Chapter XІІ ; Happy Bloody Day!

Chapter XІІ

Happy Bloody Day!

Краят на ноември! Още по-точно 24 ноември! Моят рожден ден! Не съм маниак на тема – мразя рождения си ден, мразя го, но не мога да кажа и че го обичам особено. Смятам, че това е повсеместно явление по всички краища на земята. Има хора, на които им е писано да имат страхотни рождени дни, за които след това да разказват, както и такива, на които не им е отредено да се радват на своите.

Тази година аз имах дори повече от обичайните причини да не се радвам. Преди казвах – “Салем! Ето защо не си прекарвам хубаво!”, а сега казвах: “Форкс, далече от семейството, никакво свободно време и всекидневна умора!” По самия си замисъл не се предполагаше денят да радва по някакъв по-особен начин. Падаше се в понеделник – тоест бях на работа,…не една, а две. Дори да исках да го отпразнувам по някакъв начин, нямах време да кроя каквито и да било планове. Карла обаче беше голям ентусиаст – веднага предложи да направи нещо по въпроса, но аз учтиво отказах. Не биваше да я занимавам с моите неща, още повече това беше моя рожден ден, трябваше аз да го подготвя…Коен също се включи с няколко предложения, но и на него отказах.

Стигнах до извода, че трябва да направя рождения си ден в тесен кръг - аз, Карла и Коен разбира се. Без моето семейство! Първият ми рожден ден без тях…Касандра сигурно беше в маниакална депресия от новината, защото през две вечери ми звънеше да ме види какво правя…Какво ли можех да правя? Работех! Ставах сутрин – пиех едно силно кафе, закусвах каквото можех, след което Коен идваше да ме вземе и ме откарваше до Ла Пуш, след което отново си отиваше. Понякога се връщаше пак на обяд – от една страна да ми донесе нещо да ям, а от друга като чели да ми напомни нещо – колко ме обича. Изглежда доста се беше привързал към мен, защото не ме изпускаше от поглед. Сякаш смяташе, че някой ме следи. Когато към четири ме връщаше обратно във Форкс, отново оставаше…понякога цяла смяна. Харесваше ми да знам, че колкото и да бях уморена само да отправех поглед към него и той беше там – усмихваше ми се топло и сякаш с поглед ми казваше “Всичко ще бъде наред!”

Колкото до Кълън – не ги видях повече. Съвсем бях забравила за тях. Един сън ми напомни!

Отново тичах из гората…и отново нещо ме гонеше…Същият звяр от предишния сън. Възможно ли беше? Не, не беше той…Някак по-различен ми изглеждаше. Но беше също толкова кръвожаден и бърз като първия. Аз тичах, ли тичах…Без успех! Накрая нещото отново ме хвана. Но този път когато го погледнах имаше човешки образ. Образ, който познавах, лице което не можех да забравя…Беше Едуард! Гледаше ме с потъмнелите си очи. Беше жаден, много жаден. Искаше кръвта ми. Аз стоях като препарирана и не можех нищо да направя…Минута на отчаяни мисли, след което ръката му се заби изведнъж в гърдите ми. Той хвана нещо здраво и го извади навън. Сърцето ми! Аз виждах как кръвта се стича по дрехите ми, по тялото ми. Бях още жива! Защо? Може ли човек да живее без сърце?

Събудих се! Обичайното – цялата бях в пот, едва дишах и сърцето ми щеше да изкочи от гръдния кош. Е, поне беше все още беше на мястото си!

Седмица преди рожденият ми ден, като чели всички бяха забравили за него – нито Карла мрънкаше непрестанно за някакво парти, нито Коен предлагаше дома си, за неговото осъществяване, да не говорим, че малката ми сестра не ми бе звъняла…изобщо. Като чели всички се бяха наговорили да забравят. Да, вътрешно ми се искаше вече никой да не го споменава, но не чак толкова очевидно…

Дните се изнизваха, а забравата се разпростираше все повече. Последният път Коен ме попита дали съм заета на 24 вечерта, защото щях да вземе филм да гледаме. Той се шегуваше, нали така? Трябваше да се шегува! Карла пък спомена, че този понеделник имала работа извън града…Каза го ей така – безразлично, сякаш не пропускаше един не-чак-толкова-специален-за-мен-ден и все пак беше моя рожден ден. Странно нещо е живота – докато си мислиш, че си наясно с него, осъзнаваш че всъщност никога не е било така и през цялото време най-мазохистично си се самозаблуждавал. Ето защо ми дойде като гръм от ясно небе, откритието, че всъщност аз искам да имам хубав рожден ден, с парти, гости и всичко останало. Не исках да мине като поредния дъждовен ден в този град, а защо не и снежен – напоследък метеоролозите често посочваха, че има вероятност да превали и сняг. На моя рожден ден! УОУ! Ако се случеше, щеше да е като приказка – съвършен! Но, не и ако всички се правеха на разсеяни…или не – те действително съвсем бяха забравили. Коен дори забрави да ме вземе от болницата два дни преди заветната дата. Чувствах се като ненужна вещ, който всеки може да забрави и после да се върне да си я прибере, защото знае, че тя все още ще бъде на същото място.

Оставянето ми до по-късно в болницата, заради Коен ми костваше това да видя Томас. Беше дошъл при чичо си по някакъв повод и съвсем случайно се засякохме.

- О, колко странно приятелят ти, не е ли дошъл още?

- Не. – сбърчих недоволно нос аз. Той пък откъде знаеше, че сега ходя с Коен?

- Да те закарам. – предложи уж безразлично той.

- Коен, ще дойде! – настоях отново. – И всъщност с какво ще ме закараш, като ти дори нямаш кола? – сетих се изведнъж аз.

- Волвото на Едуард. – просто рече принцът, подрънквайки с ключовете.

- О, Едуард вероятно е в екстаз! – рекох саркастично.

- Той замина. Едва ли му пука особено. – с нескрито разочарование рече Томас. Изглеждаше така сякаш искаше да ме попита още нещо, но не беше сигурен как щеше да прозвучи и затова само отвори уста да го изрече, но млъкна насред първия звук. – Е, чакай си! – след секунда изстреля хладно той и понечи да си тръгне. – Приятно изкарване в понеделник. – усмихна се на тръгване и се изгуби от поглед.

Тази усмивка! Трябва да призная, че ми липсваше! Не, че Коен нямаше страхотна усмивка – но неговата беше някак топла, успокояваща, позната…Докато тази на Томас беше ледена, предизвикваше неудобство и често можеше да ранява. Колко противоположни бяха двамата. И все пак, той откъде знаеше за рождения ми ден? Едуард го нямаше, за да го прочете в мислите ми и да му каже, че е тогава…Как бе разбрал? Е, да мисля положително – поне той не бе забравил!

След две минути се появи и Коен, гледайки недоволно по посока на отпътуващото сиво волво:

- Кой беше това? – гневно попита той. – И не ме лъжи! – предупреди ме предварително.

- Томас. – просто отговорих аз, докато си слагах предпазния колан.

- И какво искаше?

- Да ми пожелае приятно изкарване в понеделник. – свих рамене, с надежда Коен да се усети какво има в понеделник.

- Че какво има в понеделник? – не разбра изнервено той.

- Нищо! – недоволно отроних аз. – Няма нищо.

***

Понеделник дойде, носейки след себе си ужасяващ студ и нито следа от сняг. Погледнах телефона си на ставане – нито едно телефонно обаждане, нито едно съобщение. Реших, че поне имейл ми е пратил някой – но, не! Когато включих компютъра и влязох в пощата си там имаше само рекламни съобщения и оферти за лотарии. Можеше ли това да е най-скапания ден в живота ми?

След като си взех душ и се облякох, слязох в кухнята. Съквартирантките ми липсваха – е, те не бяха като мен, все още посещаваха университета. И въпреки всичко, когато разбраха за мен и Коен мигаха неразбиращо около 10 минути. Накрая дори ми се наложи да размахам ръка пред очите им с надежда да се съвземат. И това стана! Предполагам осъзнаха, че това не са Кълън…Коен е много по-добре, много по-добре!

Само дето това “много по-добре” отново закъсняваше. Аз чаках премръзнала в зимното си яке на паркинг алеята, понеже се побърквах да се мотая сама из празната къща, а него все така го нямаше. Не, честно – това ли беше възможно най-гадния ден в живота ми?

Пет минути по-късно, Коен наби спирачки в чакъла пред вкъщи, разпръсвайки го почти на всякъде.

- Съжалявам, че закъснях! – усмихна се виновно той.

- Няма нищо. – мрачно отвърнах аз. Той понечи да ме целуне по бузата за добре дошла, но аз се дръпнах. Нямах настроение за това точно сега.

- Проблем ли има? – не разбра Коен. Косата му отново беше вдигната на горе и ме гледаше с прекрасните си езерно-сини очи. Водата в тях беше мътна – криеше нещо!

- Ти ми кажи? – контрирах го аз.

- Няма! – усмихна се като идиот той и запали двигателя, сетне натисна педалът за газта и подкара колата към Ла Пуш.

Този ден по-чудо не остана. Сякаш днес всички ме избягвах. Какво толкова? Имах рожден ден…не бях крастава или нещо подобно.

Труди почти не ми говореше, а други дни го правеше, непрестанно. По принцип тя беше като мелница – все говореше ли, говореше…Но днес не! С какво този ден беше по-различен от предишните, освен тъпия факт, че съм се родила на него? Това не беше основание всички да се държат странно.

Филип даже не се появи. Той обикновено стоеше нон стоп в заведението. Грижеше се за по-тежката работа – вдигане на щайги с питиета, пренасяне на разни големи пакети, оправяне на някой развалил се жизненоважен за кафето уред, както той я наричаше “мъжката работа”. Ето че днес – липсваше.

Даже клиентелата беше по-малко от обикновено. Отново извадих телефона си – нищо. Никой не ми честитеше. Аз ли бях най-нещастния човек на тази земя?

Когато стана 4 часа и смяната ми свърши – бях готова да се разплача. Цял ден бях тичала покрай масите и нито веднъж не ми казаха “Мерси!” – а обикновено го правеха, всички ме отбягваха, държаха се резервирано и хладно и все така никой не ми се беше обадил да ме поздрави за празника. Празникът на унижението!

Коен пристигна по чудо на време. Аз бях толкова разстроена, че веднага след като се качих в колата, се свих в прегръдките му и започнах да плача на гърдите му. Той идея си нямаше за какво е всичко.

- Таралин, добре ли си? – попита притеснено той, галейки ме нежно по главата.

- Не! – продължавах да плача аз.

- Някой ти каза нещо ли?

- Не! Аз…аз…аз ще се оправя. – вдигнах поглед от гърдите му. – Всичко е наред. Просто… - изтрих няколко от сълзите и опитах да си поема нормално въздух, преборвайки хлипа, в който се давех.

- Кой беше? – изведнъж попита той. Беше готов да отиде вътре в заведението и да го набие. – Филип ли? Той много обича да се шегува…Само той ще да е…

- Не, не…- спрях го аз преди да е понечил да излезе. Отново си поех въздух – хлипа все още ме давеше. – Днес не е идвал. С…спокойно. Аз…аз…аз ще се оправя.

- Труди е нали? – не се отказваше той. – Сега ще види тя! – закани се Коен, след което слезе за час от секундата от джипа, дори не успях да го спра и се запъти към заведението.

- Коен? Не. – викнах по диря му, но той не ме чу.

Слязох от колата и се затичах да го настигна, преди да е направил нещо, за което по-късно щеше да съжалява. Труди не беше виновна, че никой не помнеше рождения ми ден и днес ми се случваха само лоши неща. Никой не беше виновен…Дори аз.

Влязох задъхано в кафето, където преди малко се изгуби приятелят ми. В първия момент видях масите събрани на едно, след което изведнъж от нищото изскочиха една върволица хора с празнични шапки и балони в ръце и извикаха в едно:

- ИЗНЕНАДА!

Аз едва можех да си поема дъх. Въобще не го очаквах. Всички бяха тук – Карла, Труди, Филип…О, майко мила! Родителите ми! Касандра!

- Никога не бих забравил. – подшушна в ухото ми, появили я се от някъде Коен. Аз му се усмихнах в знак на благодарност. – Хайде, върви при тях…Пропътуваха толкова път, за да те видят.

- Благодаря! – целунах го по бузата аз.

- Стига, не правя добро впечатление на баща ти така. – пошегува се той. Аз пак се усмихнах и се затичах към семейството ми.

- Мамо, татко! – прегърнах ги силно аз.

- Честит Рожден Ден, скъпа! – отвърнаха ми те.

- Когато твоята приятелка ни се обади не мислехме, че ще има успех…Но това малко зло нещо… - рече баща ми, потупвайки Касандра по главата, при което тя естествено изблъска ръката му. -…ни убеди, че е добра идея.

- Тоест, сега трябва да споделиш половината от подаръците си с мен! – важно се обади сестра ми.

- Хах, ама си хитра. – усмихнах се аз. – Ол, чакай малко…Аз съм на работа…В болницата.. – спомних си изведнъж.

- Не, не си. – появи се зад мен Коен. – Говорих с директора, нямаше нищо против днес да пропуснеш работа.

- Ти си злато! - целунах го по устните аз.

- О, вземете си стая! – обади се Касандра.

- А ти си вземи нова банална реплика. – срязах я аз, при което тя се намръщи.

- Е, харесва ли ти? – включи се и Карла в разговора. Беше облечена с дебело поло, изглежда не само заради ужасния студ днес, но и за да прикрие белегът от случката в гората, който и бе останал. За щастие тя се възстанови напълно – без повече гърчове! Напълно здрава!

- И ти ли Бруте?

- Всъщност тя ни се обади. – помогна баща ми.

- Ето каква била работата. Щеше да бъдеш извън града, а? - сетне се обърнах към Коен. – А, ти с тъпото ти предложение да гледаме филм!

- Сериозно. Това ли е казал…Хахаха. – тя се задави от смях. – Казах му да измисли нещо, че да отклони вниманието ти от това, че помни кога ти е рождения ден, но не очаквах, че ще бъде толкова тъпо…

- Смей се ти! Трябваше да кажа или това, или че ще взимам брат ми от училище. – възропта Коен.

- Мерси, за всичко. – аз пак го дарих с една бърза целувка, след което родителите ми се заговориха с Труди и Филип и напълно ме игнорираха, както и Карла, която сега бъбреше със сестра ми. Двамата с Коен се дръпнахме малко странни от тях:

- Нали знаеш, че го правех нарочно… - аз го погледнах неразбиращо. – Всичко това да не ти обръщам внимание, да се правя че не помня…да закъснявам. Е, може би само един път беше неволно… - недоволно рече той. Знаех за какво говори – вечерта, когато ме остави пред болницата да го чакам и срещнах Томас. Очевидно това не влизаше в неговия план. – Съжалявам, ако съм те наранил. – допълни гузно.

- Няма нищо…Всичко е било, заради изненадата, нали така? – той само кимна.

- А, къде са Кълън? – появи се до нас Касандра. Коен веднага ми хвърли разярен поглед.

- Касандра, казах ти…че не контактувам с тях. – напомних и аз. Ами така беше. Един от последните пъти, когато разговарях с нея по телефона и тя отново отвори тази тема, аз съвсем ясно и казах, че не дружа с тях. Но както обичаше да си вре носа в чуждите работи и най-вече да ги обърква тотално, се хвана за тази тема и не я пусна до последно.

- А, защо…От това как ги описа ми се видяха готини хора. - невинно се обади тя отново.

- Е, не са. – побързах да кажа аз, преди приятелят ми до мен да е експлодирал от ярост.

- Коен, ти харесваш ли ги?

- Не! – рязко рече той.

- Защо?

- Я, виж брат ми…Запознавал ли съм те с него? – смени темата Коен. Аз поклатих отрицателно глава, при което той ме хвана за ръката и ме поведе към него.

Брат му стоеше в края на бара и пиеше някакъв пунш вероятно. Доста си приличаха. Той също беше набит, макар да знаех, че е по-малък от Коен с една или две години – разликата почти не им личеше. Неговата коса също беше доста буйна – кестенява, къдриците се стелеха пред очите му. Те обаче за разлика от тези на Коен имаха някакъв по-особен цвят – кафеникав с оттенъци мрак. Гледаше високомерно на всички в заведението, а да не говорим как реагира, когато видя че сме се насочили към него – стисна ядно челюст, погледът му стана суров и бе готов на секундата да тръгне към изхода.

- Никълъс, ти дойде… - усмихна му се някак неприятно Коен.

- Представи си, Коен, покани ме. – върна му го в същия дух брат му.

- Това е Таралин. – представи ме без всякакво желание той. Изглежда въпросите на сестра ми бяха толкова неудобни, че предпочиташе странната компания на брат си, пред тази на моята сестра.

- Ооол, новата. – вдигна незаинтересовано вежди. Новата? В смисъл? Колко “стари” е имал? - Приятно ми е…Ник. – подаде ми ръка той. Аз я стиснах несигурно - техните отношения ме объркваха.

- Таралин.

- Та, каза ли ти вече какъв е? – изведнъж попита Ник – гласът му звучеше презрително и мазно. Аз погледнах в зов за помощ към Коен, но той беше отдал цялото си внимание на брат си – гледаше го толкова гневно, както не бе гледал дори Кълън досега.

- Да! – изведнъж рекох аз, при което и двамата ме изгледаха изумено. Как пък не – да ми е казал? – Той е прекрасен човек, който направи това парти за мен…И ако по някаква причина ти не го оценяваш, Ник, то…си мисля, е най-добре да си ходиш. – скръстих важно ръце.

- Аха…Ясно, защо те е избрал. Борбена си. – сетне изпи на екс питието си, усмихна се безразлично и рече, с поглед отправен към брат му: - Пази си гърба! – след което се запъти към изхода.

- Той…защо се държи така с теб? – не разбирах аз.

- Неговите си работи. Сложно е! Друг път ще ти разказвам. Сега имаш рожден ден…Весели се! – смени бързо изражението си Коен. Изумяваше ме това, как понякога въпреки, че беше в гадно настроение си придаваше радостен вид, само за да не развали и моето настроение. Май на това му казват любов!

***

Пет часа и 4 пунша по-късно...партито беше към своя край. Часът беше към девет, а заведението на Труди и Филип, обикновено работеше до осем, така че не биваше да прекалявам с гостоприемството им. Всичко беше събрано и почистено, благодарение на задружните усилия на всички, след което тръгнахме да си ходим. Труди и Филип бяха предложили семейството ми да остане у тях, тъй като имали предостатъчно място, а аз бях доволна че се разбират толкова много.

- Лин, да си виждала сестра си? - аз поклатих глава.

- Защо? Няма ли я?

- Мисля, че пак ми прави номера. – недоволно констатира майка ми. – Откакто се премести тук, само това прави!

- Ще я намеря. – обещах аз и тръгнах да я търся. – Хей, Карла, вижда ли си сестра ми?

- Ъм…за последно говореше нещо за Кълън и срещи в гората…каквото и да значи това. – несигурно отговори тя.

- Окей. – кимнах и аз. Тя можеше да не знае какво значи това, но аз знаех…Касандра се беше запътила към гората, сто процента.

Аз излязох от задната странна на заведението, тази от която се намираше гората и започнах да се оглеждам.

- Касандра! – повиках я тихо аз. – Не се крий, знам че си някъде тук. – Нищо!

- Касандра! – отново се обадих аз. – Отново нищо!

- Не си играй с мен, чу ли? - Някъде в далечината, в все още видимата част от гората, храстите се размърдаха. – А, ето къде си била. Излизай! – Още едно помръдване, като чели бягаше от единия храст в другия. – Не ме карай да идвам! – Този път храстите направо се разтресоха от движението в тях. – Окей, ти сама си го поиска.

Аз пристъпих смело по пътеката към вътрешността на гората. Не ме беше страх – все пак това беше сестра ми, от какво да ме е страх?

- Ще съжаляваш, когато кажа за това на мама и татко! – провикнах се аз.

Нещото в храстите пак се размърда, дори побягна по-навътре в гората.

- Стига де, защо ти е да влизаш на вътре. Кас, не е забавно!

Храстите отново се раздвижиха, водейки все по-навътре. Точно си мислех, че няма смисъл да си играя с нея, когато треперенето спря. Да не би да застана на едно място? Може би си бе помислила, че съм си отишла – ще има да взема. Аз се промъкнах безшумно към последното място, на което бях видяла да потрепват храстите, отместих ги изведнъж и казах:

- Пипнах те!

В този момент от мрака към мен полетя нещо, което не можех да видя добре. Нахвърли ми се, повали ме на земята. Беше огромно! Но не беше човек. Прекалено космато беше за него. Диво животно!?

- Ааа…– понечих да изпищя, но това нещо сложи ръката си върху устата ми и ме спря.

Явно все пак беше човек или поне имаше нещо човешко в него…Аз ритах и се борех да се измъкна. Нещото като чели въобще не забелязваше тези отчаяни опити. За него беше фасулска игра да ме държи прикована за хладната почва в гората, безпомощна – не можех да се измъкна, не можех да повикам помощ…Сякаш съня ми оживяваше. Само дето това не беше Едуард, беше нещо друго, нещо много по-опасно, плашещо…То се наведе изведнъж към мен и впи зъбите си в гръкляна ми…Започна да смуче! Смучеше кръвта ми! Вампир!? Тогава защо изглеждаше толкова странно, не може да бъде…Те не съществуват!

Усещах как живота с всяка изминала минута ме напуска все повече и повече, вече бях готова да се предам, когато нещо се хвърли към нас...Събори чудовището на земята, започна да се бори с него. Откъслечно до мен долитаха ръмжене, шум от драскане с нокти, разкъсана плът...С последни сили опитах да докосна раната си на врата си…Кръв. Все още кървеше…Кървав рожден ден! Не се бях надявала на това.

След секунда боят престана – мисля, че нападателят ми изчезна с вой нощта. Аз все още нямах сили да се изправя, едва дишах, чувствах се толкова безпомощна в момента.

- Таралин… - чух познат глас до себе си. Беше Коен. – Добре ли си? – той понечи да ме изправи, сетне ме потопи в прегръдките си. Аз нямах сили да му отговоря, ето защо той продължи: - Дяволите да го вземат! – опита и той раната. – Ще те закарам у вас, чу ли? Ще кажа на другите, че ти е станало зле и затова не си могла да се сбогуваш с тях…

- К…- отворих уста да кажа. – К..К…Кас…аднра.

- Тя е добре! Не е била в гората, както ти е казала Карла. Вътре е, при родителите ти. Те също са добре. – опитваше се да звучи спокоен, но вече познавах гласа му и можех да кажа, кога само се прави. Сега беше такъв случай. Правеше го само заради мен.

Клепачите ми натежаваха. Вече едва ги държах отворени. Всичко, което виждах беше неговото лице, дърветата, нощното небе и как от него се ронеха снежинки. Мечтата ми най-накрая се беше осъществила…На рождения ми ден валеше сняг…а аз се чувствах така сякаш умирах. Усещах как живота ме напуска. Как изтича през раната на шията ми…

- Ще те заведа у вас. След като си починеш, всичко ще се оправи. Ще си върнеш силите. – продължаваше да ме убеждава той.

Снежинките падаха по лицето ми. Всяка от тях ме целуваше като за сбогом. Сякаш ми казваше – “Това беше твоя живот, но той свърши тук”. Беше толкова красиво, въпреки че силите ме напускаха…Снежинките, зимата, първият сняг във Форкс…Беше вълшебно!

Силите ми не устояха и аз изгубих съзнание, понасяйки се като снежинка в зимната нощ на собствения ми живот.

***

На сутринта се събудих изведнъж в стаята ми. Беше прекалено рано – едва 6 и все още беше тъмно. Сякаш туко що бях сънувала поредния ужасяваш кошмар, само дето този беше истина. Аз пипнах инстинктивно мястото където ме ухапа нещото от гората. Сега там имаше лепенка, сякаш се бях одраскала случайно, отколкото да бях нахапана от неопределено животно-човек в гората. Не беше вампир, но не беше и върколак. На какво място попаднах? Защо всички тук бяха всичко друго, но не и хора?

- Казах му, че ще се оправиш! – чух леден глас, идващ откъм прозореца на стаята ми и веднага подскочих в леглото си. – Спокойно! – обърна се към мен Томас.

- Томас? – учудих се аз. – Пак си влязъл взлом. – констатирах недоволно.

- Не се брои, когато са те помолили! – просто рече той и тръгна към леглото ми.

- Не съм те молила!

- Ти не. Но приятелят ти – да! – тихо каза той и седна на леглото до мен.

- Коен? Но, той не те харесва? Защо би…

- Тревожеше се за теб…Пък и не можеше да те наглежда, когато има друга работа. Е, няма да крия, че му беше много неприятно да се принизи толкова ниско, че да ме помили за помощ, но го направи. – обясни ледено Томас.

- Под друга работа, имаш предвид преследването на онова нещо, нали?

- Да! Смята че, може да се справи сам, че можете да те спаси напълно сам…без чужда помощ…Ето защо предаде достойнството си, за да ме помоли да съм тук сега.

- Да, Коен е такъв – жертва себе си, за да бъдат другите добре. – недоволно заключих аз. Не ми се искаше някой да се жертва чак толкова, че в един момент да бъде готов да даде собствения си живот, заради мен…Аз не бях правилния тип човек, заради когото други биха се жертвали!

- Не, жертва себе си, за да бъдеш ти добре. – поправи ме хладно принцът.

- Той знае какъв си, нали? – Томас кимна. – Затова е искал някой… - не можех да го кажа гласно, затова побързах до го заменя с някое друго определение. - …който има по-особени дарби да е до мен.

- Е, аз така и така щях да дойда. – погледна ме с прекрасните си очи той.

- Защо? Мислех, че когато се извини, за влизането с взлом, това значеше, че повече няма да го правиш?

- Това беше извънреден случай. – усмихна се мистериозно Томас.

- Рождения ми ден? – той кимна отново. – Как въобще си разбрал за него?

- От Карлайл. Когато Коен дойде да моли за почивен ден в понеделник директора, той се обърна към Карлайл за подкрепа…

- И ето как е стигнало до теб. – още едно кимване.

- Имам подарък. – рече изведнъж той.

- Наистина? – не ми се вярваше.

- До леглото ти е.

Аз се обърнах и там стоеше една ваза с момини сълзи и някаква кутийка.

- Момини сълзи?

- Любимите ти, нали така?

- Да. – учудено признах аз. Не знаех как прави този номер с отгатването на разни неща, но беше много добър в него. – Какво има в кутията?

- Ти си тази, която не знае, защо не я отвориш? – развесели се той.

Протегнах се и я взех. Сложих я в скута си и закачах. Мислех, че ще изкочи нещо от вътре и ще ми изкара акъла, но все пак това беше кутийка за бижута, а не от тези големите с клоуните. Аз погледнах към Томас, а той от своя странна ми кимна да го отворя. Развързах кървавочервената панделка, която придържаше кутийката затворена и вдигнах капака. Там имаше прекрасна брошка на снежинка. Беше голяма колкото шепата ми. Цветът и беше полупрозрачен, вероятно за да пресъздаде визията на истинска снежинка. Проблясваше толкова красиво, на светлината от тепърва настъпващия ден…

- УОУ! Това е…- нямах думи да изразя колко много харесах брошката и цветята и всичко…

- Просто брошка. – сви рамене Томас.

- Страхотна е. Никога не съм виждала подобно нещо. Съвсем като истинска е, но е по-голяма и не се топи, когато я докоснеш.

- Благодаря! – усмихна се по същия мистичен начин той, както преди малко.

- Чакай малко? Ти…ти ли я направи?

- Може да се каже. Но не е нещо особено. – отбеляза безразлично Томас.

- Благодаря ти! Настина много ти благодаря! – погледнах го признателно право в очите аз. Той стоя и ме гледа още няколко секунди без да отмести поглед. Мъртвото вълнение отново ме теглеше към него…а бях все още толкова слаба, за да му се противя.

- Най-добре си почивай. – видя изморения ми вид той и стана от леглото.

- А, ти? – не разбрах аз. – Тук ли ще бъдеш през цялото време?

- Досега бях тук, така или иначе. Обещах на Коен – докато не се върне, ще те пазя. – Томас отново се загледа през прозореца. Още един изгрев, който да посрещне.

- Защо всъщност се съгласи? – полюбопитствах аз. Той отлепи за малко поглед от стъклото, впери го в мен, но бързо го отмести, сетне каза:

- Почивай си! Поспи още малко, докато си върнеш силите.

- Това нещо, какво беше всъщност…

- Питай Коен! – настоя хладно той. – Сега заспивай! Когато се събудиш може въобще да не съм тук.

Вероятно това последното изречение трябваше ми донесе покоя, от който имам нужда, да ме накара да се отпусна и да заспя – Е, не се получи. Не знам защо, но не исках Томас да си тръгва. Все още имаше нещо в него, което стряскаше…Но това, което привличаше беше много по-силно, много по-неизбежно. Имаше ли значение какъв е Томас, когато ме караше да се чувствам добре? Имаше ли значение, какъв е Коен, когато ме караше да се усмихвам всеки път, щом го видех? Имаше ли значение, колко кръв изгубих тази вечер, когато нямаше да се измъкна от смъртта? Щях да умра – така или иначе. Всичко беше въпрос на време…