Chapter VІІІ ;The Knight & The Prince

Chapter VІІІ
The Knight & The Prince


Два месеца, откакто се преместих във Форкс, а едва днес можех да кажа, че беше най-хубавия ден от престоя ми. Преминах на индивидуален план, което значеше, че почти нямаше да се явявам в университета. Няма вече Едуард. Няма вече Томас. Няма вече Коен. Само аз, новата ми учебна схема и бъдещата работа, която щях да си намеря. Дано поне този път да успеех. Вече от 2 седмици търсех, но без резултат. Все казваха, че имали друго предвид или че ще ми се обадят, а това навсякъде по света значеше винаги едно и също – Не ставаш за тази работа, мила!
Днес беше последният ми ден от редовното ми посещение на университета. Днес беше и последния ден от престоя на Карла в болницата. Казано с други думи – голям ден за всички!
Отидох на лекции, както всеки предишен ден, но с ясната идея, че този няма да си прилича по абсолютно нищо с който и да било от миналите. С чиста съвест мога да кажа, че усмивката не слизаше от устата ми.
- Какво ти има? – не разбра Лесли, когато случайно се засякохме в столовата. След цялото фиаско с деня на предизвикателствата тя и Тамара естествено страняха от мен, така че сега лесно можех да кажа защо беше всичко. Принципно от гледна точка реакциите на Лесли всичко ми беше ясно…Така де, тя не си падаше комплексно устроен човек, така че нямаше какво толкова да се замислям с това си действие какво е искала да каже, просто защото каквото искаше да каже погледът и, усмивката и, позата на тялото и вече го казваше. Така че и сега знаех действителната причина за това и поведение – търсеше си повод да се заяде за нещо…Продължавай да търсиш!
- Нищо. – свих рамене аз, слагайки една кутийка плодово мляко на подноса си.
- Усмихваш се! – забеля изумено тя.
- Че кой не го прави? – усмихнах и се отново аз в отговор.
- Ти! – възмути се русокоската. – Ти не се смееш! – намръщи се тя. – Хей, да не би да излизаш с някого?
Под “някого” разбирайте Едуард Кълън или Томас Харш…а защо не Коен МакГрийди…Та нали аз бях момичето, което познаваше всички готини момчета в университета и не стига това ами и им ги отмъквах под носа. Леле, нямах срама направо!
- Не! – усмихнах се в отговор.
- Лъжеш! – заподозря тя, вглеждайки се в лицето ми с надежда там да пише каква е същинската истината. Стига, Лесли, аз не съм като теб!!!
- Както кажеш. – безразлично отвърнах аз. – А, я виж…маса, свободна при това. Ще тръгвам. – зарязах я безжалостно аз и се отправих към първата свободна маса, която съзрях.
- Хей, не би ли искала да седнеш тук? – чух познат глас зад гърба си. Обърнах се. Както и очаквах – Коен. Какво всъщност искаше той от мен, защото аз определено знаех какво искам от него: Да ме остави на мира! Не може ли да разбере, че няма да имам нищо с Кълън или с когото и да било, просто защото въобще няма да се появявам в университета отново…освен за изпитите. – Пазя ти място! – усмихна ми се мило той, с надежда да приема поканата. Днес беше облечен със светла блуза, подаваща се под тъмното му яке и светли дънки…както винаги. Изглежда беше маниак на тема светло облекло, но пък трябва да му се признае, че ужасно му отиваше. Допълнително подчертаваше очите му. Този път за разлика от друг бретонът му не падаше над очите, а беше вдигнат с гел нагоре, като чели се беше и подстригал. Определено изглеждаше променен.
- Благодаря, но…
- …ще седне при мен. – появи се от някъде Томас, с табла на ръце.
Аз го изгледах объркано. Не, нямах намерение да седя с когото и да било, още по-малко с него – човекът, който само си играеше с мен и напоследък все по-настоятелно се държеше като пълен кретен.
- Не мисля. – изгледах го грубо аз. – Ще стоя сама! – усмихнах се победоносно и на двамата, след което отидох и си седнах на една самотна маса.
Навън отново валеше, иначе щях да отида в парка. Не че толкова ми пукаше къде ще обядвам – та, това беше последният ми ден тук. Пък и ми стана ясно, че колкото и да избягвам някой от моите трима обичайни заподозрени няма никакъв смисъл. Беше детинско, глупаво и да си признаем – вече не ми пукаше. Ако искаха да ми кажат нещо – да го направят, друг въпрос ще чуя ли нещо от него.
Туп – чух тъпия звук от поставянето на табла върху масата. Каквото и да правеше човек, колкото и внимателен да беше – не можеше да го избегне. Част от интериора предполагам?
Вдигнах поглед и срещу мен вече стоеше, гледайки ме изпитателно със студените си сини очи Томас. Лицето му беше съвършено – гладко, като от мрамор, напълно хладнокръвно, напълно ледено. Моят леден принц!
- Казах ти, че ще стоя сама! – погледнах го намръщено аз. За какъв се мислеше…Това, че е част от семейство Кълън и е невероятно красив не го правеше мой господар.
- Променена си! – игнорира забележката ми той, започвайки да раздробява ориза, който си беше донесъл. Всъщност, по-скоро си играеше с него, както аз обикновено правех – “Е и? Приличаме си в това отношение, това не значи, че си ме умилостивил!”
- Защо седна тук? – държах на своето аз.
- Реших, че имаш нужда от компания през последния ти ден тук. – неохотно отговори той, без да вдига глава от ориза си. Не го бе докоснал, просто продължаваше да си играе с него.
Той знаеше? Ем, нормално, предвид това че си има личен телепат вкъщи.
“ Чакай малко. Едуард? Къде е Едуард? Той тук ли е? Дали сега е прочел мислите ми?” – започнах да се озъртам на всички странни.
- Няма го. – отново без да откъсва очи от обяда си рече Томас.
- Моля?
- Едуард. – той ме погледна. Очите му направо се заковаваха с хладна безучастност върху мен, карайки ме да се чувствам некомфортно, карайки ме да настръхвам от хладните нотки, които носеха със себе си. – За него се оглеждаше, или греша? – вдигна вежда предизвикателно принцът.
- Грешиш. – излъгах аз.
- А ти лъжеш. – вяло допълни Томас. – Както и да е. – след което отново се върна към ориза си.
“Той пък откъде знаеше, че лъжа? Вярно, че не бях особено умела в прикриването, но въпроса ми тук е, откъде знаеше, че търся Едуард? Сега и той ли четеше мисли? Томас? “ - никакво внимание. Не че не можеше да се направи, че не е чул. Всички ли Кълън си телепати?
- За последно – какво правиш на моята маса?
Той вдигна погледа си изведнъж. Изглежда вече бе разбрал, че съм инат и няма да се откажа просто ей така…ето защо очакваше да повторя въпроса си.
- Масата не е твоя. И не дойдох да седна при теб. А просто да седна…някъде. Не всичко се върти около теб, Таралин! – спокойно рече той, без да отмести очи от мен.
- Тогава ще…
- Да, премести се на друга маса. – с хладна ирония рече Томас. Бях му ясна като бял ден или поне се правеше, че така. Това от своя страна само ме изнеряваше допълнително и както бях тръгнала да вдигам подноса си, го оставих отново на масата. – Засегнах те?! – прозвуча повече като въпрос. Той отново вдигна предизвикателно вежда. Имах чувството, че за него това е още една игра…просто правилата бяха променени, но играчите си оставаха същите : аз и той.
- Сякаш ти пука. – безразлично казах аз, сетне отпих от плодовото си мляко.
- Пука ми. – настоя той, въпреки че отново се беше заиграл с ориза си.
- Естествено…аз ти повярвах. – саркастично му отвърнах аз. – Какво всъщност правиш точно на… - реших този път да сменя “моята маса” с нещо по-неутрално и в случая по-подходящо – тази маса? Как така сега седиш тук, след като по принцип ти и семейството ти сядате на крайните маси?
- Ол, ами реших да сменя обстановката...- обясни самодоволно той, продължавайки да ровичка из ориза. Вече ме изнеряваше. И аз ли изглеждах така от страни?
- Добра идея! Ще взема и аз да направя същото.. - рекох аз и понечих да стана от масата. Смятам, че играта загуби интерес още в самото си начало и придоби по-скоро отекчително изнерявящи нотки, отколкото някакви зачатъци на забавление. Беше ми все тая дали ще го помисли за детинско, да не би неговото шоу с ориза да беше нещо повече? Все тая.
Таблата на ръцете ми се разклати, когато неговата ръка се закова върху моята с такава бързина, каквато нормален човек, не би могъл да развие.
- Остани! - ръцете му бяха студени, много студени, но очите му бяха невероятно красиви – хладни като кубче лед, но изумителни.
- Защо? За да гледам още 10 минути как си ровичкаш ориза?
- Не. - обеща той и остави вилицата. – Загубих интерес вече. – Аз свих рамене и отново се настаних недоволно на масата.
- Да го беше опитал поне. – намусят насреща му аз. Имаше нещо в него. Всичко в мен искаше да си тръгне от там на секундата, но сякаш нещо не ми позволяваше. Все едно в главата ми имаше още един човек, който контролираше желанията и реакциите ми.
Томас взе вилицата, с която досега си бе играл, загреба с нея малко ориз и го сложи в устата си. Сдъвка го и преглътна звучно.
- Готово. – сега аз вдигнах вежда. – Бях прав – отвратителен е!
- Хах. – засмях се аз.
- Чуждото унижение не винаги е забавно, Таралин. – сериозно ми рече той, сякаш зад всички тези думи се криеше нещо много по-различно от това, което бе на повърхността. – Понякога хората биват наранени от него. – При тези думи не знам защо, но инстигтивно се сетих за Едуард. Какво искаше да ми каже? Че съм го унижила по някакъв начин? Него? Божественият красавец, който по някакво чудо чете и мисли? Хъм! Вероятно беше това…Аз разбрах тайната му…Но не мисля, че това се броеше за унижение. Не се броеше, нали?
- Да не искаш да ми кажеш, че съм унижила някого или греша? – погледнах го скептично, докато отпивах отново от плодовото си мляко.
- Не знам. Ти ми кажи…Унижавала ли си напоследък някого?
- Моля?
Е, не това беше! Той напълно ме обърка. Вече даже си нямах идея за какво става дума…За Едуард или за него самия…или може би за нещо, което въобще не можех да доловя.
- Обърках те! – усмихна се доволно той. Усмивка събрала толкова много хлад в себе си, но все така невероятно красива, все така недостижима.
- Забавно ти е, а? – погледнах го разгневено аз, при което той като нещо съвсем естествено кимна. – Е, забавлявай се сам! Докато не започнеш да говориш на разбираем език – не ми говори! - “Че защо въобще би искал да говори с мен?” – Дотогава си стой в ледения си дворец и гледай с презрение нас, нисшите духом, ледени принце! – троснах му се насреща, сетне си вдигнах за пореден път таблата, с тази разлика че този път успях да я занеса до отпадъчната зона и излязох от столовата.
На пръв поглед бях съвсем спокойна, докато вътрешно ми идеше да се върна, да хвана за гушата Томас и да го удуша на минутата. Естествено помрачаването на последния ми ден трябваше да е пълно. Не ми стигаше Принцът, ами точно излязох и попаднах на моя Рицар - Коен. Той изглежда чакаше точно мен – подпрян на близката стена, с ръце в джобовете и угрижен вид.
- И ти ли? – изстенах аз, когато тръгна към мен. – Моля те, Коен, спести си всички видове заплахи…Главоболие вече получих от тях.
- Спокойно, не съм дошъл за това. - призна нервно той.
- Стига бе! – не можех да повярвам.
- Свободна ли си в Събота? – попита без особено да се замисли Коен.
- На среща ли ме каниш?
- Не. Едва ли би приела в крайна сметка. – недоволно отбеляза той. – Разбрах, че си търсиш работа, така ли е? – аз кимнах. – Имам мои познати, които си търсят служител…Ако искаш…мога те заведа, тази събота до там…и ако ти хареса…
- Това е…Уоу, това е…страхотно. – не можех да повярвам на ушите си. Дори беше повече от страхотно. Не знаех как е разбрал, но ми стигаше да знам, че имам потенциално интервю за работа тази събота и за всичко трябва да благодаря на Коен. Стоеше право срещу мен, доволен от чутото и не знам защо но страшно много ми се искаше да го прегърна. Адреналина си беше казал думата…За секунда бях забравила за всичките предупреждения, които ми мяташе периодично и ме плашеше с всяка изминала среща все повече и повече, затова и някак несъзнателно се метнах на врата му. – Благодаря! Благодаря! Благодаря!
В първия момент той се сепна – не очакваше подобна реакция от мен. За Бога, аз самата не очаквах подобна реакция от себе си. Но бях толкова доволна, че въобще не ми пукаше.
- Дори не знаеше за каква работа става дума. – напомни изумено Коен, макар да не опита да ме отблъсне особено, просто стоеше безпомощно вкопчен в ръцете ми.
- Продавачка или сервитьорка? – пуснах го най-накрая аз. Съзнанието ми беше превключило най-накрая, че прегръдката беше от неуместна. Накара ме да се чувствам леко засрамена, но пък от друга странна имах работа и точно сега това беше по-важно от каквото и да било.
- Жалко, че нямам фотоапарат. – долетя някакъв леден глас към нас. Беше този на Томас. Беше се подпрял на касата на столовата. Изглежда точно е излизал, когато е попаднал на нелепата емоционална прегръдка, която подарих на Коен. Не изглеждаше засегнах или нещо подобно. Че и защо да бъде? Същото каменно лице като в столовата. – Снимката ви щеше да е хитът в годишника. – хладно додаде той. Заяждаше се – не защото му пукаше, не! Вероятно отново му беше скучно и сега си бе намерил нова играчка…Не беше трудно да кажа, че докато не я счупи няма да се откаже.
Коен го изгледа с презрение. Томас също не му остана длъжен. Боя се, че попаднах на бойното поле на някаква психологическа война протичаща между тях двамата. Или грешах? Беше съвсем открита физическа война? Само юмруците липсваха. И аз държах да си остане така!
- Та.. – игнорирах аз принцът. – Продавачка или сервитьорка? – отново се обърнах към Коен с надежда и той да забрави за ледения красавец и да се фокусира върху…мен, колкото и егоистично да звучи. По-добре върху мен, отколкото да се сбият двамата. А можех да кажа, че точно в момента това е основната им мисъл.
- Сервитьорка. – недоволно отговори рицарят. Какво да кажа…беше готов до такава степен да се жертва за мен и да ме спаси от опасността, че точно на рицар в блестящи доспехи ми приличаше. Рицар, който имаше странната склонност също да ми изкарва акъла. Беше много добър в това…Но си оставаше моят рицар.
- Прекрасно. – зарадвах се аз, отново игнорирайки Томас. – Къде всъщност се намира това заведение, в което ще ме водиш в събота?
- Ла Пуш. – той гледаше злобно към Томас докато го изричаше Изглежда очакваше реакция или нещо подобно. Но принцът не потрепна дори и инч. – Не далеч от града е. – обърна се най-накрая към мен Коен. – Ще ти хареса.
- И защо и е да ходи чак там, когато и тук може да си намери работа. – включи се отново неканен в разговора ни Томас.
- Ол, как не се сетих. – изсумтях аз. – Не е като да не съм търсила…Просто нямат нужда от…мен. – допълних мрачно.
- Не си опитала в болницата. – хладно се обади Томас.
- И какво ще правя в болницата? Според мен си имат достатъчно персонал. – като го казах и в съзнанието ми изникна отегчената физиономия на Гладис. Тя определено не беше пример за добър персонал на болница, но реално погледнато аз бях по-зле дори от нея. – Пък и не съм чула да имат нужда от някаква незначителна помощ, не изискваща специално образование.
- Можеш да си доброволка. – рече спокойно принцът.
- А, може и просто да не и досаждаш, нали? Тя вече си намери работа, не се меси! – озъби му се Коен. Рицарят срещу Принца? Кой щеше да победи?
- Просто исках да помогна. – сви рамене Томас, подемайки крачка към нас. – Не е нужно да ходи чак до Ла Пуш и да си почупва краката от разнасяне на таблата, когато може чисто и просто да остане тук и да помага от време на време в болницата. – спокойно рече той, докато вече ни подминаваше. – Опитай! – посъветва ме сигурно. – Карлайл все се оплаква, че пациентите му били много тъжни…Нямало кой да разведри обстановката при тях, да им почете от някоя книга или вестник. Да им разкаже какво става навън, докато се борят за живота си вътре. Светът е пълен с тъжни хора! – заключи спокойно и се отправи към входа на университета, под безмилостните едри капки дъжд, които отново се ронеха от небето. Да, той обичаше дъжда…Обичаше да го чувства с всяка фибра на тялото си, затова и не го интересуваше, че вече е вир вода.
- Тъпанар! – изсумтя тихо Коен до мен.
- Ей! – изгледах го гневно. – Той не те обиди, така че и ти не го обиждай.
- Все едно. – извъртя очи. – Та, събота…Остава ли уговорката? - погледна ме подозрително той.
- Всъщност…не знам. – Можех да чуя как Коен изръмжа, когато чу този ми отговор. – Може все пак да отида в болницата…Само, за да видя. – Ето пак…това чувство сякаш някой си играе с мозъка ми и ми казваше какво да говоря, какво да направя… - Без това днес ще ходя при Карла…Изписват я! – усмихнах се доволно аз. – Може да проверя и това за доброволците…
- Както си решиш! – гневно изсумтя Коен, бръкна отново в джобовете на дънките си и се запъти също към входа. Той също не беше особено притеснен от дъжда. Изглежда никой във Форкс не беше притеснен от него…Само аз!

***

Затичах се по коридора на болницата към стаята на Карла. Лекциите ни бяха свършили малко по-рано и бях решила да я изненадам преди да я изпишат, да и помогна за багажа, да и разкажа за работата, която ми предложиха. Да, знаех, че е недопустимо да тичаш в болница, където толкова много хора си почиваха, но изгарях от нетърпение да я видя. Отворих рязко вратата на стаята и:
- Изненада!
Това се оказа по-скоро изненада за мен, а не за нея, защото Карла всъщност въобще не беше в стаята. Изписали са я по-рано? Толкова бързо? Тогава се вгледах в леглото – беше неоправено, чаршафите бяха омачкани, на нощното шкафче все още се намираха нещата на приятелката ми. Какво ставаше тук? Щом не се я изписали…значи…значи…Нямах сили да го изрека. Станало е нещо…Усложнение? Та нали беше добре. Д-р Кълън каза, че е добре. Д-р Кълън? Точно той ми трябваше.
Аз забързах към стаята на сестрите с надежда никоя от тях да не прилича по емоционалност или по-скоро липсата на такава, на Гладис и да са така добри да ми кажат къде е доктора.
Така и не стигнах до стаята. От близкия асансьор срещу мен изкочи точно човекът, който ми трябваше – доктор Карлайл Кълън.
- Докторе? – подвикнах след него аз, а той рязко се обърна.
- Ол, Таралин, здравей! – усмихна ми се учтиво доктора. Прекрасно, още един човек, който знаеше пълното ми име. Чао Форкс, здравей Салем!
- Докторе, къде е Карла? Няма в стаята и…Изписали ли сте я? – не разбрах аз. – Защото всичките и неща са там и…
- Възникна усложнение. – с мрачен израз на лицето съобщи той. О, не, точно от това се опасявах!
- Тя, тя…добре ли е? – едва отроних въпроса си.
- Да, вече е стабилизирана. Спокойно. – отново ме дари с прекрасната си успокоителна усмивка д-р Кълън.
- Но, какво и стана? Искам да кажа…нали беше добре, как така…
- Получи малък гърч. Но всичко е наред.Овладяхме положението…И няма повече да се повтори. – сигурно рече той.
- Значи няма да я изпишете скоро, нали? – предположих мрачно.
- Боя се, че ще се наложи да остане още поне една седмица. Трябва да сме сигурни, че е напълно здрава, когато я изписваме. – Светъл пример в света на лекарската практика – д-р Карлайл Кълън.
- А, къде е сега? Мога ли да я видя? – обнадеждих се аз.
- Съжалявам, Таралин. Тя е в интензивното и само членовете на семейството и имат право да я видят. – Нормално, аз не бях част от семейството…нямаше да я видя. – Но имаш думата ми…Тя е добре. След най-много два дни ще я върнем в стаята и тогава ще можеш да я видиш. – потупа ме по рамото състрадателно той, сетне понечи да си тръгне, когато аз изведнъж се сетих нещо.
- Д-р Кълън? – той се обърна да ме погледне. – Вярно ли е, че имате нужда от доброволци? – скептично попитах аз.
- Да. – отговори простичко красивият доктор. – Но истината е, че напоследък никой не се наема с тази задача. Изглежда хората са доста заети със своя собствен живот, че да отделят време да се грижат за чуждия. – аз кимнах. – Защо, да не би да си решила да станеш? – погледна ме обнадеждено той.
- Ъъъ…Всъщност, не знам. – признах откровено аз. – Вашият племенник – Томас, ми каза за това… И понеже си търся някаква работа…
- Хех. По принцип за доброволството не се плаща. – Да, знам това! Просто ми беше любопитно. – Но, ако искаш мога да говоря с директора на болницата. Истината е, че имаме нужда от персонал. Не е нужно да си учила каквото и да било, за да помагаш на болните…Е, понякога ще се налага следиш дали си пият хапчетата както трябва и от които трябва, а понякога дори да ги храниш. Има хора, които не могат сами да държат вилицата…Тъжно е, че няма кой да им помага, винаги когато имат нужна. – мрачно отбеляза д-р Кълън. – Но ще говоря с директора, може да се съгласи да те наеме на щат.
- Наистина? – очите ми светнаха от радост.
- Да. – усмихна се в отговор доктора. – Но, едва ли ще е много. – допълни след секунда той, аз кимнах все така отнесена в своята радост. – Вероятно ще трябва да се отбиваш обикновено вечер, след 16. Да стоиш докъм – 20 часа. И вероятно събота и неделя по повече. От 13 до 20 часа…
- Леле, това е страхотно. – зарадвах се още повече аз. Вече си бях направи сметките. Щях да работя на две места. Така щях да имам достатъчно пари, за да не съм в тежест на родителите ми. Е, стига тези от Ла Пуш да не искаха да стоя в заведението им от 8 сутринта до 8 вечерта – всичко е уредено.
- Ела утре пак. Ще говоря с директора и ще ти кажа със сигурност. – усмихна ми се любезно д-р Кълън. Изведнъж педжърът в джоба на престилката му започна да писка оглушително. Той го извади да види кой е. – Аз трябва да вървя. – поде с забърза крачка по коридора той. – Ела утре чули? – аз кимнах, след което доктора се загуби зад близкия ъгъл.
Да работя на две места? Мога ли да се справя? Трябва да мога? Къде ли не бях чела, че хората го правели непрестанно. Защо аз да не мога? Истината е, че някак не ми пукаше особено колко ще ми платят в болницата, дори да бяха само 5 долара. Бях доволна, че ще помогна. Ето, затова толкова ме дразнеше Томас – казваше нещо, караше те да се замислиш за него и когато то ти влезе до такава степен в главата, че да не можеш да си го избиеш, нямаш друг избор освен да му се отдадеш.
“Светът е пълен с тъжни хора!” – спомних си думите му аз. Да, пълен е. По презумпция аз винаги бях една от тях. И на мен никога никой не ми помагаше да се почувствам по-добре. Имах си принц, имах си рицар, имах си телепат… Единственото, което нямах е щастие. Не вярвах в него. То беше временно. Тъжни хора винаги ще има…Но поне този път ще има кой да им помогне!

***

Ходенето до Ла Пуш си беше същинско предизвикателство. Направо имах чувството, че съм на друга планета. Момчета, които бяха с има-няма 3-4 години по-малки от мен, бяха по-високи точно с има-няма 3-4 глави повече от мен. Това си беше шоково. Чувствах се като джудже. Не че съм самата височина с моите скромни 1.62, но покрай хора 2 метра се чувствах точно като недорасла.
Коен ме взе към 17:30 от вкъщи и ме заведе на уреченото място - заведението на неговите познати : една ужасно сладка семейна двойка. Те бяха много мили и ми обясниха всичко, което исках да знам. Точно, когато дойде време да определим работни ми график, аз не се стърпях да питам дали може той да бъде само до 16 часа, а в събота и неделя да е само сутринта. Предният ден бях говорила отново с д-р Кълън и той ми бе казал, че директора на болницата е много доволен от идея и я приема напълно. Което значеше, че от понеделник започвам там. Сега оставаше само да разбера дали имаше шанс да започна и тук - двойката се спогледа притеснено, сетне отмести поглед и към Коен, той само сви рамене.
- Истина е, че ще се записах доброволка в болницата и…
- Ол, това е прекрасно. – зарадва се веднага жената. Казваше се Труди – не много висока, на средна възраст, с къса кестенява коса и миловидно изражение.
- Доброволка? А, аз си мислех че е отминало тяхното време. – зарадва се на свой ред и съпруга и. Той беше висок, слаб, рус и носеше очила. – Едно време, Труди беше такава. – доволно обясни той.
- Е, стига, Филип. – усмихна му се уж засегнато тя. – Но да – бях доброволка. Беше толкова…приятно да помагаш на други хора. Ще видиш, ще ти хареса.
- Това значи ли, че ще започна тук? – предпазливо попитах аз.
- О, разбира се, разбира се! Семейство Паркър подкрепя доброволците! – пошегува се мъжа.
- Благодаря ви! – усмихнах се и на двамата. – Кога да дойда?
- Още утре? – предложи мило Труди. – Ще можеш ли?
- Да! – едва не плеснах с ръце аз. Преди това бяхме говорили за заплатата ми. Засега ме устройваше, предвид това, че дори съкратих част от работното си време, за да съм доброволка…парите си бяха доста добри.
Тръгнахме да си ходим. Труди и Филип ни изпратиха до колата. На Коен въобще не му се понрави новината, че съм доброволка в болницата, но си мълчеше. Какво е по-лошо от непрестанно ръсещ предупреждения за опасности рицар – рицар, който и дума не казва!
- Ще те чакаме утре. – усмихнато рече Труди. – Ела към 9. – аз кимнах и се качих в джипа на Коен.
- Пази се, Коен…- прегърна го Филип. – Прати на майка си много поздрави.
- Ще го направя.
- Чао, чао…племеннико. – прегърна го на свой ред и Труди.
Племенник? Коен ме урежда да работя при леля му? Сериозно? Той наистина искаше да помогне, щом чак се е обърнал към леля си. Определено той беше моя рицар в блестящи доспехи…
Коен се качи в колата и потеглихме обратно към Форкс. Часът беше 19:43, бяхме се забавили малко повече отколкото очаквах и вече се бе стъмнило. През целия път на идване не каза нищо. Сега на връщане отново мълчеше.
- Благодаря. – отроних признателно аз.
- Няма защо. – тихо рече той, продължавайки да гледа пътя.
- Значи Труди ти е леля, а? – опитвах се да завържа някакъв разговор, колкото да не е без хич. Беше ми доста некомфортно когато Коен мълчеше. Някак не му бе в природата.
- Ахам.
- Няма ли пак да ме предупредиш нещо? – реших да ударя болната тема, колкото да каже нещо…Какво и да било.
- Няма смисъл. Ти, така и не ме слушаш. – мрачно отрони Коен, отново без да откъсва поглед от предното стъкло.
- Слушам те…просто…Понякога плашиш, знаеш ли?
- О, не съм аз човекът, от когото трябва се плашиш.
- Кълън? – без усилие предположих аз.
- Я, виж…наистина си слушала. – иронично рече той, но отново не ме погледна.
- Виж, Коен. Не смятам, че са чак толкова лоши…Каквото и да им има, не смятам, че то би навредило примерно…на живота ми.
- Знаеш какво им има. Много добре знаеш.
- Не съвсем. Само предполагам. – признах аз. – Но, едно не мога да разбера. – този път вече ме погледна. – След като на тях очевидно им има нещо…тогава на теб какво ти е? Искам да кажа…и ти не си типичния пример за нормален колежанин.
- Всички имаме тайни. – с тъжна усмивка рече той. – Добре е хората да не ги разкриват…иначе могат да съжаляват. – погледна ме хладно Коен.
Отново се сетих за Едуард и как разкрих тайната му. Да, аз я бях разкрила. Значеше ли сега това, че е дошло моето времето да съжалявам? Да ми отмъсти по някакъв начин? Да ме накара да мълча? Моят рицар отново се опитваше да ми помогне…Това го разбирах, не знаех обаче защо. С какво аз бях по-различна от останалите студенти във Форкс? С какво? Едно обикновено момиче от малко градче, което искаше да започне всичко от начало, но попадна в същата атмосфера, от която досега бягаше. Аз ли бях неговата принцеса? Неговата дама в беда, която се очакваше да спаси? Да спечели сърцето и? Аз и принцеса? Само на мен ли ми звучи абсурдно? Да спечели моето сърце? В това нямаше смисъл! Но нали това правеха рицарите – спасяваха принцесата. Тогава къде в цялата тази абсурдна приказка имаше място принцът, ледения принц. Къде?
- Пристигнах ме. – оповести Коен, когато спря на паркинг алеята пред вкъщи.
- Благодаря…за всичко. – Той ме гледаше с празен поглед – беше му все тая дали ще му се отблагодаря или не. Тогава реших, че може би трябва да изразя благодарността си по по-различен начин. Той се беше постарал да ми помогне, защо аз да не се постараех да му се отблагодаря като хората. Наведох се към него и го целунах по бузата. Принцесата трябваше да поощрява своя рицар, нали така? – Много благодаря! – сетне слязох от колата и се запътих към вкъщи.
Минаха няколко минути преди да чуя звука от двигателя на джипа да огласи алеята. Изглежда Коен бе стоял в недоумение през това време, чудейки се какво всъщност значеше всичко това. Ако можеше да ме попита, щях да му кажа точно какво – просто благодарност. Благодаря ти, мой рицарю, че те има!
Качих се в стаята си – Лесли и Тамара бяха излезли на някъде и цялата къща беше тъмна. Поне бях сама. Хвърлих чантата си на леглото и започнах да размишлявам върху случилото се дотук. Работех на две места, нямаше повече да се отбия в университета и…животът май все пак не е чак толкова лош…Но само може би.
Тап, тап, тап – чу се странен звук откъм прозореца на стаята ми, който ме накара да настръхна. Погледнах несигурно в негова посока. Там нямаше нищо, просто един зловещ прозорец в нощта.
Тап…тап – звука се повтори. Аз изтръпнах. Какво, дяволите да го вземат, беше това? Трябваше да разбера,трябваше.
Приближих се бавно до прозореца…Определено умирах от страх…Но нещо вътре в мен искаше да види какво е. Сякаш някой в главата ми отново ме караше да правя неща, които не искам.
Надвесих се над прозореца и какво да видя? Томас Харш? Моят леден принц мяташе камъчета от чакъла пред къщата по прозореца ми. Днес явно щях да имам пълна програма – хем рицар, хем принц.
- Какво правиш тук? – отворих бързо прозореца и провесих глава през него.
- Мятам камъчета…На теб на какво ти прилича? – развеселено попита той.
Още една игра? Почвах сериозно да се отегчавам от неговите!
- Говоря сериозно! – настоях аз.
Той остави останалите камъчета да се изтърколят от ръката му, проследявайки падането им с поглед. Сетне отново погледна нагоре към прозореца ми.
- Разходка? – невинно попита той.