Chapter XІ ; The Killing Silence

Chapter XІ

The Killing Silence

Предполагам бях загубила съзнание, защото се събудих вероятно часа по-късно в непознато легло, в непозната стая, от непозната къща…и вече самата аз не знаех коя съм.

Беше тъмно…Много тъмно. Толкова, че не можех да различа даже очертанията на собствените ми ръце. Това не беше редно! Знаех го! Трябваше на секундата да се махна от това място, което и да беше то…

Отметнах завивките и станах. Опипах предпазливо пода с крак. Окей, поне имаше под! Несигурно се изправих на крака, простях търсещо ръце напред и направих крачка. Не се блъснах в нищо, това беше добре, засега! Продължих напред…Все още нищо…Нищо, нищо, нищо…Стена! Аха! Най-накрая. Следвай стената, Таралин, и си вън от опасност!

Опипвайки твърдата бетонена стена, аз продължавах напред все така предпазливо и несигурно. Най-накрая стигнах до някаква врата, дървена вероятно…Опипах в мрака за дръжката. Когато вече беше в ръката ми, я натиснах смело. Сърцето щеше да изкочи от гърдите ми, само като си представех какво ме чакаше навън. Но не можех да остана вътре…Тук беше дори по-страшно от неочакваното отвън.

Вратата се отвори, и през нея се процепи мъждивата светлина от другата страна. Идваше от коридора. Бях в някакво мазе като чели, но не от тези с многото прах и паяжини по стените, а някакво доста модерно. Боядисано беше в червено – толкова тъмно червено, че на моменти наподобяваше истинска кръв. На пода имаше тъмен килим. По стените висяха някакви портрети на странни хора, със смешни дрехи, вероятно от кой знае кой век. По протежение можеха да се видят още врати на стаи…Егати, странното мазе!

Пристъпих плахо в коридора – нямаше никой. Дишането ми се усилваше все повече с всяка изминала секунда. От притока на адреналин дори ми се зави свят. Аз бързо се овладях, затворих вратата зад себе си и подех с тихи стъпки по коридора. Все още нямаше никой. И учудващо защо тази констатация вместо да ме зарадва, ме обезпокои. Понякога тишината убива! И то каква тишина – абсолютно нищо не се чуваше…Даже стъпките ми бяха глухи…Само тишина! Ужасна тишина! Убийствена тишина!

Аз продължавах все напред по дългия кървавочервен коридор. Не знаех къде отивам, но знаех къде не искам да съм – тук! Последното, което си спомнях бяха Томас и Едуард…Само това беше достатъчно основателна причина да искам да се махна от това място.

Не съм сигурна кога точно осъзнах, че всъщност бягам. Тихите несигурни стъпки бяха преминали в лудешки бяг. Лудешки ГЛУХ бяг. Сякаш в този коридор всеки звук се изгубваше, нямаше ехо, нямаше нищо…Само едни червени стени, окичени със странни старовремски картини. Спрях! Поех си дълбоко въздух. Намирах се на края на коридора – там нямаше нищо…Нямаше врата, от която да изляза, нямаше даже картини. Е, окей, само една…Беше точно в центъра. На нея се намираше някакво голямо семейство, на което всичките членове бяха с прекалено сериозни физиономии, за да е истина…Точно мислех да те се обърна и да проверя в другия край на коридора дали има някакъв изход, когато се спрях. Имаше нещо в тази картина…В началото не можех да кажа какво точно, но когато се приближих и погледнах по-отблизо, го видях. На нея беше Томас. Намираше зад всички тези хора на преден план и едва се виждаше, но беше той. Колко странно, защо някой ще рисува старовремска картина, в която е Томас? Вгледах се в златната плочка под картината. На нея пишеше “Кланът Харш, 1836 г.” Моля? Примигнах неразбиращо насреща. Как така 1836 година? Томас не е бил роден, не би могъл да е…Ох, ама съм и аз…вероятно това беше някой негов роднина, с който си приличаха ужасно много. Сигурно пра-пра-пра-пра дядо му, че кой друг? Но, всъщност какво се интересувах кой е на тази картина…По-скоро трябваше да насоча вниманието си към това, че именно пра-пра-пра-пра внука на човека от нея искаше ми навреди. Да, това определено беше по-логично!

Обърнах се и тръгнах в противоположната посока на коридора. Отново подминавах картини и врати, зад които идея си нямах какво има, но и не исках да разбирам. Стигнах другия край на коридора…Вече си мислех, че и той е без изход и вероятно бях попаднала на възможно най-откаченото място на земята, когато видях вратата…Беше ми трудно да я различа, предвид това, че също беше боядисана в тъмно червено и се сливаше всецяло с коридора. Не се колебах повече – отворих я. Зад нея имаше стълби за нагоре. Бях права – това бе мазе. Окей, време да се измъкна от него!

Затичах по стълбите. Къде всъщност бях? Отворих вратата – вече не ми пукаше какво точно ще видя…стига да не бяха Томас или Едуард бях доволна. Отново никой! Отново тишина! Не, наистина къде бях? Огледах се на двете страни – още един коридор. Добре де, можех поне по логика да предположа къде съм – Кълън?! Че, кой друг ще има картини на “Кланът Харш”, ако не те?

Завих в ляво и продължих напред в търсене на изхода. Вероятно къщата беше доста голяма, защото не само не срещнах жив човек в нея, ами и на два пъти излязох на едно и също място. Сякаш бях в някакъв налудничав сън, от който нямаше измъкване – само чудовищата липсваха…Засега! А тишината продължаваше да убива всичко наоколо.

Изведнъж се озовах в някаква просторна широка стая – всекидневната! Имаше си всичко – диван, фотьойли, даже пияно. Е, хубаво оттук нататък би трябвало да е лесно. Забелязах в далечината входната врата и забързах към нея.

- “Добър вечер!” би било добро начало… - чух зад гърба си аз, някакъв спокоен приятен глас. Не беше на Едуард или Томас – боя се, че техните вече ги знаех на изуст. Но, не беше и грижовният глас на Карлайл. На кого тогава принадлежеше? Имаше само един начин да разбера. Преглътнах звучно и се обърнах по посока на гласа.

На канапето беше седнало високото русо момче, което се водеше доведен брат на Едуард и доколкото знаех се казваше Джаспър. Изглеждаше побъркващо спокоен – сякаш за него целия свят бе спрял да се върти…

- Ъъъ… - не знаех какво да кажа, все пак бях хваната на местопрестъплението. – Добър вечер… - несигурно рекох аз. Всъщност колко беше часът?

- Защо не поседнеш малко? – предложи учтиво той. Не знам защо, но само като го гледах и се чувствах по-добре. Сякаш не там, навън, беше сигурното място за мен, а точно тук – при него. Вече не ме беше страх от нищо, абсолютно нищо. Чувствах само спокойствие…

Аз кимнах и леко несигурно се отпуснах на близкия фотьойл. Той ме гледаше безстрастно, без всякаква емоция…Но ми беше добре покрай него, толкова добре, че чак ми идеше да положа глава и да полегна, при положение, че туко-що бях станала. Всичко ми се виждаше като през сън – някак отнесено, размазано, обвито в мъгла, неясно…Мисля, че видях как високият блондин стана от канапето и тръгна към мен…Аз все повече се унасях, той все повече се приближаваше…

- Джаспър? – появи се от някъде Едуард, сякаш предусетил какво следва. Изглежда го сепна, защото Джаспър само сведе гузно глава и се отдалечи от мен. Като чели каза нещо на доведения си брат в мислите си, защото Едуард само кимна и рече: - Знам, че нямаше.

Аз вече идвах на себе си…Все едно досега бях в нещо като кома, през която можех да видя какво се случва, но не и да го спра. Значи и този Джаспър също имаше някаква дарба. Но каква? А, най-откачено беше, че въпреки странната случка продължавах да се чувствам като у дома си…беше ми толкова спокойно и отпуснато…Все едно аз самата се сливах с традиционната за тази къща убийствена тишина….

След секунда в стаята се появи и Томас. Лицето му беше като кубче лед – беше ядосан. Изгледа пренебрежително Джаспър, едва ли не на кръв…Блондинът видя това и само свъси недоволно чело…Кълна се, че беше готов, ако се наложи да се нахвърли на доведения си братовчед и да му покаже кой – кого ще гледа злобно.

- Най-добре върви в кухнята. – посъветва го сурово Едуард, изглежда прочел мислите на ледения принц и както би направил, ако Джаспър останеше още малко в стаята. Брат му само кимна и гледайки заплашително по посока на Томас излезе от стаята.

Томас изчака докато стъпките му заглъхнат сетне тръгна към мен. Колкото повече Джаспър се отдалечаваше, толкова повече аз можех да усетя растящата паника в мен. Когато принцът вече беше пред мен, аз цялата треперех. Той хвана лицето ми в шепите си, при което аз подскочих – мислех, че едва ли не се опита да ме удуши, но не, той просто хвана лицето ми. Цялата настръхнах от ледения допир, ръцете му бяха невероятно студени, нечовешки студени. Той ме погледна с ледените си очи и попита хладно:

- Добре ли си? – Аз мигах около минута, докато открия истинския смисъл на въпроса, но такъв просто нямаше. Въпроса, значеше това, което казваше. – Таралин? – потърси отговора за себе си в разширените ми от страх очи.

- Пусни ме! – едва не изпищях аз, изблъсквайки ръцете му. Бях готова в първия момент, в който ме нападне да започна да го дера с нокти и хапя със зъби. Не знаех дали би имало някакъв смисъл от всичко това, но знаех, че имах ли възможност щях да разбера.

- Готова е да се бори. – чух зад себе си кадифения глас на Едуард, който обхождаше недоволно стаята. Естествено знаеше на какво съм готова – та, нали четеше мисли.

- За Бога! – ядоса се той. Сетне се обърна отново към мен. – Виж, Таралин, няма да те нараним!

- Да бе! Отвлякохте ме! – креснах насреща му аз.

- Ако искахме да те убием досега да сме го направили. – отбеляза с мрачно спокойствие Едуард зад мен. – Очевидно, не целим това!

- А, какво? – вървях аз глава тук към него, ту към братовчед му. Дойде ли времето за малко отговори?

- Ще ти обясня. – отново се обади Томас. Леденият му първоначално глас, отново бе станал като този на разказвач – приятен, спокоен, подмамващо изкусителен.

- Ъхъм! – прокашля се зад мен Едуард.

Томас извъртя отегчено очи и рече:

- Той държи да знаеш, че е против това! – При тези думи аз погледнах неразбиращо по посока на Едуард. Той се правеше, че не забелязва това, но всъщност съвсем не беше така. Стоеше изправен до един от прозорците в стаята, сега съвсем приличаше на някоя мраморна статуя – каменно лице, без капка емоция и замръзнал поглед вперен навън. Съвършената восъчна фигура!

- Против, кое? – върнах погледа си отново към Томас аз. Той изглеждаше някак притеснен и несигурен в това, което прави.

- Да ти кажа истината… - отрони тихо принцът.

- Че сте пълни откачалки? Това вече го знам!!! – грубо рекох аз, дърпайки се назад във фотьойла. Сърцето ми всеки момент щеше да се пръсне. Ако смятаха да ме убият, какво чакаха?

- Казах ти! – чух отново зад себе си аз, при което Томас въздъхна недоволно.

- Какво си му казал? – не разбирах за какво става дума, но смятах, че би било добре да знам. Той почваше вече да ме нерви – седеше с киселата си физиономия и гледаше мрачно навън сякаш контролираше абсолютно всичко, което се случваше вътре. Побъркваше ме! Вярно, че четеше мисли и знаеше какво ще стане преди действително да се е случило, но за какъв се мислеше всъщност?

- Не ми говори, окей! – грубо рече Едуард. – Той искаше да говори с теб, не аз…Говори си с него. – натърти на последното изречение той. През цялото това време не отклони поглед от прозореца дори за секунда. Това предполагам беше неговия начин да каже колко незаинтересован от въпроса ми е той всъщност. Самодоволен кретен! Сто процента вече го е прочел в мислите ми…Пада му се!

- Ела! – подаде ми ръка да се изправя от фотьойла Томас. – Ще те изпратя до вас. – довърши той, гледайки недоволно по посока на братовчед си. Изглежда му казваше нещо в главата си, което аз нямаше как да знам, освен ако не четях мисли – Е, очевидно, не го правех, така че…идея си нямах. – Хайде! – той пак ме подкани да му подам ръка. Аз го гледам неразбиращо – За какво всъщност ме отвлякоха, за да ме изпратят после до вкъщи?

- Ще се прибера?

- Ха! – отново кадифения глас на бронзовия красавец. Този път не му обърнах внимание...Нали той точно това искаше!

- Да, ще те изпратя. – отговори Томас, игнорирайки също Едуард.

- И няма да ме убиеш по пътя… - заподозрях аз.

- Охо! – чух отново зад себе си.

- Престани! - вече се изнервих. Мракът беше взел връх. Досега се беше трупал и трупал, и най-накрая се бе разстлал напълно в мен. Станах изведнъж от фотьойла и се изправих лице в лице с нахалния Едуард. – Нали си против всичко това, нали не искаш да говориш с мен…Ми, тогава защо не направиш нещо гениално и не излезеш от тъпата стая? – изкрещях му разярено аз.

Той ме гледаше неразбиращо. Не бе очаквал това разбира се. Веднага щом мракът ме беше обхванал, той нямаше сила да прочете нито една моя мисъл…Нито една. Не знаеше какво щях да кажа, направя или реагирам. Ето ти малко от моята убийствена тишина, телепате!

След секунда си върна самообладанието, навлажни драматично устните си и рече, гледайки към Томас:

- Е, така и така…вече не съм от полза. – сетне излезе важно от стаята.

- За какво говореше той? – обърнах се към другия на свой ред аз.

- Бях го помолил да стои тук, докато разговарям с теб, за да…Ами, за да ми казва какво си мислиш… - гузно призна Томас.

- Но, вие не си говорехте…Поне не явно…И ти ли четеш мисли? – сетих се веднага аз.

- Не! – тихо отговори той. – Хайде, ела да те изпратя и ще ти кажа, каквото мога…

- Значи няма да ме убиеш? – отново попитах аз, а той поклати отрицателно глава. – Но няма и да ми кажеш всичко… - този път кимна утвърдително. – Добре, само един въпрос преди да тръгна?

- Да? – рече той отправяйки се към килера в близост до входната врата – изглежда там държаха връхните си дрехи. Извади от там своето яке, след което и моето. А, ето къде било якето ми…Знаех си, че не съм сънувала.

- Защо аз?

- Мисля, че правилния въпрос е… - Томас ми подаде якето и аз започнах да го обличам припряно. - …защо точно ние? – бе единственото, което ми каза, след което той също облече своето и двамата излязохме в студената нощ.

***

За втори път излизах на импровизирана разходка с Томас и отново се убеждавах, че по-лоша компания от него няма на света. Отново беше неприятно тихо и само стъпките ни отекваха из пустия път към вкъщи. Отново тази убийствена тишина…

- Не можеше ли да вземем кола? – не разбрах аз, тъй като вече 25 минути, откакто бяхме излезли от къщата вървяхме по някакъв отдалечен път, нямащ нищо общо с магистралата.

- Не. Щеше да бъде прекалено бързо. – хладно рече той.

- Виж… - казахме едновременно и двамата.

- Ти пръв/а… - отново изстреляхме заедно.

- Знам, че искаш отговори. – започна този път предпазливо Томас. – И ще ти ги дам…не всички, но достатъчно, за да си наясно, че…няма да те нараним и не ти мислим злото.

- Така ли? Странно, но май Едуард не беше на това мнение! – изсумтях недоволно.

- Не, той просто не искаше да ти казвам…Смяташе, че ако нещата останат така, ще е по-добре…Аз не съм на това мнение! – настоя той.

- И какво трябва да знам? – вече започвах да нервнича.

- Знаеш ли какви сме? – отговори с въпрос Томас.

- Убийци? – избълвах топла струя въздух от дробовете си аз. Беше толкова студено, че дъха ми се виждаше…Но само моя! Когато принцът говореше – нямаше и следа от дъх…Нямаше и следа от струя!

- Говоря сериозно!

- Ами…Имате тези дарби…Едуард чете мисли…Ти, ти…не знам как се нарича, но можеш да контролираш хората с ума си? – предположих плахо аз.

- Да, мога.

- Така ме отвлече. – констатирах недоволно.

- Трябваше! Иначе нямаше да ме послушаш, нали така? – погледна ме с ледените си очи той. Този път аз кимнах.

- Но, не искам да те убивам… Та, аз едва те познавам. Защо ми е да те убивам? – рече той. По-скоро питаше себе си, отколкото мен, но все пак реших да му отговоря.

- За да утолиш жаждата си?

Тъмният лед в очите му се закова върху мен. Бях ли улучила правилното място? Бях ли? Но, как би могъл да е вампир, при положение, че те не съществуваха и още повече…някак не отговаряше на описанието. Вярно, че филмите често лъжеха, но в едно бяха единодушни – вампирите не стоят на слънце, а той го правеше. Направи го! Веднъж! Но го направи.

- Познах ли? – не разбрах аз.

- Наистина ли искаш отговора на този въпрос? – хилядите ледени парченца в очите му заплашваха да изскочат от там и да ме прободат всеки момент.

- Не! – казах учудващо за самата мен. Наистина не исках да знам...Нещо вътре в мен ми казваше, че след този момент на истина всичко щеше да се промени…завинаги! Аз не бях готова за него! – Чакай малко… - сетих се след минута. – Това ти ли го направи?

- Хах…Не, Таралин, това ти си го направи. Забрави ли, пак правиш онова нещо…Не мога да те контролирам, когато го използваш… - обясни недоволно Томас. Изглежда бе свикнал досега да контролира всичко, което се случва около него. Нищо чудно, че и Едуард не му се нравех особено – имаше моменти, когато не можеше да прочете мислите ми, това сигурно го побъркваше.

- Аха. – мрачно рекох аз.

- Когато си готова да чуеш отговора на онзи въпрос, тогава ще ти го кажа. – обади се хладно след секунда той. Продължавах ме пътя си, точно когато излязохме на магистралата. – Хей, а ти…Ъъъ…Как, как….как правиш това…с блокирането? – поинтересува се като малко дете Томас. Очите му гледаха невинно, като на 18 годишен…само дето нещо дълбоко в тях ми казваше, че са видели много повече от 18 години…Бях ли готова да чуя отговора? Не, още не! Все още се мъчех да приема факта, че не ме убиха, че не искаха да ме убиват…

- Ами…Ъм…Аз…

- Още ли те е страх от мен? – веднага се сети той, при което сведох гузно глава надолу…Да, беше ме страх и то много…Не е хубаво човек да знае много…особено ако това “много” е нечия тайна…Нещо ми подсказваше, че ще си изпатя от тази. – Виж съжалявам… - той сложи ръка на рамото ми. – Съжалявам, че те уплаших онази вечер, съжалявам че влязох с взлом в дома ти, за да си взема сакото и съжалявам, че излъгах, задето не те помня от случката в гората. – искрено рече Томас. Сега повече от когато и да било приличаше на малко дете, на което се е наложило да порасне много бързо, за много кратко време и сега е все още объркано от всичко ставащо около него.

- Приема се. – тихо отроних аз.

- Но, все още се боиш от мен, нали?

- Съжалявам. – едва промълвих, избягвайки да го погледна право в невероятните очи. Мъртвото вълнение в тях ме плашеше – не с цвета си, не с опасностите, които криеше, а с това, че можеше всеки момент да ме повлече след себе си и аз нямаше да му се възпротивя дори за секунда.

- Приема се. – усмихна се приятно Томас. Обичах тази усмивка…Беше толкова искрена, толкова чиста…Съвършена беше! Той беше съвършен…но ме плашеше, както никое друго момче досега. Не знаех дали, заради тайната, която пазеше или защото нещо в него ме придърпваше толкова силно и ме караше да копнея да го последвам…Но резултатът беше един и същ – панически страх.

Продължихме пътя си мълчаливо. Като чели при нас мълчанието беше нещо обичайно. Сякаш никой от двамата не знаеше какво точно да каже, по какъв начин и как да го накара да звучи смислено и логично. Не предполагах, че за двама души, че е толкова трудно да разговарят един с друг. Първоначално го отдавах на нежеланието да разговарям с него, след това на страха, а сега на неудобството. Искаше ми се да го питам толкова неща, но просто не можех…Вероятно мълчанието ме устройваше. Стигаше ми да знам, че не съм сама в него. Сякаш отново бях в мрака, само че този път си бях взела компания…Леденият принц ми беше специален гост – плашеше, привличаше, раняваше, теглеше към себе си…Той беше такава смесица от противоположности, които не можех да събера в едно смислено цяло…Даже не исках…Тогава нямаше да бъде Томас, нямаше да бъде ледения принц…Моя принц. Нямаше да бъде нашата тишина, която побъркваше и все пак казваше абсолютно всичко!

- Разбрах, че ме наричаш “леденият принц”… - обади се изведнъж той.

- Ол! – аз свъсих вежди. Тъпият Едуард, трябваше ли да му казва това? Кой знае какво още му беше споделил. Същинска клюкарка!

- Значи е истина. – усмихна се той. – Когато Едуард го спомена, реших че се шегува…

- А, Едуард не ти ли каза, как му викам на него? – смених бързо темата аз, изнервена от цялата липса на лично пространство дори в собствените ми мисли.

- Всъщност не.

- Е, как ще ти каже… - злъчно подметнах.

- Защо, какво му казваш? – полюбопитства той.

- О, какво ли не…Но, любимото ми, поне от последния час е “самодоволен кретен”! – тържествуващо издекламирах аз.

- Защо не го харесваш? – малко обидено попита Томас. Е, добре де, трябваше да предвидя това! Та, те са братовчеди, какво си мислех, когато го казах?

- Държи се грубо. - отговорих просто.

- Аз също се държах грубо с теб. – напомни той. – И както сама каза – още те плаша.

- Да…но с теб е различно. – недоволно признах аз. Не ми харесваше да съм прекалено открита с Томас, чувствах се уязвима…

- В смисъл?

- Да сменим темата, става ли?

- Добре…Просто ми е странно. – отбеляза някак между другото той.

- Кое?

- Ами ти не го харесваш…Той също не те харесва…Вероятно си влияете на някакво подсъзнателно ниво един на друг. – усмихна се на идея Томас.

- Той не ме харесва? Че, какво съм му направила? - Едно беше аз да не харесвам някого – имах си причини, но когато той не ме харесваше – исках да знам неговите!

- Ти, сериозно ли? – аз кимнах сигурно. – Ами не знам…Просто предпочита да не е в една стая с теб…Обикновено трябва на сила да го моля да дойде…Но, виж ако не го направи…винаги мога да го принудя. – усмихна се на себе си той. Харесваше му да използва дарбата си върху хората…Разбирам го! Ако и аз имах подобно нещо вероятно всеки ден щях да импровизирам по малко с него…Проблема щеше да възникне, когато дарбата ми се удари в някой подводен камък…Точно това бях за Томас и Едуард – подводен камък, през който не можеха да минат…Затова ли Едуард, не ме харесваше? Защото не можеше да импровизира?

- Аха. – вяло рекох аз. Вече наближавахме моя квартал, когато той изведнъж спря. – Какво?

- Коен. – рече мрачно той. Лицето му беше отново ледено – очите му мятаха ледени висулки на всички страни, а перфектните му устни заплашваха никога повече да не се усмихнат отново. Каква загуба!

- Моят Коен? – не разбрах аз. При тези думи той ме погледна разярено, нищо не каза – само кимна. Мисля, че обявяването му като “мой” не му се понрави особено…Да, беше прав, трябваше да престана да наричам мои и чужди! – Къде е?

- Пред вас. – хладно отговори Томас. – Е, вече нямаш нужда от мен… - изстреля изведнъж той и се обърна да си ходи.

- Томас… - опитах да го спра аз.

- Не! Върви при твоя “рицар”, принцесо…Той без това те очаква. – бе последното, което каза, след което изчезна като светкавица от погледа ми. Нормално за Кълън! Е, явно все пак Едуард беше по-голяма клюкарка, отколкото предполагах – беше казах и как наричам Коен. Нещастник! Очевидно, на Томас въобще не му се понрави това…иначе защо би го споменал, при това с такава злоба и неприязън. Какво толкова – принц беше повече от рицар, нали така? Или грешах?

Завих в дясно по пътя, по който досега вървях с Томас, и излязох точно пред моята квартира. Никъде не видях – Коен. Защо тогава принцът беше решил, че е тук? Не ми беше ясно как бе разбрал, но нещо вътре в мен ме караше да му вярвам. Само дето досега нямах доказателство…Огледах се объркано на всички страни. Нищо! Точно мислех да се прибера в стаята си, когато чух стъпки зад себе си…Обърнах се изведнъж – Коен вървеше към мен. Походката му беше ужасно заплашителна, сякаш искаше да ме разкъса на парченца. Аз замръзнах на място, без да знам какво да направя. Сърцето ми отново заби лудешки…Той се приближи, но вместо да ме нарани по някакъв начин ме прегърна толкова силно, че чак дъха ми секна.

- Дишам…не мога. – едва отроних. Той ме пусна веднага. Сините му очи бяха пълни с облекчение и радост.

- Дяволите да го вземат, Таралин, къде беше? – сети се изведнъж Коен. Сега от доволната физиономия нямаше и следа. Тя бе заменена от разгневено изражение, не търпящо възражение.

- На…разходка. – повече прозвуча като предположение, отколкото като отговор. Защо всъщност се вълнуваше чак толкова? Хъм, боя се че имах отговор на този въпрос. В рамките на тези две седмици, аз непрестанно го използвах да ме кара насам натам…Не, нарочно, разбира се. Но, нормално да си помисли нещо. Даже аз си бях помислила нещо…Какво се случваше с мен?

- С кого? – веднага заподозря Коен.

- Моля? – пресипнало попитах аз.

- Часът е 12: 56…С кого беше на разходка, по това време? – Окей, определено беше взел нещата доста на сериозно, след като чак ми държеше сметка. Беше ми приятно да знам, че на някого му пука за мен…още повече след последния разговор с него. Кой знае как му бях изкарала акъла? Но чак пък толкова!

- С… - не можех да кажа Томас или Едуард, след като с тях не се понасяше толкова много. – С…Карла! – излъгах аз.

- Била си с тях, нали? – веднага ме хвана, че лъжа той. - Страхотно, Таралин, даже лъжеш. Знам, че не си била с Карла, защото и звънях…Каза, че не знае къде си! – очите му мятаха гневни пламъчета през цялото време, от устата му излизаха бели струи въздух. Коен не остана повече, за да чуе следващата лъжа, която щях да изрека, затова се обърна и тръгна към джипа си с прекалено бърза стъпка, за да може нормален човек да го настигне.

- Коен! – извиках след него аз.

- Спести си лъжите! – без да се обръща рече той.

Е, не това беше прекалено – два пъти за една вечер да бъда зарязана по този начин. Нямаше да допусна още един човек да ме изостави, както направи Томас преди малко. Аз държах на Коен, наистина държах. Не ми харесваше да го лъжа, не ми харесваше да го използвам, не ми харесваше да го оставям на заден план, когато той повече от всеки друг заслужаваше да е с мен, да е първият в списъка, с който да споделям всяка секунда от свободното си време. Той не ме плашеше, той не ме караше да се страхувам, не ме караше да замръзвам…Винаги, когато бях имала нужда от него – беше до мен…Коен не заслужаваше всичко това, което му причинявах.

- Коен… - извиках отново аз и тръгнах да го настигнах. Той продължаваше все така да бърза към джипа си, паркиран на 300 метра от къщата. – Чакай…

Той отново не спря.

- Коен? – крещях по диря му, мъчейки се да го настигна.

- КАКВО? – обърна се изведнъж той, спирайки на място.

Това беше – моментът на истината. Сега или никога!

Аз се хвърлих на врата му, но вместо да го прегърна приятелски и да го накарам да остане, да го накарам да ме чуе, да разбере защо го направих…го целунах. Не по бузата, както преди…Беше си истинска целувка. Устните ни се сляха за част от секундата. В началото той беше изненадан от случващото се, почти опита да се дръпне…Но, изглежда желанието му да се отдаде беше по-силно, защото бързо забрави за първоначалната си реакция и я замени с друга. Впи жадно устните си в моите. Едва ли не взе дъха от мен…Цялата горях и едновременно замръзвах…Знаех какво правя и все пак се чудех защо…Беше толкова невероятно странно. Исках да остана така вкопчена в него завинаги и едновременно с това исках да бягам, колкото се може по-далеч от него…Сякаш в Коен се бореха две противоположности и заради целувката сега и в мен бяха започнали да се борят.

Устните ни се движеха в такт. Все по-бързо и по-бързо. Все по-пламенно и по-пламенно. Отново и отново…Сякаш никога нямаше да спрат своя танц, никога!

Тогава той отлепи неочаквано устните си от мен…Поех си жадно въздух, гледайки го със смесица от уплаха и притеснение. Погледът на Коен беше достатъчно красноречив – питаше се какво се случи туко-що. Аз също! Какво наистина се случи? Държах много на Коен…Това ли беше начина да му го покажа? Факт – не чувствах целувката като нещо не редно. Това си беше една влудяващо страхотна целувка…Даже бих я повторила…Просто истинската причина за нея ми убягваше, на него също изглежда…

- Какво беше това? – попита най-накрая той. – Още един начин да ме накараш да остана? Да бъда твоето кученце? – гласът му беше гневен, яростен…Вероятно смяташе, че това е било отчаян опит да го върна. Но, не беше…

- Не! – възпротивих се веднага аз.

- Тогава??? – кресна насреща ми той.

- Аз държа на теб, Коен… - не исках да го лъжа, не и този път. – Наистина държа много. Но…но не знам защо го направих… - вече очаквах да ми се развика, че това са пълни глупости, когато той рече изведнъж:

- Хареса ли ти?

- Да…- свенливо сведох глава аз. – Много.

- Това значи ли, че има голям шанс да го повторим някой път… - невинно попита Коен.

- Това някаква завоалирана покана за среща ли беше? – върнах му го аз.

- Не! Направо си е директна – Таралин Евънс, ще излезеш ли с мен на среща? – сериозно попита той, заковавайки кристалните си чисто сини очи в мен. Те бяха като езера – красиви на повърхността, пълни с опасности под нея. Готова ли бях да мина през тях?

- Да! – усмихнах се невинно. Сигурна бях, че ако осветлението беше по-добро можеше ясно да проличи, как бледата ми кожа е станала цялата червена като домат.

- А, да бъда твое кученце до живот? – пошегува се той.

- За Бога, не… - ударих го на шега по рамото аз. – Ти, никога не си бил кученце, Коен!

- Ууу, какво тогава?

- Моят рицар! – през усмивка рекох аз.

- Рицар?! – кимнах. – Милейди,…ще позволите ли да бъда тотален шут в очите ви, като ви помоля за още една целувка?

- Ол, сър МакГрийди, не говорете така…Вие винаги сте бил шут…и винаги ще получавате целувка… - отговорих аз и устните ни отново се впиха една в друга, довършвайки танца си от преди малко.

***

Някъде в мрачната гора около къщата се промъкна една неканена сянка. Спря на няколко метра от двойката, която изглежда се караше. Изглежда тя не знаеше, че е следена. Изведнъж момчето се разкрещя на момичето нещо – сянката без проблем можеше да каже точно какво. Острият слух никога не и бе бил проблем.

След малко момчето тръгна да си ходи. Момичето викаше след него – приятелят и не се обърна. Момичето извика отново- пак нищо. На третия път вече, момчето спря и се обърна. Приятелката му се затича към него, но вместо да го прегърне, както бе предположила сянката, тя го целуна. На мига тъмната фигура се закова на място, като чели се вкочани, стисна здраво юмруци и изръмжа гневно няколко пъти.

Най-накрая спряха! Фигурата въздъхна облекчено. Последва разговор. Изглежда двамата се увещаваха да повторят случилото се туко-що още веднъж, а защо не два пъти. Среща? Момчето покани момичето на среща! Ръмженето се завърна с бясна сила. Фигурата бе готова да излезе от мрака и да нападне двойката, да я разкъса…

- Едуард? – чу зад себе си сянката и се обърна. – Смяташ ли, че мястото ти е тук?

- Не е твоя работа, Томас! – изръмжа в отговор фигурата.

- Хах! Досега си мислех, че не можеш да я понасяш, но я виж ти, грешал съм. Не можеш да понасяш, само себе си. – хладно рече Томас. – Не можеш да си простиш, че не ти е толкова неприятна, колкото ти се иска, нали?

За едно мигване тъмната фигура стоеше лице в лице с новодошлата:

- Аз не съм като теб, Томас, не мога да приема нещата, такива каквито са!

- Не, не можеш да приемеш, че тя е просто човек. – поправи го ледено новодошлият.

- Не, не мога! – горчиво призна Едуард. – Прекарах живата си между себеподобни…Почти не общувам с хората, защото винаги знам какво ще ме попитат, какво ще ми кажат, какво ще искат от мен…

- Този път не е по-различно…Като изключим затъмненията от време на време. – прекъсна го спокойно Томас.

- Така е! Не е по-различно.

- Тогава защо не можеш да приемеш, че компанията и ти е приятна? Или не…чакай малко, не можеш да приемеш това, че тя те разкри. Че се досети какво правиш – номера с четенето на мисли…Никой друг досега не се е сещал, нали? – заяде се другия.

Едуард скръцна недоволно със зъби:

- Тръгвам си! – гневно подчерта той.

- Тя разкри и моята тайна, Едуард…Какво лошо има в това да общуваш с хора?

- Има това… - той се приближи към Томас. - …че не е писано да бъде. Знаеш ли какво става със смъртните и безсмъртните, когато се съберат в митологията? Смъртният винаги умира…Винаги страда…

- Изглежда Коен не смята така. – сви рамене той.

- Изглежда ТИ не смяташ така! – настоя Едуард.

- Аз я харесвам и не ме е страх да го призная. Има нещо в нея, което ме привлича…Нещо…мрачно! – изуми се сам на себе си той, заради странно определение, което туко-що бе дал.

- От това няма да излезе нищо добро! – изръмжа в отговор другия.

- А, от това, което ти правиш, ще излезе, така ли?

- Не! Ето защо ще замина.

- Охо, къде?

- Денали, знам ли? По-добре от това да съм тук!

- Едуард, просто си признай, че не я мразиш…Направи го заради себе си. – препоръча му Томас.

- Грешиш! Мразя я! Откакто тя се появи, нищо тук не е като хората. – отговори Едуард и понечи да си тръгне.

- Добре, бягай! Но, не забравяй, че ние не сме хора, не може да искаме нещата да са “като хората”. Нали не жадуваш за кръвта и?

- Не! – мрачно призна той. – Тя е първият човек, чиято кръв не искам. Сякаш няма мирис, сякаш във вените и не тече кръв….а, дестилирана болка…

- И ти усещаш мрака… - предположи Томас.

- Нищо не усещам! – махна гневно с ръка Едуард. – Махам се от този град и ако ти имаш малко мозък в главата си, би направил същото. – настоя той. – Тя е с мелеза сега! Свиквай! Едва ли ще дотича при теб, за да ти каже, че е готова да чуе отговора на онзи глупав въпрос.

- Отново си се ровичкал в главата ми. – злъчно предположи той.

- И ти често си играеше на марионетка с мен… - напомни му другият. – Помни ми думата, след случката в гората, с онова момиче…нищо няма да е същото. Всички смятат, че сме ние…Тези от Ла Пуш са готови всеки момент да атакуват, ако се повтори. Всички са на едно мнение! Дори аз съм готов да се закълна, че съм на същото! Джаспър каза, че не е новороден… А не подушвам други като нас наоколо…

- Смяташ, че е някой от нас? – не разбра гневно Томас.

- Не, Том, смятам че е някой от твоите. – просто му рече Едуард. – Кланът Харш е голям… Всяка година се разраства все повече. Колко му е да е постъпил някой нов и ти да не си разбрал? Знам, че си имате номер за премахваното на миризмата…Така ставате почти невидими за останалите като нас, нали? Колко му е? А, защо не…онази откачалка Декър, с който дойде последния път?

- Кайрън не би го допуснал! – възпротиви се ледено той.

- Така ли? Мисля, че няма да му е за първи път…Помниш ли как Декър нахапа брат си, само за да не е сам…Сега доколкото знам брат му е неконтролируем…Прави каквото си иска. И Кайрън няма власт над него!

- Остави на нас да се тревожим за това! – настоя разярено Томас.

- Ще ви се наложи…Защото, когато случката се повтори, а тя гарантирам ти ще се повтори…Аз няма да съм тук, за да ти казвам кой какво си мисли или смята да направи. Но ти естествено винаги можеш да използваш Алис, нали така? Само дето след последното ти спречкване с Джаспър, не съм достатъчно убеден, че тя би ти помогнала! Оправяй се сам - както с малката си човешка приятелка, така и неразборията създадена от семейството ти. – просто рече Едуард и навлезе по-навътре в гората.

- Това не е дело на Харш! – провикна се от мястото си той. Знаеше, че другият го е чул достатъчно ясно.

- Ще видим… - чу някъде от вътрешността на гората.

Сетне всичко потъна в тишина – ужасна, убийствена…