събота, 3 юли 2010 г.

"Когато сънуваш..." /разказ/

 Предполагам доста от вас са се питали защо така безвъзвратно се изгубих през последните два месеца. Истината е, че просто нямах желание да обсъждам социалния си живот в момента и още повече да затормозявам други хора с него.
Някой от вас знаят, че преди повече от месец почина баба ми. Дълго време се чудех как да почета паметта и и мисля, че най-накрая открих начин. Чрез разказ. Не знам дали е добър, не знам дали си струва...знам, че когато го написах ми олекна малко или много. Надявам се да да се получил добре, защото го посветих на баба, а тя заслужава нещо наистина хубаво. Дано не съм я разочаровала.

Заглавие: "Когато сънуваш..."
Автор: divata_airis а.к.а. Лин
Резюме: Когато загубиш любим човек не знаеш как да реагираш, как да се държиш в компанията на други хора, как да почетеш паметта му подобаващо и най-важното: как да продължиш напред с мисълта, че този човек вече го няма. Не можем да върнем времето назад, не можем да поправим грешките, които вече са сторени...Можем само да се надяваме, че този човек ни е простил...
Забележка: Доста от нещата включени в разказа наистина се случиха, някой бяха включени с цел писанието да добие някаква пълнота и звучност. 




Когато сънуваш...

- Какво значи, когато сънуваш слънчогледи?
Пауза. Отговор не последва.
Не знам…
- А какво значи, когато не сънуваш въобще?

***
- Какво каза? – попитах разсеяно. Дори не бях убедена, че изобщо разговарям с някого, но като че ли ми се счу нечий глас. Трябваше да знам.
- Попитах… - с раздразнен глас започна Стела. Значи все пък съм разговаряла с някого. Добре беше да го знам. - …какво значи като сънуваш…че падаш?
- Ол! – не очаквах да чуя точно този въпрос. Съзнанието ми подсказваше, че това не е правилния начин един въпрос да звучи. Но не всеки въпрос…само този. – Не знам…но доста хора имат подобни сънища. – опитах се да вникна в същността на разговора. – Спокойно…щом сънуваш нещо лошо вероятно ще ти се случи нещо хубаво. – оживих се на финала аз.
- Да, обаче някой ме хвана преди да падна. – намръщи се при спомена тя.
- Кой?
- Там е проблема…не помня.

***
Последният път, когато сънувах нещо беше нощта преди баба ми да почине. Дори не помня какво точно, но сигурно е било хубаво. Нали знаете какво казват: когато сънуваш нещо лошо – ще ти се случи нещо добро. Е, изглежда действаше в двете посоки. Сигурно съм сънувала нещо хубаво, за да умре баба ми. Дали не сънувах слънчогледи? Много, много слънчогледи…Или просто си въобразявам.
Ще ми се да знам какво значи когато сънуваш слънчогледи…
Баба щеше да знае. Биваше я в това да ти казва какво означава съня ти. Всъщност биваше я в много неща. Прекалено много неща, за да може светът за една вечер да се лиши от всичките. И все пак го направи. Отне я от нас…Остави ни само слънчогледи.
Какво значи когато сънуваш слънчогледи?
О, баба със сигурност щеше да знае. С нея никога не се нуждаех от съновник. Тя просто знаеше.
Нея обаче вече я няма, а аз все си мисля за слънчогледи…

***
Петък вечер. Малко след 10 – умирам от скука…или мъка. Трудно ми е да ги различа едно от друго, което ме кара да се чувствам още по-безпомощна, незначителна и бездарна. Ако имаше само една дума описваща всички тези състояния – щеше да бъде името ми.
Ако баба беше тук сега щеше да ми каже, че не съм такава,…че греша. Нормално за мен – често го правя. Но ако тя беше тук щеше да поправи всичко, да ме убеди, че не съм такава…
Глупости! Всъщност ако беше тук щеше да ми каже всички тези неща, но там е работата, че аз изобщо нямаше да и обърна внимание. Все има…имаше нещо по-важно от нея.
Е, нея вече я няма…и няма нищо по-важно от това.


***
Според някаква стара книга, която изрових от библиотеката вкъщи слънчогледите били символ на живота и смъртта или по-точно на границата между тях. Слънчогледът е като хората. Вечно обърнат към слънцето, към живота…и когато слънцето се скрие – той клюмва „глава”, посреща смъртта си…но само до другата сутрин.
Щеше ми се и с баба да беше така. Щеше ми се на другата сутрин тя също да погледне към слънцето…Но, уви, главата и ще остане клюмнала завинаги - независимо колко слънца ще изгреят, независимо колко пъти те ще залязат…резултатът ще е същия. Нея няма да има.
Но слънчогледът е символ на границата между живота и смъртта какво, дяволите да го вземат, правя аз в средата и?

***
Една мисъл ме преследваше през целия ден на погребението и напълно нормално за мен беше тотално егоистична и не място: „Аз нямам сърце!”
Това бяха едни от първите думи на Стела към мен, в нощта когато ни съобщиха, че баба е починала. Каза, че даже нямам даже право да я споменавам. Че вечно съм нямала време за нея, вечно е имало нещо по-важно, някакви мои глупости,…че нямам сърце.
В първия момент думите и не ми се отразиха, чак после придобиха смисъл в съзнанието ми. Нямам сърце! Не заслужавам да споменавам собствената си баба!? Да, не бях най-добрата внучка, за която една баба може да мечтае, но никой не може да каже, че не съм я обичала, че не съм я уважавала. Не и обръщах достатъчно внимание и съжалявам, но не съм безсърдечна…Или съм?! Наистина ли нямам сърце? И ако е така защо тогава боли толкова много?
Не знам за кое плачех повече онзи ден: че баба никога няма да разбере колко всъщност съм я обичала или защото нямам сърце. Това определено не беше адекватна реакция. Това определено не беше каквото и да било реакция. Това просто бях аз – определено НЕадекватен човек…Чакай малко..Може ли да бъдеш човек щом нямаш сърце?

***
- Няма начин да си сънувала това! – възпротиви се насреща ми някаква приятелка, която по чудо бе успяла да ме убеди да отидем на кафе. Дори не можех да си спомня коя е. Да, познавах я. Очевидно! Иначе защо бих излязла с нея? Но, коя всъщност беше тя? Какво правех с нея тук? И какво ме попита преди малко и изобщо питала ли ме е нещо?
- Моля? – разтрих уморено очи. Надявах се по някакъв магически начин зрението ми, което по принцип не бе по какъвто и да е начин замъглено – но все пак се надявах да се проясни и да си спомня кое е това момиче. Стоях на среща и, гледах я право в очите и не знаех коя е…или не исках да знам коя е?
- Ох, не ме карай да повтарям. Знаеш как мразя! Както и да е…не вярвам да си сънувала подобно нещо…Прекалено е налудничаво, дори и за теб. – довърши важно тя и отпи от чашата си с кола. Коя си ти, да те вземат дяволите? Как може да е пред очите ми, а всъщност да не я виждам?
Коса, очи, физиономия…нищо не ми говореха. Дори не можех да кажа какъв свят са. Като нищо момичето можеше да е плешиво, а аз идея си нямах как да разбера разликата. Гледах, но не виждах.
- Ох, не…пак се отнесе! – изпуфтя непознатата ми приятелка. – Земята те вика…Не се качвай на кораба майка…така де – все още не. – тя се усмихна сама на шегата си и отново отпи от колата си. Защо дружа с хора, които се мислят за толкова забавни, че сами се смеят на смешките си? – Аз пък сънувах слънчогледи. – допълни след малко тя.
- Не! Аз сънувах слънчогледи. – подскочих изведнъж в стола си. Не очаквах да реагирам толкова остро…Какъв ми бе проблема? Е, освен очевидния, че съм на кафе с приятелка, а не знам коя е тя…
- Глупости! – махна с рака непознатата. – Нали преди малко ми каза какво си сънувала. Грубо е да ми крадеш сега съня. – размаха предупредително пръст насреща ми. - Аз сънувах слънчогледи! – победоносно довърши тя.
- А, какво сънувах аз тогава?
- Хах. – изсмя се момичето. Изглежда смяташе и друг освен себе си за забавен: и колко странно че ставаше дума за мен, и колко странно, че аз изобщо не се шегувах в момента. – Как така какво си сънувала? Че нямаш сърце, разбира се.

***
- Чуй ме сега… - седнала до мен на леглото рече майка ми. Аз се тресях неудържимо от рев и просто не можех да се успокоя. – Чуй ме. Баба ти знаеше, че я обичаш…
- Но…но аз никога не и го показах както трябва… - измънках през сълзи аз.
- Тя знаеше, всичко знаеше…
- Аз имам сърце, нали? – разхлипах се още по-силно. Цялото легло се тресеше от конвулсиите, през които преминаваше тялото ми.
- Естествено, че имаш…- тя ме потопи нежно в прегръдките си. – Просто…не бие.
- К-какво? – вдигнах глава от гърдите и аз. Тя наистина ли изрече това?
- Казах, че имаш сърце и не си безчувствена. – леко объркано повтори мама. – Хайде сега, ела ми помогни да сложим масата, че хората скоро ще се върнат от погребението и трябва всичко да е готово. – тя стана внимателно от леглото и забърза към другата стая.
Останах да стоя загледана в краката си, докато се поклащах едва все още обзета от конвулсиите на плача.
Всичко, за което можех да мисля в този момент бе сърцето ми…и как не бие.

***
- Ще се справиш ли? – попита ме загрижено изпитващия на последния ми изпит в университета. Аз го погледнах неразбиращо. Идея си нямах какво има предвид с този въпрос. Често ми се случваше напоследък – хората ми задаваха въпроси, а аз изобщо си нямах идея какво имат предвид с тях. Той изглежда разчете недоумението изписано на лицето ми и кимна към черния шал на врата ми – жалейката за баба.
- О! Да, да…ще се справя. – кимнах сигурно. Не бях убедена дали го казвам просто така или действително щях да се справя.
- Добре. – усмихна ми се разбиращо изпитващият. – Какво можеш да ми кажеш за слънчогледите?
- За кое? – изтръпнах при въпроса.
- За…сецесионът? – повтори объркано той. – Сигурна ли си, че не искаш чаша вода преди да продължим? – обърна се подозрително към мен. Кой знае каква гледка съм била. Можех да се закълна, че се поклащам като невменяема на стола, но също така можех и да се закълна, че нямаше начин да разбера така ли бе така в действителност.
- Няма нужна. – кимнах не много убедително.
Изпитващият не каза нищо, само бръкна в кожената си чанта тип „куфарче”, която стоеше на стола в близост до него и извади едно шише малка минерална вода от нея. Виждах какво прави и все пак не можех да разбера защо го прави.
- Ето! – подаде ми минералната вода с изтерзана физиономия. – Купих я тази сутрин, но така и не я отворих. Вземи шишето…аз ще си взема друго… - усмихна ми се топло на финала.
Колко странно реагират хората около теб, когато знаят, че скърбиш за някого.
Подех шишето, без да кажа нищо. Отворих го непохватно и отпих една несигурна глътка пред зоркия поглед на изпитващия. Не всеки би постъпил по този начин на негово място. Трябваше да му се признае.
Чак когато оставих бутилката на масата пред мен, видях че опаковката и има слънчогледи.

***
- Спомних си! – възкликна доволно Стела, стоейки на стола срещу мен. Не можех да не си помисля: „Какво, че нямам сърце ли?”
- Какво? – присвих уморено очи срещу нея, запазвайки останалата част от въпроса за себе си. Но, наистина…какво ли би могла да си е спомнила? Защото след онази вечер тя повече не спомена случката.
В деня преди погребението се опитах да отворя темата отново с надежда да е размислила или думите и да са били породени единствено от шока, който предизвика трагичната новина.
- Съжалявам, ако изглежда така сякаш нямам сърце… - започнах с гузна нотка в гласа. Мълчание. А около минута нищо не се случи. Стела нищо не каза. Дори не се опита да каже. Тогава си рекох: Е, какво пък! – А може и наистина да нямам.
Това бе последният път, когато изобщо бе отворена тази тема. И какъв добър завършек само – признах, че е права. Нищо чудно, че не отваряше темата отново…Защо да го прави, когато е напълно съгласна с мен?
- Спомних си кой ме хвана, когато пропадах в съня си. – извади ме от мислите ми Стела. – Тя беше…Тя ме хвана.
- Баба? – не разбрах аз.
- Не… - изгледа ме под вежди Стела. – Катя.

***
Сега си спомних. Катя! Момичето се казваше Катя. С нея бях на онова кафе преди няколко дни. Тя сънуваше слънчогледи…Или аз ги сънувах? Не, не…аз сънувах, че нямам сърце…О, чакай, това не беше сън…

***
Най-смисленото нещо, което някой ми каза след като баба почина го чух на сън. Първият ми сън от много време насам. Или може би, първият който си спомнях…
Намирах се сред едно голямо поле от слънчогледи и сърцето ми не биеше. Значи все пак бях сънувала всичко това. Бях ли наистина?
Не знам как точно, но знаех че сърцето ми не бие. Не бе нужно да слагам ръка на мястото му, за да разбера. Просто знаех. Така както някой хора знаеха, че утре вече няма да ги има – че няма вече да стоят на тази пейка, няма вече да видят тази поляна, няма вече да се събудят…Така и аз…знаех!



***
Първата ми мисъл, след като разбрах, че баба е починала беше възможно най-тъпата, която мозъка ми някога е раждал:
„И сега кой ще ми каже какво значат сънищата ми?”

***
Слънчогледите се простираха докъдето ми достигаше погледа…Море от слънчогледи и после небеса. Баба ми се усмихваше от тях.
Чувствах се добре, знаейки че тя е на по-хубаво място в момента. Мястото, което си бе заслужила с всичките страхотни неща, които бе направила за мен, Стела и другите от семейството. Никой не можеше да ме убеди, че тя не е там горе, че тя не ми се усмихва, защото тогава нямаше да става изобщо дума за нея.
Усещах как очите ми се пълнят със сълзи само при мисълта за баба. Не бях добра внучка докато беше жива…не съм добра внучка и сега, когато нея вече я няма. Сякаш не тъжа достатъчно?! Сякаш не скърбя както трябва. Като че ли продължавам напред прекалено бързо? Баба не заслужаваше това. Колко неща е направила за мен поне можех да и отдам заслужената почит.
Звучах абсурдно! Но така се чувствах. Исках да направя нещо повече, да покажа с нещо повече, че не съм я забравила, че никога няма да я забравя, да и отдам заслужената скръб. А, тя заслужаваше много! Толкова много, че не бях сигурна дали съм способна да и го дам.
- Какво има? – долетя до мен някакъв непознат глас в съня. Почувствах, че те трябва да му кажа истината. На всеки, на когото опитах да я кажа досега не можа да я разбере. Може би той щеше. Нещо ми казваше да му имам доверие. Непознатият глас от съня ми щеше да разбере истината…Щеше!
- Баба я няма…а аз съм некадърна дори и в това да я оплача като хората. – извиках към нищото от слънчогледи. Отговор не последва. Ето защо продължих. – Аз я обичах. Много я обичах. Знам, че не го показвах винаги, но и знам, че тя знаеше. Всичко знаеше. Но,…но сякаш не тъжа за нея достатъчно. Сякаш не съм я обичала достатъчно, че да тъжа за нея повече от това. А, аз я обичах. – Замълчах за момент. Усещах как повтарям отново и отново едно и също, но просто не можех да се спра. Гласът продължаваше да мълчи. Поклатих глава и рекох: - Това е защото нямам сърце.
- Всяко живо същество има сърце. – най-накрая се включи гласа. – За да нямаш…трябва да си мъртъв. Но дори и тогава това не значи, че нямаш сърце,…а че то просто не бие.
- Моето не бие. – сетих се аз. Това значеше ли, че съм мъртва?
- Сигурна ли си? - лукаво попита гласа. Инстинктивно допрях ръка до гърдите си, търсейки да доловя някакъв ритъм. Нищо! Абсолютно нищо. – Вслушай се! Истински се вслушай. – сякаш прочете мислите ми гласа.
Аз се огледах наоколо за пореден път. Море от слънчогледи докъдето ти стигне погледа. Вгледах се в него, търсейки звук.
- Слушай, не гледай! – напомни ми гласът.
Въздъхнах и притворих очи. Знаех, че цялото това начинание е напразно, както и знаех, че все още сънувам. Но дори и на сън бях повече от безполезна. Тотална развалина. Бездарна съм. Безсърдечна и дори не мога да отдам нужната почит на починалата си баба. Не го разбирах: защо тя - такъв добър човек с огромно сърце, обичаше дори тези, които я мразеха – си отиде от света, а аз - некадърната, безсърдечна тъпачка - съм все още тук? Нямаше логика. Бих се разменила с нея ако можех. Само ако можех…
Тогава го чух…Тогава го усетих. Един сподавен звук някъде в нищото от слънчогледи. Един едва доловим ритъм в собствените ми гърди…
Туп…туп…туп…
Първо бе далечен, а сега сякаш се приближаваше…
ТУП…ТУП…ТУП…
Усилваше се!
ТУП…ТУП-ТУП…ТУП-ТУП-ТУП-ТУП…
- Ти имаш сърце. – обади се отново гласът. Беше топъл и успокояващ. – И то бие, независимо какво ти казват другите. Всички имаме сърца – някой просто все още не са се научили да се вслушват в тях. Не са се научили да чуват биенето им, да усещат ритъма им…Сега обаче ти знаеш. Ти се вслуша в сърцето си.
- И защо ми е биещо сърце, когато в него има само болка?
- Защото болката, мъката, скръбта. Те са тук да ни напомнят, че сме живи,…че сме хора. Хора, които често не знаят какво правят или защо. Хора, които почти винаги съжаляват за постъпките си. Хора, които грешат, но и хора, които съзират грешките си. Всеки човек се справя със скръбта различно. Това, че искаш да скърбиш повече за баба си, а не знаеш как само показва колко много си я обичала – ето защо се опитваш да измериш любовта със скръбта си. Понякога искаме да направим нещо повече, за да покажем на близките ни колко всъщност държим на тях. Понякога не знаем как да го постигнем. Още по-често обвиняваме самите нас за незнанието си. Затваряме се в себе си. Сърцата ни забавя ритъм и ние преставаме да ги чуваме. Не сме безсърдечни, а неопитни. Това, че искаме да скърбим за изгубените от нас любими хора, а не знаем как – не значи, че не сме ги обичали, напротив – обичали сме ги твърде много и не знаем не как да покажем болката по загубата им, а колко силна е тя. Вслушвай се в сърцето си, то ще ти нашепне верният ритъм. Баба ти знаеше, че я обичаш… - при тези думи гласът промени интонацията си и чак тогава осъзнах, че всъщност го познавам. Как бих могла да го забравя? Баба! – Аз знам! Винаги съм знаела. Няма нещо, което да не знам по-добре. Простих ви всичко. Простете ми и вие на мен. Винаги ще ви обичам. Целувам ви…Прегръщам ви…Обичам ви…Целувам ви…Прегръщам ви…Обичам ви…
…Обичам ви…
…Обичам ви…

***
- Какво значи, когато не сънуваш въобще?
Пауза. Отговор не последва.
Не знам…
- А какво значи, когато сънуваш слънчогледи?

В памет на баба.
Вслушвах се в сърцето ми и то ми каза да напиша този разказ!

7 коментара:

  1. Обещаният коментар...

    Винаги има неща които уж са по-важни от хората до нас. Да, ама ... в крайна сметка осъзнаваме, че съжаляваме, че не сме им показали колко много ги обичаме, защото все има, нещо друго. Работа, проблеми...сума ти неша. Защо след като загубим някой трябва да се сетим за него? Чак тогава да се опитаме да му отдадем нужната почит. Мисля, че това е глупост. Да почиташ хората след като са умрели. Когато си могъл не си го направил и чак сега се сещаш. Проблема е в това, че АБСОЛЮТНО всички правят така. Не обръщат внимание на другите, чак докато не осъзнаят колко много са ги обичали. Оценяваме ги когато вече не са тук. Няма ги за да видиш усмивката по лицата им за това, че си ги похвалил, прегърнал или просто развеселил. Все не достига време. А всъщност има толкова много време... Сякаш не можеш да уредиш времето си и да отидеш, да подариш една усмивка, един миг на човека, който си дава живота за теб. Какво ти коства? Нищичко и пак не го правиш. Ужасно е.
    Определението „Човек” е...сложно. Зависи какво имаш предвид под „Човек”. Но мисля, че е изяснено напълно ясно какво се има предвид тази дума. Въпреки че мисля, че всеки си е „Човек” по своему.
    Просто...истинския човек...не знам дали дори съществува такъв индивид, който да заслужава да се нарече човек. Ако си истински човек, трябва да си идеален до някъде. Но идеалните хора от своя страна не са ли грешка?
    И дали имаш сърце... Всеки има сърце. Независимо дали е лош или добър. Просто някой хора не могат да плачат дори и да искат. А това е още по-болезнено. Защото сълзите облекчават. Просто понякога ни боли толкова, че дори не можем да плачем. Или просто се борим със сълзите. Не искаме да повярваме, че и ние сме уязвими, че живота МОЖЕ да ни пречупи. Че все пак МОЖЕ да паднем, независимо колко силни сме.
    Когато плачеш ти си легнал на земята. Не можеш да дишаш, да мислиш, всичко което изпитваш е само някакъв незнаен плач. А без сълзи...ние падаме. От ужас, от страх. Нямаме сили дори да пищим. Мисля, че да не можеш да плачеш е по-болезнено. И по-хубаво. Прави те по-силен. И макар другите да не осъзнават, че и ти страдаш, теб наистина те боли. Но по друг начин.
    Никой не може да каже на друг, че отсрещния е без сърце. Да кажеш тези думи означава, че и ти нямаш сърце. Не можеш да знаеш какво му е на човека до теб. Само той си знае. Независимо дали ти чете дневника си, дали ти споделя от все сърце...той пак си остава неразкрит.
    На мен доста често ми се случва да ми говорят и да не чувам какво. И да карам да повтарят. Но чак до там, че да не помня кой е човека, който говори-не. То е разказ това, де. Надали и на теб ти се е случило. Случвало ми се е нещо такова, но в по-малки размери.

    - „Какво значи, когато не сънуваш въобще?
    Пауза. Отговор не последва.
    Не знам…
    - А какво значи, когато сънуваш слънчогледи?”

    Красиво е. Не разбирам особено много посланието със слънчогледите, но... е красиво. И съня...толкова прекрасно описано...Толкова слънце, толкова...вяра (?) и надежда. Хората имат сърца. Независимо дали усещат как бият. Просто някой умеят да се вслушат в тях. Не винаги сърцата ни са прави, но то е защото не успяваме да ги чуем истински. Защото объркваме мислите си със сърцето. Не знам колко хора могат да се нагодят в собствения си ритъм, не знам и как бихме могли да го сторим, но се надявам, че ще успеем да проумеем. Само знам, че в разказа се усещаше ТВОЯ ритъм. Макар за миг е хубаво да го усетиш. Сякаш докосва милиони сърца слети в едно. Твоето Лин.

    ОтговорИзтриване
  2. Елси, мерси за коментара. Наистина бъка от разсъждения. Истината е, че баба ми знаеше, че я обичам. Като идва в Шумен даже я гушках, аз обикновено не си показвам чувствата, да и да прегърна някого. Но ми беше супер готино. И тя беше останала много доволна от посещението си в Шумен. В цялото село се е била хвалила как добре са я гледали внучките.
    Просто понякога я игнорирах. Така правя и с майка ми някой път. А баща ми почти непрестанно.
    И да ти кажа не съм съгласна, с това че няма смисъл сега да доказваш на човека, че го обичаш когато него го няма. Една приятелка така ми вика: Не е важно как се държиш след смъртта на тоя човек, а как докато е бил жив. Съгласна съм от една странна, но и от друга, че просто поне аз имам нужда да доказвам, че наистина е било така, че съм обичала баба и тем подобни. Имах нужда да покажа с нещо, че действително ми липсва. Малко е показно, тъй като е разказ, но както викаше преподавателката ми по Творческо Писане - писателите са мазохисти. Те обичат да се показват, да си разголват душата пред всички. (не че аз съм писател де).
    И между другото едно време все си мислех и аз така, че истинския човек е перфектен. В света има само няколко от тях. Но сега го осъзнавам. Истинския човек е отвратителен. Той прави каквото си знае, наранява другите, себе си, саморазрушава се. Само виж как е започнал с "Първородния грях" и всичко си идва на мястото. Ние сме грешни...Това е да си човек - да правиш грешки.
    Тия които си мислех едно време, че са перфектни всъщност те не са хора, те са много над хората. И все още вярвам, че има някъде по света такива душици. Просто вече не ги наричам истински хора, предвид това какво стои зад понятието.

    ОтговорИзтриване
  3. Ooo да. Ако искаш да си писател трябва да си оголиш душата. А това на мен не ми харесва. И хем искам да съм добра в писането, хем да се крия. Малко трудно се съчетава, а? Но аз наистина не мисля, че е нужно да показваш някак си, че си обичал някого. Не знам, но аз поне съм така. Ако ще доказваш...давай сега, не после. Просто ... оф не знам. Може би по-късно ще съм на друго мнение...

    ОтговорИзтриване
  4. Еми както казах, баба знаеше, че я обичах, просто по начало не си покавам чувствата. Не обичам да ме прегръщата, целуват, да ми държат ръката...особено майка ми и то на публично място. Не знам защо, но съм такава. А баща ми много рядко го целувам по бузата. Той даже веднъж бе рекъл преди години на майка ми, че не го обичам.
    Бе както и да е...

    ОтговорИзтриване
  5. Моите искрени съболезнования. Знам, че не е на време, но държа да знаеш, че съм съпричастна. Докато го четох си мислех за своята прекрасна баба и как всеки ден я наранявам съзнателно, или не. Сетне се сетих за дядо, когото обичах повече от всичко на света и как когато вече го нямаше имах усещането, че нищо не може да зашие очите ми. Сега, сега още плача (заради прекрасният ти разказ), но държа да ти кажа нещо. Този цитат: "Първата ми мисъл, след като разбрах, че баба е починала беше възможно най-тъпата, която мозъка ми някога е раждал:
    „И сега кой ще ми каже какво значат сънищата ми?”". Не ти е тъпа реакцията. В самото начало не можеш да осъзнаеш истински липсата на любим човек. Първо се сещаш за дребните неща, от които ти е бил изграден животът с него. Моята реакция бе да се зачудя кой ще ме извежда всяка неделна сутрин на разходка и сладолед (а аз всъщност не обичам сладолед). Постепенно осъзнах, че дядо е незаменим, че винаги е бил безкрайно търпелив, толерантен и ме е обичал такава каквато съм, не защото има изгода, а защото е бил мой дядо.
    Всъщност заговорих пълни глупости. Извинявай и още веднъж - моите съболезнования.

    ОтговорИзтриване
  6. Не е нужно всеки път да изказваш съболезнованията си, когато спомена баба ми, знам че ми съчувстваш и съм ти благодарна.
    Да си призная, когато се случи точния цитат беше "И сега кой ще ми гледа на кафе?", защото баба умееш да гледа и на кафе, но тъй като задълбах в сънищата го промених.
    Мерси за всичко!

    ОтговорИзтриване