предположих кисело аз.
- И не само…Вкъщи е лудница – брат ми отказва да се присъедини към лова, баща ми му вдига скандали…Купона е пълен! Особено, когато накрая Никълъс каже: “За какво съм ти, имаш си мелеза!” Тогава кавгата става пословична, че на колкото и антидепресанти да е доведената ми майка, чак до нейните уши стига…а тя почти всеки ден е като зомби…
- Тя не знае, така ли? – предположих по-спокойно аз.
- Не! И да искахме да и кажем – няма смисъл…Тъпче се с хапчета по цял ден!
- Не разбирам! Баща ти не я ли спира?
- Хах…Иронията е, че хапчетата и трябват. – премигнах неразбиращо. – Болна е от рак! Умира! – мрачно рече Коен, гледайки право напред пътя.
- Ол, съжалявам. – потупах го по рамото аз.
- Всички съжаляват, но няма какво да се направи…Да сменим темата! – настоя раздразнено той. Винаги правеше така, когато разговорът тръгваше в нежелана от него посока. – Говорех за това, как не мога всеки път да помня какво сме се уговорили и как…
- Няма проблем! – изрекох едва.
Сега го разбирах. Имаше право! Не само му прощавах, за това че е забравил за плановете ни, но и го намирах за напълно нормално. Беше изгубил истинската си майка, заради нещо, което по принцип не би трябвало да съществува, сега губеше и доведената си, заради нещо, което би било добре да не съществува…Изглежда бях станала по-голям егоист, отколкото предполагах, след като дори не бях забелязала как се измъчва. В главата ми през цялото време е било – Аз! Аз! Аз! Тъпа, тъпа Таралин!
- Сигурна ли си? - той наби спирачки пред вкъщи, изключи двигателя и ме погледна обнадеждено.
- Аха! – усмихнах му се малко принудено аз. Надявах се да не си личи чак толкова. Да, беше ми неприятно, че след като си освободих уикенда щях да го прекарам в компанията на Лесли и Тамара, а не в неговата, но сега не бях аз важната. Личеше си, че този лов значи много за него и вероятно самият факт, че баща му го кани да се присъедини…Веднъж и той да е част от нещо. Трябваше да бъде там, с ловната дружинка, да ловува…В този ред на мисли, наистина се надявам да не бъде с цел утоляване на жаждата…Но, щом Коен казва, че не това е идеята – му вярвам. Не би ме излъгал. Поне, не нарочно…Може би, за да ме предпази, но…От какво в крайна сметка ще ме пази? Онова нещо, което ме нападна не се бе мяркало от седмица и повече…Коен ме увери, че съм в безопасност. Той не би допуснал да пострадам, не и когато бе готов да даде живота си за мен. Върколако-вампирите можеха ли въобще да умрат?
- Е…аз ще тръгвам. – целуна ме той по бузата. – Вкъщи пак има…нещо като кавга и…
- Разбирам…върви! – пак му се усмихнах принудено аз.
- Ще се оправиш, нали?
- С кое…миенето на съдовете ли? – засмях се аз. – Стига Коен, една вечер няма да останеш…естествено, че ще се оправя.
- Хах. – сега той се засмя. – Говорех за уикенда.
- Ол…Да, ще се оправя. – колкото и да се стараех да го прикрия, все пак в гласа ми прозираше разочарованието.
- Ти си моят войн! – той ме целуна отново, сетне аз си взех нещата и слязох от колата.
Коен не се бави много – запали двигателя, обърна колата и пое към дома си, оставайки ме сама в студената декемврийска вечер, гледаща мрачно след него.

***
До последно се молех събота и неделя да не дойдат…поне не бързо…И сякаш поради тази причина дните се изнизаха толкова скоростно, че чак не усетих кога беше Петък вечер, а аз се сбогувах с Коен.
- Два дена…и съм отново при теб! – усмихна ми се мило той.
- Знам това…стига си го повтарял! – дразнех се всеки път, щом го споменеше. Бях голямо момиче, щях да се справя!
- Тогава спри да гледаш толкова отчаяно! – настоя Коен, потапяйки ме в прегръдките си. Стояхме на паркинг алеята пред вкъщи, а Лесли и Тамара надничаха през прозореца и си мислеха, че не ги виждаме – нормално за тях!
- Просто…Ами какво ще правя? Не мога да плета гоблени, всъщност въобще не мога да плета…
- Хей, това не е като да отивам на война…Жените по това време са си падали по плетките – върни се в нашия век, окей! Просто се успокой! – погледна ме нежно със сините си очи. Този път езерата бяха чисти…Кристално чисти и все пак пълни с потайност.
- Спокойна съм…Ще измисля нещо… - признах кисело аз. – Но, ако, когато се върнеш съм се изрусила и се хиля като навита на пружина – те ще са причината! – кимнах към прозореца зад мен аз, от който се подаваха главите на съквартирантките ми.
- Те наистина си мислят, че не ги виждаме, а?
- Боя се, че да. – мрачно рекох аз.
В този момент от джоба на зимното яке на Коен изтрещя някаква ужасно силна мелодия, способна да оглуши всеки в близост до нея. Беше някакъв старовремски рок и всеки път щом го чуех подскачах. Този не беше изключение.
- Спокойно! – засмя се Коен, когато видя че за пореден път съм се стреснала от мелодията му, сетне вдигна. – Ало? Да, сега тръгвам…Добре! Да, мога да побързам…Това Никълъс ли беше?...Просто престани да го караш…Окей!...Те са там? Добре, добре…Идвам си! – сетне затвори. През цялото време гласът му гравитираше между приятно изненадан и бясно разярен. – Виж аз…
- Да, чух. – въздъхнах тежко.
- Ще се видим след два дни! – той ме целуна нежно, но все пак припряно по бузата и рече: - Само не се забърквай в неприятности, нали?
- Аз не се забърквам в неприятности! Те се забъркват с мен!
- Тогава не им се давай! – усмихна ми се той и отново ме целуна. – Обичам те!
- И аз! – измрънках кисело.
Той ме прегърна силно, целуна ме още веднъж и потегли към джипа си.
- Хей… - спря се той на качване. – Ако искаш се обади на Труди…Все се оплаква, че имала много работа през уикендите…Ти нали не ходиш тогава и…Знаеш! – аз кимнах мрачно. – Чао. – помаха ми Коен и се качи в колата си.
- Чао. – отвърнах му недоволно аз.

***

Окей! Признавам си…В началото идеята да се обадя на Труди ми звучеше като: “Ти сериозно ли бе…Няма начин! Цяла седмица си почупвам краката и сега ли?”, обаче когато прекарах два часа в компанията на Куку и Пипе, всичко човешко в мен се обърна срещу себе си и се обадих на работодателката си. Разберете ме, ако и на вас две особено тъпи руси създания през пет минути ви задават въпроси свързани с приятелят ви от рода на - “ Ти ли го накара да си смени прическата?”, “ Защо носи все светли дрехи?”, “ Кой е любимият му филм?”, “Защо сега не си с него?”, та се стигне до: “Как мислиш Тамара, имам ли шанс да стана модел?” – “Колкото и аз имам!” – “Уол! Значи мнооого!” Разбрахте, надявам се, какво имам предвид.
Така че, този уикенд се разбрах с Труди да и помагам в заведението – едно на ръка, че не мислех само за себе си…Е, поне не точно…Защото все пак си запълвах някак времето, но какво да ви кажа – няма безкористно добро дело! Колкото и да не ми се искаше да съм егоист, правейки това…накрая нещата пак се наредиха по този начин.
- Хей, мила, благодаря ти, че дойде. – усмихна ми се мило Труди.
- Естествено, че ще дойда…Все пак нямах много за правене, а ти имаше нужда от помощ. – поне не я лъжех.
- Хех, благодаря. Ще го имам предвид, когато ти давам заплатата другия месец. – усмихна ми се тя. Аз също и отвърнах, сетне се върнах към масите си.
Досега не бях работила в заведението на Паркър през уикенда и идея си нямах, че точно по това време тук е пълно с хора – препъваха се един през друг да си дадат поръчката, мрънкаха един през друг, че идвала много бавно и отново един през друг след това бързаха да си излязат, за да дадат път на една дузина други. Към седем вече нямаше почти никой в кафето и дори си помислих, че може да си тръгна по-рано…Само дето веднага след като почнах да почиствам масите, Труди се приближи до мен и потупвайки ме по рамото, каза:
- Мила, днес ме до 9, не бързай с масите! – сетне си тръгна, оставяйки ме да гледам след нея с недоволен поглед.
Прекрасно! Сега трябваше да стоя още два часа! Краката ми вече пулсираха от болка и едва стоях на тях, ръцете ми на два пъти изтръпнаха от държането на таблата, главата ме болеше, очите ми бяха уморени…Въобще не бях гледка! Но, не биваше да мисля само за себе си – вече не! Щом обещала да остана, ще го направя!
Последните клиенти събраха нещата си и си тръгнаха, оставяйки парите за сметката си на масата. Въздъхнах и отидох да ги прибера. Точно си мислех, че сега ще мога да поседна за малко и ето, че вратата на кафенето се отвори за пореден път днес и от нея влетяха някакви млади момчета. Изглеждаха по-малки от мен, като чели на 16-17 годишни, колкото сестра ми, и все пак бяха доста по-високи, направо огромни, сравнени с нея, та даже с мен и нея взети заедно. Бяха трима. Едното момче беше слабо, русо и с къса пострижка, по бузите му се мъдреха лунички. Откакто бе влязъл, не бе спрял да се усмихва, изглеждаше ведър човек. Другото момче беше високо и мускулесто – тъмна къса коса, кисела физиономия и гневен поглед. Като чели все мрънкаше за нещо под носа си, така че само неговите приятели го чуваха…Беше раздразнителен – определено нямаше да искам от него поръчката!
Третото момче беше със светло кестенява коса. Тя за разлика от тези на приятелите му беше малко по-дълга от обичайното – падаше над очите му, а на моменти дори ги покриваше напълно. Беше мълчалив. Целият беше облечен с черни дрехи, завършващи с черно кожено яке. На ръцете си носеше ръкавици срязани през пръстите, така че всичко друго освен пръстите му бяха покрити. Като чели даже не забелязваше останалите момчета, сякаш бе дошъл тук за значително по-важно нещо, от почерпка с приятелите. Видът му будеше интерес, но и стряскаше.
- Къде ще седнем? – усмихна се за пореден път русият.
- Сляп ли си? – сопна му се тъмния. – Кафето е празно! Където си искаме.
- Хънт, ти какво ще кажеш? – попита през усмивка русия своя мълчалив приятел.
- Все тая! – отсече момчето и тримата седнаха на първата маса, намираща се в близост до тях.
Аз търпеливо изчаках да се настанят, сетне взех три менюта и отидох да им ги донеса:
- Запов…
- Бира! – сряза ме мрачният.
- Направи ги две! – усмихна ми се русия. Мисля, че той би се съгласил с абсолютно всичко, което биха поръчали останалите двама. Не приличаше на човек, който обича да взима решения, за него сякаш всичко беше – усмивка? Все се хилеше ли хилеше.
- Ъм… - започнах аз несигурно. - …Боя се че нямате годините за бира. – направих жалък опит да се усмихна, с надежда да възприемат това като приятелски жест, тип: “Разберете ме, аз лично бих ви донесла, но такива са правилата!”
- И ти к`во? – сопна ми се мрачният. – Няма да ни донесеш, така ли?
Аз погледнах притеснено към двамата му приятели – русият все така се усмихваше, докато мълчаливия гледаше нещо на ръцете си, ясно давайки да се разбере, че сегашната ситуация му е безразлична.
- Мога да ви предложа нещо друго…
- Искаме бира! – настоя мрачният, леко ставайки от масата, за да ми покаже наглед, че ако аз не му донеса бира, той ще ме накара. Досега не си бях имала работа с такива…всичко това беше ново за мен.
- Политиката на заведението… - понечих да кажа аз.
- Не ми дреме за тъпата политика, донеси бира! – вече се изправи съвсем той. Аз отстъпих несъзнателно назад.
- По-леко, човече! – усмихна му се русия, явно прекрасният му свят от усмивки се беше помрачил временно. – Може да пием и сок! – заклати сигурно глава насреща му той.
- Бо, идиот такъв, искам БИРА! – развика се той на приятеля си, мисля че бе готов да го удари, ако се наложи и като чели нямаше да му е за първи път. Аз се огледах притеснено за Труди – За Бога, къде беше когато ми трябваше?
- Дилън, смотаняко… - чух някакъв злокобен глас от другата страна на масата аз. - …щом ти казаха да си избереш друго…ИЗБЕРИ СИ ДРУГО! – озъби се насреща приятелят му. Дори не стана от стола си, седеше все така спокойно отпуснат в него, само дето този път не гледаше ръце си, а право към мрачния. Като чели това беше достатъчно на Дилън да се откаже от желанието си за бира, защото само избута гневно менюто и повече не погледна към мен. Поръчката ми даде русият – Бо, май го нарекоха, взеха си по нещо безалкохолно, без да създават повече проблеми. За щастие!
След две минути им донесох питиетата – мислех да си тръгна незабелязано, точно когато отново чух зловещия глас:
- Това откъде е? – посочи с глава към раната на шията ми той – уви, още си личеше. В първият момент настръхнах…Знаех какво ми е причинило раната, знаех и как да отговоря правилно…Това, което не знаех, беше как да излъжа, така че да звучи правдоподобно и всички да ми повярват.
- Малък домашен инцидент. – отговорих несигурно аз.
- Прилича на ухапване. – отново се обади черният тип. Само гласът му ме караше да потръпвам. Беше мек и приятен, поне в началото, но веднага щом започнеше да говори ставаше рязък и остър като бръснарско ножче.
- Глупости! – усмихнах се конфузно. – Че кое животно хапе така? – опитах да се пошегувам аз.
- Хъм! – изсумтя той и отново се вгледа в ръцете си. Чак тогава видях, че на частите от пръстите му, които не бяха прикрити от ръкавиците всъщност бяха изрисувани с черен туш – татуировки! Това момче не си играе на дребно – само на 17, а вече с татуировки. Сестра ми ще има да си мечтае за подобно нещо! За Бога аз ще има да си мечтая!
Друг разговор не последва. Русият ми се ухили традиционно, докато мрачният – Дилън, скръсти ръце и демонстративно обърна глава на другата страна. Вече нямах работа тук, затова се върнах на бара, където седях докато чаках някой от клиентите да ме повика повторно – я да взема поръчката му, я да му оправя сметката, я да ми я плати.
Реших да напиша някое съобщение на Коен – ужасно много ми липсваше. Извадих телефона от униформата ми и започнах да пиша. Пръстите ми играеха по копчетата, докато мозъка ми измисляше някое ужасно мило, но едновременно с това забавно съобщение. Тогава без да искам ги чух! Трите странни момчета, които туко-що бяха дошли сега разговаряха оживено. Не че исках да ги чуя, но винаги имаше ехо, когато заведението беше полупразно.
- Колко време ще го чакаме? – поиска да знае Дилън.
- Колкото трябва! – глухо рече тъмният тип.
- Аз нямам нищо против да чакам. – през усмивка рече Бо.
- Млъкни! – заповяда Дилън. – Какъв всъщност е плана, Хънтър? – само по гласа му можех да кажа, че нервничеше.
- Стоим тук и чакаме да дойде…ето какъв! – безинтересно рече тъмния тип – сто процента отново си гледаше татуировките по пръстите.
- Разбрах, че ще правим хайка. – зарадва се Бо.
- Да, и аз. – недоволно се обади Дилън. – По неговите думи сега бил подходящия момент за това…Само едно не разбрах, той за водач ли се обявява?
- Не си хаби силите, Ди! Така или иначе никой нямаше да избере теб за водач! – просто рече Хънтър.
- Аз бих! – възрази Бо.
- Ти би избрал всеки.
- Да, така.
- Сериозно – Млъкни! – кресна му Дилън. – Защо въобще дойде?
- Това можем и теб да попитаме, нали така? – обади се отново със зловещия си глас Хънтър, при което приятелят му млъкна. – Ще видим какво ще каже той.
- Ако не се лъжа всичко това сега е заради онова нещо… - когато чух Бо да изрича тези думи, пръстите ми замръзнаха насред писането. Идеално! И тези бяха някой от различните! Върколаци? Вампири? Какви?
- Да. – отговори незаинтересувано тъмния тип. – Никой не знае какво е и всеки иска да разбере…Нормално! В такива моменти винаги се обединяваме. – последното прозвуча повече като недоволство, отколкото като констатация.
- Хънт, баща ти какво казва? – поинтересува се Бо. Като чели бащата на този Хънтър трябва да е голяма клечка, че да ги интересува и неговото мнение.
- Да чакаме. – провлачи безразлично той. – Според него трябва да разберем какво е, преди да предприемаме някакви мерки…
- А според теб? – включи се отново с киселия си тон Дилън.
- Според мен…трябва да го открием, преди то да е открило още някой невинен.
- Стига де…Не е нападало от случката с онова момиче във Форкс…
- Не съм съвсем сигурен. – при тези думи можех да усетя погледа му впит тила ми. Цялата настръхнах. Едно на ръка, че постигаше същия ефект само с плашещия си глас, друго че побъркваше с цялата си незаинтересованост и безразличност от ставащото наоколо и трето – като чели той знаеше нещо повече от своите приятели, просто го пазеше за себе си. Животът ми е пълен с откачалки!
- Чакай малко…Да не би да има още? – изръмжа Дилън.
- Възможно е! Просто някой хора са по-прикрити. Като нищо могат да пазят случката в тайна. – мистериозно рече Хънтър.
- Понякога ме плашиш, когато говориш така. – призна Бо, а аз без проблем можех да се съглася с него. Така си беше, сякаш прокарваше хиляди бръснарски ножчета по кожата ти само с гласа си.
- Все пак трябва да пипнем това нещо! – гневно се обади Дилън. – Каквото и да е направило…тайно или не…Където и да е сега…Трябва да го открием и унищожим веднъж за винаги! – удари той с юмрук по масата, толкова силно, че аз чак подскочих. Тримата се вгледаха подозрително към мен, аз им метнах само бегло поглед и пак се върнах към телефона си…Съобщението за Коен беше почти готово, само се надявах в невниманието си да не съм объркала някоя дума. Разговора се беше обърнал към неочаквано интересна тема и първоначалната ми закана да не го подслушвам прерасна в това да го попивам с интерес.
- Спокойно, човече! – провлечено рече Хънтър. – Не вдигаме революция, просто се каним да пречукаме едно копеле, което си го проси!
- Какво чакаме, тогава? – сопна му се приятеля му.
- Водачът! Че кой друг! – този път в гласа му долових презрение – не харесваше човекът, който се очакваше да ги навести, въобще не го харесваше. Сякаш бе дошъл само да се увери с очите си, че не е нещо особено, ето защо всичко му беше толкова безразлично и на моменти скучно.
- Е, той като чели…малко закъснява! – не чак толкова радостно спомена Бо.
- Обичаш да изтъкваш очевидното, нали? – сряза го за пореден път киселият тип. На него всеки му беше крив – хората, света, той самия.
- А, ти обичаш да нервничиш непрестанно. – констатира Хънтър. – Не че ми пука. Просто понякога изнервяш и останалите, нали се сещаш!
- Нали не ти пука…Тогава какво се палиш? – озъби му се Дилън.
- Не притесняваш мен… - безразлично му отвърна той.
- А кой? – гневно гръмна гласа на приятелят му.
Отговор не последва, но вероятно този Хънтър му направи някакъв жест да погледне към мен, защото този път усетих три изпепеляващи погледа впити в тила ми.
- Хей, сервитьорката… - чух как се провикна неприятният вечно недоволен тип и нямах друг избор освен да му обърна внимание.
- Да? – с неохота рекох аз.
- Имаш ли някакъв проблем с нас? – поинтересува се грубо Дилън – аз поклатих отрицателно глава. – Видя ли? – сопна се за пореден път на приятеля си той. Като чели все си търсеше хора, на които да се сопва.
- Разбира се, че няма да ти каже…- тихо рече Хънтър.
- Не, наистина…не ми пречите. – с усмивка рекох аз и отново забодох поглед в съобщението, което пишех.
За щастие отговор не последва само някакво напрегнато шушукане, или може би прекалено бързо говорене, което не можех да сведа до членоразделна реч. След малко отново усетих погледите на тримата впити в мен. Още едно напрегнато шушукане...Накрая престанах да им обръщам внимание. И се върнах към съобщението, вече беше готово и само го изчитах да видя как се е получило. Идеално! Изпрати! Готово!
В този момент усетих нечий топъл дъх във врата ми и настръхнах – само Коен ми правеше така, обичаше да шепти в ухото ми понякога. Обърнах се мигновено и застанах лице в лице с онова момче Хънтър. Колко подходящо име – “ловец”, а? Май точно такъв щеше да се окаже!
- О! – подскочих малко от стола аз.
Момчето не каза нищо. Стоеше на притеснително близко разстояние срещу мен и сякаш…ме душеше?
- Какво правиш? – изблъсках го настрани от себе си.
- Миришеш странно. – присви подозрително очи той.
- И ти не си цвете! – дръпнах му се аз. – Какво искаш? Ако е от поръчката, щях да…
- Миришеш странно. – повтори Хънтър.
- Окей, когато се прибера ще се изкъпя…Специално заради теб. Доволен ли си? – ококорих му се насреща аз. – Сега защо не се върнеш на мястото си. – едва не го изпъдих аз.
- Нямам това предвид. – поклати глава той. – Не миришеш…на нищо. – изумено премигна той. Гласът му продължаваше да звучи все така безразлично и вяло с щипки острост от време на време.
- Да ми изкарваш акъла ли дойде чак до тук? – не разбрах аз. – Ако ще поръчваш нещо казвай и се връщай на мястото си. – скръстих важно ръце.
- Какво те ухапа? – игнорира той казаното от мен.
- Не съм казала, че нещо ме е ухапало. – сетих се на време какво да му отговоря.
- Но, те ухапа нали?
- Не! Сега ще се върнеш ли на…
- Мястото ми? След малко! Ти ще кажеш ли какво те ухапа?
- Момче, не ме изнервяй! – предупредих го аз. Вече бях на ръба да го избутам до мястото му на сила, стига да можех да го помръдна де…Просто ме побъркваше със страните си въпроси. А за гласа му дума да не става…Сто процента довечера щеше да е основен участник в кошмарите ми.
- Момче? Ха-ха. – засмя се той. Имаше най-ненормалния смях, който някога бях чувала. Все едно дереш възглавница с ножовка. Караше ме да потрепервам само при звука му. – Не си много по-голяма от мен, че да ме наричаш момче. – отбеляза презрително.
- Хубаво – викай ми “момиче” и да оставим нещата до тук. – троснах му се аз. Щеше ми се вече да се махне от погледа ми. Сега ми стана ясно, колко добра идея е било да не работя при Паркър през уикенда…Добра ли казах? Гениална имах предвид.
- Та, какво те ухапа…
- Не знам! Ти кажи… - вече не издържах. – Изглеждаш като голям специалист!
- Така е! – спокойно кимна момчето.
Явно се взимаше доста на сериозно. В този момент вдигна едната си облечена в срязана черна ръкавица ръка към лицето си и я закрепи на брадичката си. Сега какво с татуировките си ли се хвалеше? Тогава се вгледах по-добре – да, имаше някаква плетеница изрисувана с перманентен туш, но по-интересното беше какво се намираше под нея – белег от изгаряне. Като чели татуировката беше само камофлаш, от който се очакваше да прикрие грозния белег. А той наистина беше плашещ…Вероятно дори продължаваше под ръкавиците. Какво ли му се бе случило на това момче?
Той точно мислеше да продължи да разпитва за белега на врата ми, когато входната врата на заведението се отвори и още едно момче влезе през нея. Беше средно високо, набито, с кестенява вълниста коса, която покриваше кафеникаво-черните му очи. Познавах го! Братът на Коен! Никълъс? Какво правеше той тук?
- Най-накрая! – възкликна недоволно Дилън. О, не, него ли чакаха, него? Той ли е водача…На хайката им? На…глутницата? Братът на Коен? Ето защо не беше отишъл с другите на лов – имаше да се устройва свой собствен, доста по-важен!
- Ник, доста се забави! – усмихна му се поздравително Бо.
- Време беше! – изсумтя до мен Хънтър. – Не сме приключили. – предупреди ме той и се отправи към масата си. Тук трябваше да се съглася с него - време беше…да се разкара.
Наблюдавах как Никълъс се настани при другите, седне и Хънтър се върна при тях. Обстановката беше напрегната. Братът на Коен, поне за сега не ме бе забелязал, само можех да предполагам какво ще е отношението му към мен, имайки предвид това което проявяваше към собствения си брат.
Пет минути по-късно групичката обсъждаше разгорещено нещо - не можех да чуя нищо. Говореха прекалено бързо и на всичко отгоре май шептяха…Нямах никакъв шанс, освен ако не бях Коен с неговия супер слух…Е, надявах се поне той да се забавлява на този прословут лов. Чакай малко! На него определено нямаше да му хареса това, че брат му се изживява като водач на…върколаците? Сега вече можех да кажа какви са момчета…След като върколажкото начало се предаваше от поколение на поколение в семейство МакГрийди, значи Ник също беше върколак…Да, май и Коен спомена нещо такова. Така че…тези три момчета, за които досега не можех да кажа нищо друго освен външните им белези, бяха върколаци. На Хънтър определено му отиваше. “Ловецът” със стряскаш глас, който можеше да те докара до агония само със смеха си…Потръпнах само при мисълта за него.
- Хей, може ли да си поръчам нещо… - чух да се обажда някой от масата. Даже знаех кой. Не беше нито един от гласовете на трите момчета – Никълъс! Е, явно все пак ще трябва да се срещна с него лице в лице…отново.
Кимнах и тръгнах към масата. С всяка стъпка, с която приближавах групичката изражението на Ник все повече се променяше – от смътно съмнение до изключително разгневено. Направих се, че не виждам това. Все пак работех тук – задачата ми беше да му взема поръчката, не да завързвам близки контакти – нещо, което с него не вярвах, че някога ще постигна.
- Какво ще обичате? – учтиво попитах аз.
- Какво правиш тук? – стана изведнъж от стола си той, отпращайки го няколко сантиметра назад. Тримата му познати придобиха любопитни физиономии, дори иначе безизразния Хънтър се заинтересува.
- Работя тук. Може ли да взема поръчката ви? – попитах аз, докато вече почуквах с химикала по тефтерчето, което държах в ръка, с надежда скоро да чуя поръчка или нещо от сорта.
- Тръгваме! – заповяда той на останалите.
- Какво?
- Чакай малко! Как така тръгваме?
- Бъзикаш се нали?
- Говоря сериозно! Тръгваме! – той прибра набързо листовете, които беше разхвърлял по масата и понечи да тръгне към изхода.
- Ник, какво ти става? – не разбра иначе толкова усмихнатия Бо.
- Знаете ли коя е тази? – посочи ме гневно с пръст той. Никой от тях не знаеше, разбира се. Те мислеха, че съм просто сервитьорка. Обикновен човек! Човек, от който не се очаква да знае за подземния свят, който бе плъзнал наоколо. Не би трябвало да вярва във вампири, да познава върколаци и още повече да излиза с вълколако-вампир.
Хънтър ме изгледа от глава до пети. Той още в самото начало бе заподозрял, че нещо не е наред. Сигурна съм, че беше разбрал и че лъжа за раната на врата ми. Сега беше повече от заинтересуван да получи отговор.
- Сервитьорката? – предположи шеговито той, гледайки право към мен. Подобно гласът му и погледа също беше остър, пронизващ.
- Ще ти се. – възпротиви му се гневно Никълъс. – Това е гаджето на брат ми…
При тези думи и тримата се дръпнаха едновременно педя назад от мен.
- Да тръгваме! – повтори отново Ник, надявайки се този път да го последват. Дилън и Бо веднага се изправиха, само Хънтър още стоеше на стола, макар и на разстояние от мен, все още ме изпиваше с поглед. Правата му коса падаше точно в очите, не ми беше ясно как въобще вижда.
- Тя знае ли за него? – без да отмества поглед от мен попита той.
- Откъде да знам…Не дружа с него. – разгневи се Никълъс.
- Знае! – безразлично подхвърли Хънтър, при което аз го погледнах изумено – как въобще бе разбрал. Останалите трима също бяха изумени от тази му реакция.
- А за нас? – изведнъж попита Дилън. Сякаш неговият приятел имаше отговорите за всичко и сега щеше да ги сподели с него.
- О, да! – кимна утвърдително Хънтър.
- Ще отречеш ли? – сопна ми се вечно недоволния Дилън.
- Не. – тихо рекох аз. – Знам какви сте. – сетне погледнах към Никълъс. – И знам Коен какъв е!
- И все пак си с него? – изуми се Бо. Определено не очаквах това от него. Но поне сега не се хилеше.
- Що за въпрос е това? – разярих се аз. – Естествено, че ще съм с него!
- Той е мелез! – грубо се обади Дилън.
- А ти си пес! Е и?
- Върколак! – изръмжа той.
- Видяхте ли? С него е! Сега каквото сте казали пред нея ще го издрънка на този мелез. – разкрещя се Никълъс, приближавайки се все повече към вратата за изход.
- Спри да го наричаш така! – заповядах му грубо аз. – Той ти е брат!
- Не ми казвай какво да правя! Щом си мелеза, значи си мелез. ТРЪГВАМЕ! – подвикна им той.
- Идиот! – викнах по диря му. Толкова бях бясна в момента. Нямаше право да обижда Коен, не само защото му е брат, но и по такъв отвратителен начин. Той не го заслужаваше.
- Да бе…Сякаш това може да ме обиди…Мелез!
ПРАС – зашлевих го изведнъж аз. Не бях усетила как съм се приближила към него дотолкова, че да го шамаросам. При това не беше невинен шамар. Чак му остана червено на бузата от удара.
Приятелите му в този момент гледаха невярващо. Бо все още мигаше неразбиращо, Дилън беше започнал да диша учестено едва ли не готвейки се за нов удар, ръцете му трепереха и като чели всеки момент щеше да експлодира. Хънтър от своя странна сякаш се забавляваше от цялата тази работа. В началото беше изумен, но сега се подхилкваше доволно.
- Той ти е брат! Нито веднъж не е казал нещо лошо за теб! Нито веднъж! Поне това му дължиш! Не го обиждай! – предупредих го аз. Идея си нямам откъде извадих цялата тази смелост да направя подобно нещо, но го направих и не съжалявах. Бих го направила отново!
- Ти откачалко, такава! – хвърли ми се разярено изведнъж. Едва не ме повали на земята, когато Хънтър скочи от близкия стол и го спря от понататъшни действия. – Пусни ме! – заповяда му гневно Никълъс.
- Не си на себе си! – спокойно му рече той. Като чели точно подобна сцена бе чакал Хънтър цяла вечер. Сцена, в която “бъдещия водач” ще се изложи, ще злепостави себе си, ще докаже че не той трябва да е водача, а някой друг. Кой? Хънтър ли?
- Тя ме зашлеви…Заслужава някой да и даде урок. – възпротиви се Никълъс, мъчейки се да се отскубне от здравата хватка на момчето.
- Ти си го заслужи! – рече просто той.
- Моля? Всички му викате “мелез”!
- Но, не всички сме му братя! – вяло рече Хънтър, окончателно затваряйки устата на Никълъс. Малкият се отскубна най-накрая от хватката му, изгледа го с гневен поглед и заедно с останалите двама излезе ядосано навън, тряскайки силно вратата след себе си.
- Благодаря! – рекох признателно аз.
- Не го направих заради теб. – сви рамене той.
- Предположих. Като чели някой иска да бъде водач, а? – реших да опипам почвата аз.
За мен целия този свят на върколаци и вампири си беше нещо ново. Въпреки, че знаех, че ги има все още ми беше трудно да го повярвам. Така че всяка нова информация от този свят, беше като хапка от голяма торта. Аз бях едва в началото и исках още ли още…Някога казвали ли са ви, че сладкото вреди на здравето?
- Хъм…Май бързо навлизаш в нещата. – констатира вяло той. Личеше си, че му е все тая – неговата цел беше да измести Никълъс от водачеството.
- Може да се каже. – свих рамене аз. – Как разбра, че знам? – беше ми любопитно.
- Е, това вече…няма да разбереш. – сложи пръст на носа ми той, карайки ме да подръпна при допира. Докато реагирам да го махна от себе си, той сам вече го бе направил. – Не ти чух името?
- Не съм го казвала. – скръстих важно ръце аз, дръпвайки се малко назад от него – не ми се щеше пак да направи този номер с пръста. Питах се кога ли ще благоволи да последва приятелчетата си.
- Нали не очакваш да те наричам “мелез”?
- Наричай ме както искаш…
- Таралин? – аз замръзнах на място, когато каза името ми. Откъде го знаеше? – Да, определено ти отива. – сетне като нещо съвсем нормално тръгна към изхода.
- Хей! Чакай! Как разбра? – попитах го от мястото си.
- Казах ти…Няма да разбереш… - сетне като чели се замисли и добави. – Не, и ако не кажеш какво всъщност те ухапа. – след което излезе със спокойно стъпка от заведението.
Типично за мен – гледах след него още няколко минути. Сега какво? И върколаците ли имаха някакви специални способности? Не им ли стигаше, че са върколаци, че чак и дарби имаха. А неговата каква ли беше? Много странно! И той ли четеше мисли? Хей, хора, имаме си нов Едуард Кълън в града, поправка малко извън него…Само дето Хънтър не беше толкова красив като него, нямаше кадифен глас и не се държеше чак толкова грубо. Виж по това, колко ме караха да настръхвам бяха почти на едно ниво. Макар, че Хънтър беше рядко срещан кошмар. Не, че беше грозен. Истината е, че имаше визия…Дори с косата, влизаща му в очите беше симпатичен. Но като чели всички тези черни дрехи почерваха и самия него. Сякаш прикриваха истинската му външност, тази която не се очакваше всеки втори да знае. Но беше плашещ откъдето го погледнеше. Този глас…побъркваше…Вероятно бе способен само чрез него да докара някого до насилствена смърт чрез агония.
След 10 минути се появи и Труди. Била срещнала стар познат и се заговорили, та затова се била забавила цял час. Когато видя, че кафето е празно, сви рамене и предложи да затваряме. Аз още от 7 насам нямах възражения срещу това предложение, така че бях по-доволна от всякога. Почистих на бързо масите, изметох пода, изчислих оборота си за деня, сетне бях готова да си ходя благополучно вкъщи. Само че, нали се сещате че когато едно момиче е сам само през нощта може да се случи какво ли не.

***
Тръгнах пеша до спирката на автобуса, който отиваше в града. Очакваше се всеки момент да дойде. Вечерта беше доста хладна. Нормално за този период от година. След рождения ми ден повече сняг не бе валял, та дори този от тогава вече се бе стопил. Аз се загърнах по-плътно в якето ми и продължавах да чакам идването на автобуса. Гадно е, когато си свикнал все да пътуваш с кола всеки ден в един прекрасен момент да ти се наложи да ползваш автобуса, но какво да се прави – още един ден и Коен се прибира.
Нейде зад мен чух някакъв странен шум. Обърнах се веднага в неговата посока – нищо. На спирката нямаше никой друг освен мен. Колко удобно! Ако случайно Никълъс бе решил да ми го върне – сега беше подходящия момент. Или не – вероятно приятелчетата му – Бо и Дилън…а защо не и Хънтър. Те все пак си бяха хайка…ловна хайка, но от друго поколение и с друга цел на сдружение.
Отново чух странният звук. Сякаш някой помиташе с все сила изпопадалите листа от земята, сякаш направо ги разрязваше изведнъж, като че с кука, нож или друго нещо остро. Инстинктивно в съзнанието ми изникна образа на Хънтър.
Започнах да се озъртам объркано. Тази игра не ми допадаше. Ама никак. Звука отново се върна.
- Ако си мислите, че това е много хитър номер, грешите! – говорех на нищото аз.
Фуууууууууууууууууш… - още бръснарски ножчета.
Аз подскочих изведнъж. Защо все попадах в такива ситуации, не ми беше ясно. А до преди седмица всичко беше толкова приятно, спокойно, без повече нападения…Коен беше с мен…Да, къде е Коен сега?
Фуууууууууууууууууш… - звука раздра тишината и заплашваше да направи същото с мен.
Окей! Нямаше да чакам това да се случи. Аз излязох от спирката и забързах към главната магистрала – все някоя кола щеше да мине, щях да я спра с надежда, че в нея няма някой извратеняк и да помоля, ако сме в една посока да ме закара до града. По-добре от това да бъда нападната отколкото от глутница върколаци с накърнено достойнство.
Фуууууууууууууууууш….Хххххххрррррррррррггггггг!
Като чели ме следеше. Идваше все по-близо и по-близо…
Започнах да тичам. Накрая така се паникьосах, че навлязох по грешка в гората. Абсолютно всичко ми беше в мъгла – всичките “не влизай в гората”, “не знаеш какво има там”, “опасно е” отидоха на вятъра. Бягах с все сила. Вече чувах как онова се приближава. Щеше да ме хване…всеки момент.
Фуууууууууууууууууш …
Но, я чакай малко…Та аз знаех кой е…Вероятно бяха момчетата – искаха да ме стреснат. Защо въобще бягах, те точно това целяха. Искаха да съм уплашена, безпомощна, беззащитна. Как пък не!
Спрях изведнъж на място.
- Знам какво си! – креснах на пустата гора аз. За няколко секунди шума заглъхна. Вероятно не очакваха да ги разпозная толкова лесно. Е, ще имат да вземат. Бях нова в този свят на свръхестествени същества, но бързо се учех.
Вече си мислех, че са се отказали, когато звукът се върна с нова сила.
Фуууууууууууууууууууш….Ххххрррррргггггг….Пффффффффффффффффффшшш
Дойде изневиделица. Странно – би трябвало да знам, че ще стане така. Не ми е за първи път и все пак. То отново ме повали на земята. Паднах толкова силно, че си ударих главата в не особено размекнатата от дъждовете почва. Болката беше убийствена, та чак притворих очи. Вече очаквах онова да се хвърли върху мен отново, както последния път, но не го направи. Сигурна бях, че е същото от рождения ми ден, не можеше да се сбърка. Тогава какво чакаше, защо не атакуваше?
Някъде в близост до мен се чу звук от схватка. Отново? Коен? Беше се върнал толкова бързо? Невъзможно. Отворих изведнъж очи и веднага ги насочих към звука. Този път видях това нещо – беше огромно, цялото космато, с дълги остри нокти…само издължената муцуна му липсваше и щях да кажа, че е животно, но не беше. Не виждах кой се бие с него – ставаше прекалено бързо за мен. Който и да беше го подмяташе насам-натам. Но и това нещо не се даваше – одраска го сериозно на няколко пъти, мисля че дори захапа ръката му.
Понечих да се изправя, но главата ме болеше толкова много от сблъсъка със земята, че отново се свлякох надолу.
Няколко минути по-късно – звукът от боя беше стихнал. Питах се кой е победил. Отново ли щеше да е пощаден живота ми или този път съдбата щеше да е взела своя дан? Стоях свита на земята, полузамръзнала от студа и се питах защо не идва. Вероятно обичаше жертвите му да го гледат в очите, докато ги убиваше. Отворих своите. Нищо!
Отново опитах да се надигна. Зави ми се свят, но се овладях и въпреки болката се изправих от земята. Все още нищо! Огледах се наоколо…Изтръпнах! В другия край на гората, на около 10 метра от мен лежеше някакво безжизнено тяло на човек, или поне на мен ми стори такова в началото. Събрах сили и забързах натам. Нямаше и следа от онова нещо.
Когато се приближих достатъчно видях кой беше…Томас. Моят леден принц! Защо всички се изпоприбиваха да ми помагат? И какво всъщност той правеше тук? Не го бях виждала от онзи следобед, когато се разбрахме повече да не влиза взлом вкъщи…А сега се беше появил…от нищото – да ме спаси? А сега той беше ранен…заради мен! Едната му ръка беше нахапана, другата – надрана, кракът му също кървеше по неизвестна причина – можеше да го е счупил.
Приклекнах до тялото. Изглеждаше толкова безпомощен и уязвим сега. Как разбра, че съм в опасност? Не, как разбра къде да ме намери? Моят леден принц! Моят леден КЪРВАВ принц! Защо му беше да идва? Защо му трябваше да ме спасява? Не, можеха ли той и Коен да проумеят, че спасение нямаше…аз наистина бях обречена на смърт. Тогава защо страдаха всички останали от това….само не и аз. Не, и както се очакваше!
Вече два пъти се измъкнах – и вече два пъти пострадаха хора, на които държа. Ха! Това не го очаквах. Аз държах на Томас? Не го бях осъзнала досега. А може би просто не исках да го осъзная.
- Томас? – отроних едва. Лицето му също беше покрито в кръв, черната му коса беше мокра и разпиляна около лицето му, беше по-блед от обичайно. Той не помръдна, дори не направи опит да отвори очи, да каже нещо – нищо, никаква реакция.
Доближих глава до гърдите му – сърцето му не биеше. Сега моето се ускори.
Допрях ръка до устните му – не дишаше. Сега моето дишане излезе от ритъм.
Опипах китката му за пулс – нямаше. Моят изведнъж изкочи от нормалните граници.
Цялата се разтреперих. Не знаех какво да направя. Той беше мъртъв – заради мен! Не! Не биваше! Не и заради мен. Какво направих? Отблъснах го…и ето какво стана…Въпреки всичко той се жертва за мен…и сега е….сега е мъртъв.
Аз го обхванах в ръцете си. Прегърнах го силно, с последните остатъци сила, с които разполагах. И започнах да плача. Плачех толкова безутешно, толкова звучно, че вероятно хрипът ми отекваше из цялата гора. Не можеше да бъде истина, не трябваше да бъде истина…Не! Не! Сълза след сълза…стон след стон… а тялото му бе все така безжизнено в ръцете ми.