"Когато сънуваш..." /разказ/

 Предполагам доста от вас са се питали защо така безвъзвратно се изгубих през последните два месеца. Истината е, че просто нямах желание да обсъждам социалния си живот в момента и още повече да затормозявам други хора с него.
Някой от вас знаят, че преди повече от месец почина баба ми. Дълго време се чудех как да почета паметта и и мисля, че най-накрая открих начин. Чрез разказ. Не знам дали е добър, не знам дали си струва...знам, че когато го написах ми олекна малко или много. Надявам се да да се получил добре, защото го посветих на баба, а тя заслужава нещо наистина хубаво. Дано не съм я разочаровала.

Заглавие: "Когато сънуваш..."
Автор: divata_airis а.к.а. Лин
Резюме: Когато загубиш любим човек не знаеш как да реагираш, как да се държиш в компанията на други хора, как да почетеш паметта му подобаващо и най-важното: как да продължиш напред с мисълта, че този човек вече го няма. Не можем да върнем времето назад, не можем да поправим грешките, които вече са сторени...Можем само да се надяваме, че този човек ни е простил...
Забележка: Доста от нещата включени в разказа наистина се случиха, някой бяха включени с цел писанието да добие някаква пълнота и звучност. 

ПРОЧЕТИ ЦЕЛИЯТ РАЗКАЗ

Когато сънуваш...

- Какво значи, когато сънуваш слънчогледи?
Пауза. Отговор не последва.
Не знам…
- А какво значи, когато не сънуваш въобще?

***
- Какво каза? – попитах разсеяно. Дори не бях убедена, че изобщо разговарям с някого, но като че ли ми се счу нечий глас. Трябваше да знам.
- Попитах… - с раздразнен глас започна Стела. Значи все пък съм разговаряла с някого. Добре беше да го знам. - …какво значи като сънуваш…че падаш?
- Ол! – не очаквах да чуя точно този въпрос. Съзнанието ми подсказваше, че това не е правилния начин един въпрос да звучи. Но не всеки въпрос…само този. – Не знам…но доста хора имат подобни сънища. – опитах се да вникна в същността на разговора. – Спокойно…щом сънуваш нещо лошо вероятно ще ти се случи нещо хубаво. – оживих се на финала аз.
- Да, обаче някой ме хвана преди да падна. – намръщи се при спомена тя.
- Кой?
- Там е проблема…не помня.

***
Последният път, когато сънувах нещо беше нощта преди баба ми да почине. Дори не помня какво точно, но сигурно е било хубаво. Нали знаете какво казват: когато сънуваш нещо лошо – ще ти се случи нещо добро. Е, изглежда действаше в двете посоки. Сигурно съм сънувала нещо хубаво, за да умре баба ми. Дали не сънувах слънчогледи? Много, много слънчогледи…Или просто си въобразявам.
Ще ми се да знам какво значи когато сънуваш слънчогледи…
Баба щеше да знае. Биваше я в това да ти казва какво означава съня ти. Всъщност биваше я в много неща. Прекалено много неща, за да може светът за една вечер да се лиши от всичките. И все пак го направи. Отне я от нас…Остави ни само слънчогледи.
Какво значи когато сънуваш слънчогледи?
О, баба със сигурност щеше да знае. С нея никога не се нуждаех от съновник. Тя просто знаеше.
Нея обаче вече я няма, а аз все си мисля за слънчогледи…

***
Петък вечер. Малко след 10 – умирам от скука…или мъка. Трудно ми е да ги различа едно от друго, което ме кара да се чувствам още по-безпомощна, незначителна и бездарна. Ако имаше само една дума описваща всички тези състояния – щеше да бъде името ми.
Ако баба беше тук сега щеше да ми каже, че не съм такава,…че греша. Нормално за мен – често го правя. Но ако тя беше тук щеше да поправи всичко, да ме убеди, че не съм такава…
Глупости! Всъщност ако беше тук щеше да ми каже всички тези неща, но там е работата, че аз изобщо нямаше да и обърна внимание. Все има…имаше нещо по-важно от нея.
Е, нея вече я няма…и няма нищо по-важно от това.


***
Според някаква стара книга, която изрових от библиотеката вкъщи слънчогледите били символ на живота и смъртта или по-точно на границата между тях. Слънчогледът е като хората. Вечно обърнат към слънцето, към живота…и когато слънцето се скрие – той клюмва „глава”, посреща смъртта си…но само до другата сутрин.
Щеше ми се и с баба да беше така. Щеше ми се на другата сутрин тя също да погледне към слънцето…Но, уви, главата и ще остане клюмнала завинаги - независимо колко слънца ще изгреят, независимо колко пъти те ще залязат…резултатът ще е същия. Нея няма да има.
Но слънчогледът е символ на границата между живота и смъртта какво, дяволите да го вземат, правя аз в средата и?

***
Една мисъл ме преследваше през целия ден на погребението и напълно нормално за мен беше тотално егоистична и не място: „Аз нямам сърце!”
Това бяха едни от първите думи на Стела към мен, в нощта когато ни съобщиха, че баба е починала. Каза, че даже нямам даже право да я споменавам. Че вечно съм нямала време за нея, вечно е имало нещо по-важно, някакви мои глупости,…че нямам сърце.
В първия момент думите и не ми се отразиха, чак после придобиха смисъл в съзнанието ми. Нямам сърце! Не заслужавам да споменавам собствената си баба!? Да, не бях най-добрата внучка, за която една баба може да мечтае, но никой не може да каже, че не съм я обичала, че не съм я уважавала. Не и обръщах достатъчно внимание и съжалявам, но не съм безсърдечна…Или съм?! Наистина ли нямам сърце? И ако е така защо тогава боли толкова много?
Не знам за кое плачех повече онзи ден: че баба никога няма да разбере колко всъщност съм я обичала или защото нямам сърце. Това определено не беше адекватна реакция. Това определено не беше каквото и да било реакция. Това просто бях аз – определено НЕадекватен човек…Чакай малко..Може ли да бъдеш човек щом нямаш сърце?

***
- Няма начин да си сънувала това! – възпротиви се насреща ми някаква приятелка, която по чудо бе успяла да ме убеди да отидем на кафе. Дори не можех да си спомня коя е. Да, познавах я. Очевидно! Иначе защо бих излязла с нея? Но, коя всъщност беше тя? Какво правех с нея тук? И какво ме попита преди малко и изобщо питала ли ме е нещо?
- Моля? – разтрих уморено очи. Надявах се по някакъв магически начин зрението ми, което по принцип не бе по какъвто и да е начин замъглено – но все пак се надявах да се проясни и да си спомня кое е това момиче. Стоях на среща и, гледах я право в очите и не знаех коя е…или не исках да знам коя е?
- Ох, не ме карай да повтарям. Знаеш как мразя! Както и да е…не вярвам да си сънувала подобно нещо…Прекалено е налудничаво, дори и за теб. – довърши важно тя и отпи от чашата си с кола. Коя си ти, да те вземат дяволите? Как може да е пред очите ми, а всъщност да не я виждам?
Коса, очи, физиономия…нищо не ми говореха. Дори не можех да кажа какъв свят са. Като нищо момичето можеше да е плешиво, а аз идея си нямах как да разбера разликата. Гледах, но не виждах.
- Ох, не…пак се отнесе! – изпуфтя непознатата ми приятелка. – Земята те вика…Не се качвай на кораба майка…така де – все още не. – тя се усмихна сама на шегата си и отново отпи от колата си. Защо дружа с хора, които се мислят за толкова забавни, че сами се смеят на смешките си? – Аз пък сънувах слънчогледи. – допълни след малко тя.
- Не! Аз сънувах слънчогледи. – подскочих изведнъж в стола си. Не очаквах да реагирам толкова остро…Какъв ми бе проблема? Е, освен очевидния, че съм на кафе с приятелка, а не знам коя е тя…
- Глупости! – махна с рака непознатата. – Нали преди малко ми каза какво си сънувала. Грубо е да ми крадеш сега съня. – размаха предупредително пръст насреща ми. - Аз сънувах слънчогледи! – победоносно довърши тя.
- А, какво сънувах аз тогава?
- Хах. – изсмя се момичето. Изглежда смяташе и друг освен себе си за забавен: и колко странно че ставаше дума за мен, и колко странно, че аз изобщо не се шегувах в момента. – Как така какво си сънувала? Че нямаш сърце, разбира се.

***
- Чуй ме сега… - седнала до мен на леглото рече майка ми. Аз се тресях неудържимо от рев и просто не можех да се успокоя. – Чуй ме. Баба ти знаеше, че я обичаш…
- Но…но аз никога не и го показах както трябва… - измънках през сълзи аз.
- Тя знаеше, всичко знаеше…
- Аз имам сърце, нали? – разхлипах се още по-силно. Цялото легло се тресеше от конвулсиите, през които преминаваше тялото ми.
- Естествено, че имаш…- тя ме потопи нежно в прегръдките си. – Просто…не бие.
- К-какво? – вдигнах глава от гърдите и аз. Тя наистина ли изрече това?
- Казах, че имаш сърце и не си безчувствена. – леко объркано повтори мама. – Хайде сега, ела ми помогни да сложим масата, че хората скоро ще се върнат от погребението и трябва всичко да е готово. – тя стана внимателно от леглото и забърза към другата стая.
Останах да стоя загледана в краката си, докато се поклащах едва все още обзета от конвулсиите на плача.
Всичко, за което можех да мисля в този момент бе сърцето ми…и как не бие.

***
- Ще се справиш ли? – попита ме загрижено изпитващия на последния ми изпит в университета. Аз го погледнах неразбиращо. Идея си нямах какво има предвид с този въпрос. Често ми се случваше напоследък – хората ми задаваха въпроси, а аз изобщо си нямах идея какво имат предвид с тях. Той изглежда разчете недоумението изписано на лицето ми и кимна към черния шал на врата ми – жалейката за баба.
- О! Да, да…ще се справя. – кимнах сигурно. Не бях убедена дали го казвам просто така или действително щях да се справя.
- Добре. – усмихна ми се разбиращо изпитващият. – Какво можеш да ми кажеш за слънчогледите?
- За кое? – изтръпнах при въпроса.
- За…сецесионът? – повтори объркано той. – Сигурна ли си, че не искаш чаша вода преди да продължим? – обърна се подозрително към мен. Кой знае каква гледка съм била. Можех да се закълна, че се поклащам като невменяема на стола, но също така можех и да се закълна, че нямаше начин да разбера така ли бе така в действителност.
- Няма нужна. – кимнах не много убедително.
Изпитващият не каза нищо, само бръкна в кожената си чанта тип „куфарче”, която стоеше на стола в близост до него и извади едно шише малка минерална вода от нея. Виждах какво прави и все пак не можех да разбера защо го прави.
- Ето! – подаде ми минералната вода с изтерзана физиономия. – Купих я тази сутрин, но така и не я отворих. Вземи шишето…аз ще си взема друго… - усмихна ми се топло на финала.
Колко странно реагират хората около теб, когато знаят, че скърбиш за някого.
Подех шишето, без да кажа нищо. Отворих го непохватно и отпих една несигурна глътка пред зоркия поглед на изпитващия. Не всеки би постъпил по този начин на негово място. Трябваше да му се признае.
Чак когато оставих бутилката на масата пред мен, видях че опаковката и има слънчогледи.

***
- Спомних си! – възкликна доволно Стела, стоейки на стола срещу мен. Не можех да не си помисля: „Какво, че нямам сърце ли?”
- Какво? – присвих уморено очи срещу нея, запазвайки останалата част от въпроса за себе си. Но, наистина…какво ли би могла да си е спомнила? Защото след онази вечер тя повече не спомена случката.
В деня преди погребението се опитах да отворя темата отново с надежда да е размислила или думите и да са били породени единствено от шока, който предизвика трагичната новина.
- Съжалявам, ако изглежда така сякаш нямам сърце… - започнах с гузна нотка в гласа. Мълчание. А около минута нищо не се случи. Стела нищо не каза. Дори не се опита да каже. Тогава си рекох: Е, какво пък! – А може и наистина да нямам.
Това бе последният път, когато изобщо бе отворена тази тема. И какъв добър завършек само – признах, че е права. Нищо чудно, че не отваряше темата отново…Защо да го прави, когато е напълно съгласна с мен?
- Спомних си кой ме хвана, когато пропадах в съня си. – извади ме от мислите ми Стела. – Тя беше…Тя ме хвана.
- Баба? – не разбрах аз.
- Не… - изгледа ме под вежди Стела. – Катя.

***
Сега си спомних. Катя! Момичето се казваше Катя. С нея бях на онова кафе преди няколко дни. Тя сънуваше слънчогледи…Или аз ги сънувах? Не, не…аз сънувах, че нямам сърце…О, чакай, това не беше сън…

***
Най-смисленото нещо, което някой ми каза след като баба почина го чух на сън. Първият ми сън от много време насам. Или може би, първият който си спомнях…
Намирах се сред едно голямо поле от слънчогледи и сърцето ми не биеше. Значи все пак бях сънувала всичко това. Бях ли наистина?
Не знам как точно, но знаех че сърцето ми не бие. Не бе нужно да слагам ръка на мястото му, за да разбера. Просто знаех. Така както някой хора знаеха, че утре вече няма да ги има – че няма вече да стоят на тази пейка, няма вече да видят тази поляна, няма вече да се събудят…Така и аз…знаех!



***
Първата ми мисъл, след като разбрах, че баба е починала беше възможно най-тъпата, която мозъка ми някога е раждал:
„И сега кой ще ми каже какво значат сънищата ми?”

***
Слънчогледите се простираха докъдето ми достигаше погледа…Море от слънчогледи и после небеса. Баба ми се усмихваше от тях.
Чувствах се добре, знаейки че тя е на по-хубаво място в момента. Мястото, което си бе заслужила с всичките страхотни неща, които бе направила за мен, Стела и другите от семейството. Никой не можеше да ме убеди, че тя не е там горе, че тя не ми се усмихва, защото тогава нямаше да става изобщо дума за нея.
Усещах как очите ми се пълнят със сълзи само при мисълта за баба. Не бях добра внучка докато беше жива…не съм добра внучка и сега, когато нея вече я няма. Сякаш не тъжа достатъчно?! Сякаш не скърбя както трябва. Като че ли продължавам напред прекалено бързо? Баба не заслужаваше това. Колко неща е направила за мен поне можех да и отдам заслужената почит.
Звучах абсурдно! Но така се чувствах. Исках да направя нещо повече, да покажа с нещо повече, че не съм я забравила, че никога няма да я забравя, да и отдам заслужената скръб. А, тя заслужаваше много! Толкова много, че не бях сигурна дали съм способна да и го дам.
- Какво има? – долетя до мен някакъв непознат глас в съня. Почувствах, че те трябва да му кажа истината. На всеки, на когото опитах да я кажа досега не можа да я разбере. Може би той щеше. Нещо ми казваше да му имам доверие. Непознатият глас от съня ми щеше да разбере истината…Щеше!
- Баба я няма…а аз съм некадърна дори и в това да я оплача като хората. – извиках към нищото от слънчогледи. Отговор не последва. Ето защо продължих. – Аз я обичах. Много я обичах. Знам, че не го показвах винаги, но и знам, че тя знаеше. Всичко знаеше. Но,…но сякаш не тъжа за нея достатъчно. Сякаш не съм я обичала достатъчно, че да тъжа за нея повече от това. А, аз я обичах. – Замълчах за момент. Усещах как повтарям отново и отново едно и също, но просто не можех да се спра. Гласът продължаваше да мълчи. Поклатих глава и рекох: - Това е защото нямам сърце.
- Всяко живо същество има сърце. – най-накрая се включи гласа. – За да нямаш…трябва да си мъртъв. Но дори и тогава това не значи, че нямаш сърце,…а че то просто не бие.
- Моето не бие. – сетих се аз. Това значеше ли, че съм мъртва?
- Сигурна ли си? - лукаво попита гласа. Инстинктивно допрях ръка до гърдите си, търсейки да доловя някакъв ритъм. Нищо! Абсолютно нищо. – Вслушай се! Истински се вслушай. – сякаш прочете мислите ми гласа.
Аз се огледах наоколо за пореден път. Море от слънчогледи докъдето ти стигне погледа. Вгледах се в него, търсейки звук.
- Слушай, не гледай! – напомни ми гласът.
Въздъхнах и притворих очи. Знаех, че цялото това начинание е напразно, както и знаех, че все още сънувам. Но дори и на сън бях повече от безполезна. Тотална развалина. Бездарна съм. Безсърдечна и дори не мога да отдам нужната почит на починалата си баба. Не го разбирах: защо тя - такъв добър човек с огромно сърце, обичаше дори тези, които я мразеха – си отиде от света, а аз - некадърната, безсърдечна тъпачка - съм все още тук? Нямаше логика. Бих се разменила с нея ако можех. Само ако можех…
Тогава го чух…Тогава го усетих. Един сподавен звук някъде в нищото от слънчогледи. Един едва доловим ритъм в собствените ми гърди…
Туп…туп…туп…
Първо бе далечен, а сега сякаш се приближаваше…
ТУП…ТУП…ТУП…
Усилваше се!
ТУП…ТУП-ТУП…ТУП-ТУП-ТУП-ТУП…
- Ти имаш сърце. – обади се отново гласът. Беше топъл и успокояващ. – И то бие, независимо какво ти казват другите. Всички имаме сърца – някой просто все още не са се научили да се вслушват в тях. Не са се научили да чуват биенето им, да усещат ритъма им…Сега обаче ти знаеш. Ти се вслуша в сърцето си.
- И защо ми е биещо сърце, когато в него има само болка?
- Защото болката, мъката, скръбта. Те са тук да ни напомнят, че сме живи,…че сме хора. Хора, които често не знаят какво правят или защо. Хора, които почти винаги съжаляват за постъпките си. Хора, които грешат, но и хора, които съзират грешките си. Всеки човек се справя със скръбта различно. Това, че искаш да скърбиш повече за баба си, а не знаеш как само показва колко много си я обичала – ето защо се опитваш да измериш любовта със скръбта си. Понякога искаме да направим нещо повече, за да покажем на близките ни колко всъщност държим на тях. Понякога не знаем как да го постигнем. Още по-често обвиняваме самите нас за незнанието си. Затваряме се в себе си. Сърцата ни забавя ритъм и ние преставаме да ги чуваме. Не сме безсърдечни, а неопитни. Това, че искаме да скърбим за изгубените от нас любими хора, а не знаем как – не значи, че не сме ги обичали, напротив – обичали сме ги твърде много и не знаем не как да покажем болката по загубата им, а колко силна е тя. Вслушвай се в сърцето си, то ще ти нашепне верният ритъм. Баба ти знаеше, че я обичаш… - при тези думи гласът промени интонацията си и чак тогава осъзнах, че всъщност го познавам. Как бих могла да го забравя? Баба! – Аз знам! Винаги съм знаела. Няма нещо, което да не знам по-добре. Простих ви всичко. Простете ми и вие на мен. Винаги ще ви обичам. Целувам ви…Прегръщам ви…Обичам ви…Целувам ви…Прегръщам ви…Обичам ви…
…Обичам ви…
…Обичам ви…

***
- Какво значи, когато не сънуваш въобще?
Пауза. Отговор не последва.
Не знам…
- А какво значи, когато сънуваш слънчогледи?

В памет на баба.

Вслушвах се в сърцето ми и то ми каза да напиша този разказ!