Chapter X ; Between Life & Death

Chapter X

Between Life & Death

На другата сутрин слънцето блесна коварно в очите ми и ме накара да ги отворя изведнъж. Сутрин! Жива съм! Но, бях ли наистина?

Огледах се уплашено из стаята…Нищо! Бях в моята стая, в моята квартира, с дрехите, с които бях от снощи. Леглото ми беше неоправено, чантата ми все още беше на него…Сякаш нищо не се бе случило…Възможно ли беше нищо да не се беше случило? Да съм сънувала…отново?! Не, това не беше сън. Знам кога сънувам и кога не. Това определено не беше сън. Те…те щяха…щяха да ме убият!

Търрр, Търрр – извибрира телефона ми на нощното шкафче, карайки ме да подскоча в леглото.

- Ало? – несигурно вдигнах аз.

- Ало? Лин, Карла е! – чух познатия глас на приятелката ми от другата страна. – Изписаха ме! – доволно рече тя.

- Хей, това е…това е страхотно! – усмихнах се мрачно аз, оглеждайки предпазливо стаята си. Очаквах едва ли не, нещо да изкочи от гардероба и да ме нападне. Порадва ли се на живота си? Страхотно, сега ще го загубиш!

- Нещо не е наред ли? – долови неадекватното ми държание тя.

- Не, всичко е наред. – излъгах най-безцеремонно. Така де, тя имаше достатъчно проблеми, защо да я занимавам с моите.

- Да не би да те събудих? – предположи Карла.

- Няма проблем. – между другото рекох аз. – Чакай малко, колко е часа? – сетих се изведнъж.

- Ъм…към 11. – неуверено рече тя, изумена от въпроса, който отправих към нея.

- КАКВО??? – едва не изкрещях аз. Карла беше в пълен шок, въобще не знаеше какво да отговори. – Закъснявам! Трябва да тръгвам… Ще ти се обадя! – изстрелях набързо и затворих телефона.

Забързах към банята, спънах се в леглото, паднах, насиних си крака. Изправих се отново и продължих пътя си. Взех си един бърз душ. Облякох се изумително бързо. Сетне слязох на първия етаж. Нямаше време за закуска, затова направо се запътих към входната врата. Едва не отнесох Лесли, бързайки към изхода.

- Хей! – възмути се тя. Игнорирах я и се изстрелях навън.

Даже не си взех яке. Всъщност не го намерих. Липсваше. Не беше на закачалката, не беше и в стаята ми, поне доколкото бях видяла. Сега нямах време да го търся, просто нямах!

Вече тичах през паркинг алеята на къщата. Слънцето светеше в очите ми и ми пречеше да виждам точно накъде съм се отправила, но не достатъчно, че да ме спре. Странно време – снощи мъгла, днес: слънце! Да, все още държах, че не съм сънувала…Нямаше просто как да го повярвам. Всичко, което преживях, целият страх, целия ужас…никога нямаше да го забравя!

Бързах към автобусната спирка на няколко преки от вкъщи, докато не чух звук от клаксон зад себе си. Спрях на място. Дали не беше Едуард? Или Томас? Искаха да видят дали съм се вързала на нелепата заблуда, че съм сънувала предишната вечер?

Дишането ми се учести. Едва си поемах дъх. Вероятно вече се бях и разтреперила. Страхотно, Таралин, заблуди ги напълно! Клаксона се повтори.

Аз вцепенено се обърнах по посока на звука. Бях готова да побягна на секундата, ако наистина бяха Кълън. Хах! Сякаш имаше някакъв смисъл…Та, те щяха да ме стигнах за секунди…Кого заблуждавах, бях си обречена, откъдето и да го погледнах. “Фей”( “fey”)! Обречен на смърт! Спомням си, когато преди 4 години една гадателка, на карнавала в Салем ми каза така…Посочи ме със сбръчкания си крив пръст и рече: “Фей! Ти си Фей!” Помня, че опитах да я поправя, каза и : “Не, казвам се Таралин.” Но тя не ме послуша. Крещеше ли крещеше…ФЕЙ! ФЕЙ! ФЕЙ! По-късно разбрах, че това всъщност не име…а самото значение на думата – “Обречен на смърт”. Дали не се беше опитала да ме предупреди за точно това? Дали не бе искала да ми каже какво ме чака. Дали действително бях Фей или обречена на смърт?

В първия момент, от слънцето което проблясваше в стъклата на спрялата на пътя кола, не можех да видя кой е вътре в нея. Но за щастие самата кола ми бе достатъчна – спортен джип. Коен! Нямате си и идея какво облекчение изпитах.

Вече предполагах какво ще ме пита, затова направо го изпреварих: качих се в колата, сложих си колана и казах:

- Да, искам да ме закараш! – погледнах го умолително аз. Вероятно страхът все още беше изписан на лицето ми, защото той не каза нищо, а просто запали двигателя и потегли.

Този път не беше с новата си прическа. Косата му отново беше паднала в безпорядък над очите му и изглеждаше особено рошава. Май беше все още сънен. Носеше блузата си от вчера, сякаш не му се бе разправяло да търси друга, когато някой неканено го е вдигнал от леглото. Този път беше с тъмни дънки. Все повече импровизации със собствения стил, а Коен?

- Дали леля ти ще ме убие? – Кофти зададен въпрос, Таралин, кофти! Нямаше ли други синоними на глагола “убие”, че все него използвах?

- Не. – спокойно рече той. – Но, вероятно няма да се отнесе много мило с теб.

- Не исках да се успя. – гузно се обадих аз.

- Да, и аз не исках тя да ме буди на пожар, но го направи. – кисело рече Коен. – Сама си носи последствията.

О, и аз щях да го направя! Като последствието от това, че знам прекалено много. Или това, че все се забърквах в неприятности…И сега това закъснение за първия ми работен ден в заведението на Труди – лелята на Коен в Ла Пуш. Всички последствия щях да си ги понеса стоически…до смърт! Буквално!

- Извини и се и кажи, че ще се реваншираш примерно. – предложи изведнъж той. Вероятно бе решил, че ме е засегнал – бил е прекалено груб и е наранил чувствата ми. Какви чувства, когато съм пътник? И все пак беше някак мило от негова страна. – По природа не е лош човек, но не обича несериозността. – допълни Коен.

Аз само кимнах утвърдително. Истината беше, че въобще не мислех за това как щях да се справя със закъснението ми. Така де, когато живота ти стои на карта нямаш голям избор освен да мислиш как не изгубиш тази карта.

- Добре ли си? – забеля отнесеното състояние, в което бях изпаднала той.

- Ол, да. – излъгах аз. – Добре съм…Ще се оправя….

- Да не би да е станало нещо? – заподозря веднага моя рицар.

Ами да – дамата ти е в беда, но няма как да ти каже, понеже ти я предупреди няколко пъти, но нито веднъж тя не го взе достатъчно на сериозно и сега няма как да ти каже “Беше прав!”, защото щеше да последва “Нали ти казах!” и кой знае какво още…Все пак аз идея си нямах какъв е всъщност Коен. Беше моят рицар – да! През последните ни няколко срещи ме караше да се чувствам все по-сигурно в негово присъствие – да! Но, знаех ли наистина какво целеше? Знаех ли наистина какъв е…човек или…нещо друго. Хищник! Като Томас и Едуард. Все още не смеех да ги окачествя като “вампири”, защото просто с нищо досега не ми бяха доказали, че са такива. Но, това не променяше факта, че не бяха нормални. Не знаех какви са, но имаше нещо толкова нечовешко в тях, което ме побъркваше и заплашваше да ме унищожи. А, най-плашещото от всичко това беше, че на моменти даже нямах нищо против! В това ли ме беше превърнал мракът? В напълно беземоционален, безчувствен човек, на когото не му пукаше за собствения му живот? Кой беше хищникът всъщност? Чудовището! Кой беше? Аз или те?

- Таралин? – подвикна малко по-силно, така че да му обърна внимание Коен.

Аз се сепнах и премигнах стреснато срещу него. Бяхме спрели. Огледах се. Вече бяхме в Ла Пуш. Колко дълго се бях отнесла в мислите си?

- Таралин, какво ти има? – настоя да знае Коен. Лицето му беше угрижено. Притесняваше се за мен. Разбирах го. Но като чели не ме вълнуваше изобщо. Сякаш до такава степен се бях отдала на собствената си нелицеприятна съдба, че не можех да се вгледам нормално в заобикалящия ме свят. Да го почувствам истински. Да му отдам някакво значение, смисъл…

- Нищо. – усмихнах се едва аз. Още една лъжа. Даже не чувствах вина, че съм я изрекла. Реално погледнато – не му трябваше да знае. Защо му беше всъщност? Ако разбереше за случилото се от снощи и предвид това, че при последната си среща с Томас щяха да се избият, можех само да си представям сега какво щеше да стане. Точно така, беше по-добре да не знае.

- Да не би…някой…да ти направи…нещо? – предпазливо попита Коен. Знаех какво има предвид – питаше именно за Кълън. Те бяха този “някой”, а убийството ми изглежда беше това “нещо”.

- Не, Коен. Всичко е наред. – усмихнах му се сигурно аз. Поредната лъжа.

- Виж…

- Ще слизам. – побързах да го прекъсна.

- Таралин? – опита да ме спре той. Долавяше, че нещо не е като хората, даже долавяше точно какво е то…Просто искаше потвърждение. Не можех да му го дам. Не и, когато това означаваше той самият да пострада. Какво бях казвала преди? А, да…Накрая от значение са само хората, на които държиш… Не ТИ, а ТЕ! И аз държах на Коен, колкото и странен да беше на моменти…държах на него. Сега вече разбирах за какво бяха всичките тези заплахи, тези недомлъвки, с които ми изкарваха акъла преди. Вече имаха смисъл. Това, което нямаше смисъл сега…бях аз.

Сетила се за всичко това и как Коен всъщност само се е опитвал да ме предпази от неизбежното ми стана толкова тъжно, че може би няма да го видя повече. Вече бях белязана…Щяха да ме убият, просто го бяха отложили за друга вечер. Рицарят беше извън играта – той не трябваше да знае за случилото се, не трябваше да разбира. Той поне трябваше да спаси живота си.

- А, да… - сетих се аз. Хвърлих се на врата му и го прегърнах силно. – Благодаря ти, за всичко. – прошепнах в ухото му, сетне забързах към заведението на Труди и Филип.

- Закъсня! – недоволно отбеляза милата допреди вчера г-жа Паркър.

- Зная…И много се извинявам, аз…

- Не се оправдавай, знам че е неделя…Хората обичат да си поспиват. Пък и ти е първи ден. – отново си възвърна предишния облик тя. Аз кимнах, усмихвайки и се в отговор. – Престилката ти е на закачалката. Сложи си я и ела да ти обясня какво да правиш. – мило рече Труди, докато аз я гледах с потъмнелите си очи.

Денят започна като поредният от моя живот…А, не беше. След онази “разходка” никога повече нямаше да бъде. Не бях глупава, не можех да се заблуждавам в противното. Един обикновен ден от остатъка от живота ми, независимо колко скоро щеше да приключи той.

***

От две седмици се измъчвах като луда на двете си работни места: краката и ръцете ме боляха от разнасяне на табли в Ла Пуш, а очите и главата от престоя в болницата на Форкс. Всеки ден четях по най-малко 130 страници на различните пациенти в реанимацията. Те бяха толкова щастливи, че някой им обръща внимание, че просто не можех да им кажа “Съжалявам, но останах без очи, а от притока на нова информация главата ми ще експлодира.”

Учудващо, но все още бях жива. Наистина не го очаквах. Вероятно се дължеше на факта, че за тези две седмици не бях виждала нито Едуард, нито Томас…та, нали вече на ходех в университета. Мога с чиста съвест да кажа, че това беше най-гениално решение, което съм взимала през живота си и за което до неговия край никога не бих съжалявала. Но, естествено не всичко беше толкова страхотно, колкото ми се щеше да бъде.

Отново не можех да спя. Будех се най-често с писъци. А, още по-често Лесли или Тамара дотичваха през нощта в стаята ми с редовния въпрос : “Пак ли?”. Вече ми свършваха извиненията за пред тях – “Гледах един страшен филм!”, “ Прочетох нещо във вестника!”, “Днес в болницата един човек умря!”. Но, едно беше сигурно, не можех да кажа истината – “Кълън бяха…отново!”. Кажех ли го на глас – те печелеха, спечелеха ли – аз губех, живота си.

Най-странното беше, че целият този ужас, в който живеех всъщност ме сближи с Коен. Сега идваше всеки ден да ме вземе от вкъщи и да ме закара до Ла Пуш, след това до болницата, а накрая дори ме взимаше от нея и ме караше вкъщи. Нямаше ли лекции, този човек? Както и да е. Не го бях молила, но и не бих го накарала да спре. Харесваше ми да знам, че някой го е грижа за мен, че примерно, когато си отида ще липсвам на някого. Карла продължаваше да твърди, че си пада по мен…Окей, вече можех да се съглася с нея. Но, какво лошо имаше в това? Коен беше свястно момче. Запознанството ни започна кофти, но сега ако не го видех всеки ден по поне 3 пъти, нямаше да е същото. Не бяхме гаджета или нещо подобно…Поне, не още. Даже не знаех дали действително искам да бъда с него като двойка. Но пък и не виждах никаква причина да не бъда. Рицарят заслужи своята принцеса, колкото и некадърна да е тя.

Напоследък нямах много време. Едва ми оставаше да си поема дъх. Ето защо обикновено говорех по телефона с Карла, а я виждах само когато доброволно дойдеше в болницата, докато бях на смяна. Понякога ми помагаше да четем заедно на болните. На “прекрасната” Гладис това въобще не и се нравеше. Само като ме видеше и бръчките и ставаха дълбоки като кратер на вулкан, а устните и толкова малки, че се изгубваха съвсем в безформеното и лице. Тя не харесваше това, че Карла идва толкова на често, защото изглежда бе решила, че скоро и тя ще се запише доброволка и щеше да се наложи да вижда и нея, заедно с мен, всеки божи ден. Това в нейният ограничен, пропит от злоба мозък предполагам се определяше като “Недопустимо!”. Вече не и обръщах чак толкова внимание…Физиономиите и по-скоро ме забавляваха, отколкото да ме карат да се чувствам неловко по някакъв начин.

Тази вечер отново бях на смяна. Часът беше 19:27 и ми оставаха още горе-долу 30-тина минути до края на работния ден. Специалитетът днес бяха вестници. Четях на ветерани от войната, та изглежда за тях какво се случва навън беше по-важно дори от самия им живот. Минах през политическите страници, икономическите, криминалните, вече мислех че ще се наложи да чета и светската хроника, когато забелязах, че моите слушатели са си намерили по-интересно занимание в лицето на едно тесте карти. Бях достъчно уморена от недоспиване и преумора, за да настоявам някой да ме чуе, ето защо незабелязано се измъкнах.

Вървях разсеяно по коридора на болница и потривах сънено челото си. Напоследък непрестанно ми се доспиваше към осем или девет вечерта и щом легнех заспивах на минутата. Де да можеше тази минута да продължи вечно…Но не…След два часа се будех, обляна в студена под, едва дишаща и само се молех поне този път да не съм извикала толкова силно.

Стъпките ми отекваха из полупразната болница. Бяха ме накарали да нося една стара униформа на медицинска сестра, за да се знае, че съм част от колектива на болницата. Тя естествено имаше различен цвят от тези на останалите сестри, така че заблудата да не бъде пълна и все някой да се сети, че не съм точно човекът, от когото има нужда, когато си е порязал пръста. Аз просто бях момичето с вестниците и книгите, което все четеше ли четеше. Понякога дори разказвах. Обикновено на пациентките. Те бяха по-любопитни и предпочитаха истинската житейска история, отколкото тази, описана в пресата. За тях бяха като ходещ сапунен сериал – симулирах някакъв активен живот, докато всъщност три дена по-късно отново бях на същия епизод от вчера и зрителят не беше пропуснал нищо. Не се оплаквах от застоя…Всяка кост по тялото ми ме болеше, всеки ден беше невероятно еднакъв с предишния – същите клиенти в Ла Пуш, същите пациенти в болницата…А, аз бях ли все още същата?

Завих в близкия коридор към стаята на сестрите. Мислех да се преоблека и да си ходя…Не бях яла от 4 следобед и то само, защото Коен ми беше донесъл някакъв сандвич, когато дойде да ме прибере от Ла Пуш и да ме докара до Болницата. Бях толкова гладна, че го изядох още по пътя. Някъде в далечината на коридора се чуха два чифта от стъпки, отправени забързано насам. Не им отдадох голямо значение – тук хората винаги бързаха…Животът и Смъртта бяха обичайни посетители сред тези стени. Първият път, когато един от хората, на които четях почина бях в шок. Знаех, че доста възрастен, че му е дошло времето – просто не можех да повярвам, че него вече го няма. Влизах в същата стая,която до вчера беше негова, четях на друг човек неговата любима книга, наблягах на неговите любими пасажи…а него вече го нямаше. Питах се, това ли става с всички нас, когато умрем? Някой друг си спомня за нас…Но не за нас, като хора, а за нас като присъствие - ”Тя стоеше тук!”, като предпочитана литература – “Това беше любимата и книга!”, като начин на говорене – “И тя все така казваше!”, като далечен спомен за минали дни – “Помните ли, как веднъж, когато тя …” В тяхната престава ти не си личност, а просто част от обстановката, с която са били свикнали, а сега лисва. Нещо в голямо цяло не е както трябва – ти, защото вече те няма! Объркал си всичко с липсата си и единствения начин да я запълнят останалите е…като си спомнят за теб, като говорят за теб, като обсъждат живота ти. След време хората свикват с това, че те няма…Става им ясно, че празнотата не ще да се запълни, ако те, самите, не направят нещо по въпроса. И, ето как, намират нов човек. Слагат го на твоето място и чакат да видят дали ще си пасне…Забравят те! Като чели някога са те помнели? В болниците линията между Живота и Смъртта винаги е била толкова тънка, че чак можеш да я докоснеш…Но, не си задържай пръста върху нея прекалено дълго, защото една секунда повече и нея вече я няма – повлякла след себе си още един човешки живот. Така си отиват хората – без да помнят, без да бъдат запомнени!

Стъпките вече приближаваха. Изглежда бяха на двама души, защото походката им доста се различаваше – едната беше отмерена и плавна, другата ритмична и твърда. Стана ми любопитно да кого ли принадлежат тези стъпки. За две седмици бях запомнила походката на всеки един от персонала и можех да кажа, че тези двамата със сигурност не бяха от персонала. Аз се спрях, точно пред вратата на сестрите, за да видя кои ли пък са тези.

Фигурите завиха по същия коридор в края, на който стоях аз с любопитен поглед, износена униформа и изморен вид. Първоначално ми беше трудно да разпозная кои бяха двамата, просто защото от толкова четене в рамките на едва 4 часа очите ми съвсем се бяха развалили и сега не виждах много добре на далече. След секунда те привикнаха към разстоянието и образът се изчисти. Аз замръзнах! Познавах ги! Едуард Кълън и Томас Харш. Изглежда търсеха нещо…или някой. Мен? Не, не…не бях аз…Не, още…

Бързо влязох в стаята на сестрите, като едва не отнесох Гладис, която пък точно излизаше. Тя естествено придоби нормалната си физиономия, която си лепваше, когато ме види, тоест “56 любовница на Сатаната”, измрънка нещо под носа си колко невъзпитано било младото поколение и възмутено излезе навън, оставяйки ме зад себе си. Огледах бързо стаята – беше празна. Лошо! Ако ме хванеха тук, можеха да ми навредят като нищо и никой нямаше да разбере…Отново – никакви свидетели! И това ли бяха планирали?

В далечината чух как Гладис разговаря с някого. Сетне чифтът стъпки се поднови. Да не би тя туко-що да им каза къде съм? О, не! Прекрасно отмъщение, Гладис!

Аз забърках из джобовете на униформата си за мобилния ми телефон. Това беше единствения ми изход. Набрах последния номер, с който бях разговаряла – този на Коен.

- Да? – още след първото позвъняване вдигна той.

- Къде си? – изстрелях аз.

- Вкъщи. Къде да съм? Да не би да си свършила по-рано? – сети се Коен. Веднага бе усетил нотката на паника в гласа ми.

- Нещо такова…Ела ме прибери! – примолих му се отчаяно аз. – Моля те, Коен, ела!

- Какво става? – сериозно попита той. Изглежда вече си обличаше якето, защото дочух почукване на копчета от другата страна и подрънкване на ключове – вероятно тези на джипа му.

- Просто ела! – отново се помолих, след което бързо затворих.

Вратата срещу мен зееше широко и на прага и стояха перфектните изваяни тела на Едуард и Томас. Липсата на светлина от стаята ги караше да изглеждат още по-заплашителни, защото флуоресцентното осветление от коридора светеше точно зад гърбовете им и ги правеше да изглеждат тъмни, страшни. Аз се бях свлекла на един стол в края на стаята и вече цялата треперех. В главата ми яростно се удряха хиляди мисли, но само една от тях имаше смисъл – “За Бога, какво направих туко що? Та аз повиках Коен...Сега и той щеше да си изпати. И него щяха да убият.”

От вратата се чу ръмжене.

- Какво? – чух Томас да се обръща към Едуард.

- Мелеза! – изръмжа отново в отговор той.

- – А, тя? – кимна към мен.

- Мисли, че искаме да я убием…както ти предположи. – недоволно призна братовчед му.

- Сега ще оправим тази работа. – закани се Томас и натисна ключа за лампата. Мислех си, че на светло нямаше да бъдат толкова плашещи, но грешах. Лицата им бяха каменни, Едуард бе стиснал ядно зъби, Томас юмруци, и двамата изглеждаха така сякаш се готвеха за атака, за смърт. – Таралин? – приближи се към мен той.

Аз мълчах. Гледах го право в невероятните му мъртви очи и не можех и дума да кажа. Мъртвото вълнение ме повличаше след себе си. “Остави ме на мира!”

Той спря за момент, сякаш Едуард туко що му беше казал нещо мислено. Като чели и двамата можеха да разговарят в мислите си, макар да имаха съвсем различни дарби. Животът ми беше изгубена кауза.

- Казах ти? – обади се пак Едуард, като чели му беше казал в ума си нещо, а сега на Томас не му оставаше нищо друго освен да се съгласи с него, че действително е бил прав. – Направи го! – заповяда сурово от вратата той. - Направи го, преди тя да направи своя номер.

Томас въздъхна недоволно. Определено не искаше да прави каквото и да било. Аз продължавах да го гледам безпомощно, без дума да казвам. За какъв номер, ставаше дума? Аз и номер? Какво правех?

“Затъмнението!” – сетих се изведнъж аз. Точно това ме беше спасило онази вечер. Отдадох се на мрака в мен и той ме спаси. Как не се бях сетила? – “Когато съм в мрака, те не могат да ми влияят!” - заключих аз. Веднага щом осъзнах, че съм си го помислила, разбрах и че съм направила голяма грешка. Сега Едуард знаеше всичко това и щеше да го използва срещу мен.

- Направи го сега! – заповяда разярено той.

Томас впи очите си в мен. Сякаш ми заповяда да го гледам, да го гледам без да отклонявам поглед от него. И как бих могла – тези очи, кой може да устои на тези очи?

- Трябва да дойдеш с нас! – рече той след секунда. – Ще дойдеш ли?

“НЕ!” – кресна вътрешния ми глас.

- Да! – отговори външният.

- Много добре. – усмихна се победоносно Томас. Сетне ми подаде ръка да се изправя и без да мога да се възпротивя тръгнах с него и Едуард към изхода. Принцът ме беше подхванал за ръката, вероятно за да се увери, че няма къде да бягам, че съм всецяло под негов контрол.

“Спри! Не го слушай! Не отивай с него! Къде е мракът, когато наистина имаш нужда от него?”

- Не оттук! – спря ни Едуард преди да завием на следващия коридор. – Мелезът! – обясни той на братовчед си. Томас само кимна и тръгнахме в обратната посока.

- Аварийният изход? – предположи той.

- Ще се справиш ли? – поинтересува с кадифения си глас Едуард.

- Ще опитам. – успокои го братовчед му.

Отново нямах контрол над самата мен. Жените не се контролираха в присъствието на красиви мъже – да, но много рядко тези красиви мъже заплашваха да ги убият. Ето на - отвлякоха ме, при това с мое желание, колкото и абсурдно да звучеше. Бях съгласна да тръгна където и да било с тях. Понякога вътрешният ми глас се обаждаше и крещеше да се махам, но нямаше смисъл. Той нямаше контрол над мен, а Томас. Леденият принц беше замразил всички мои функции, всички мои реакции…Сега само го следвах, като марионетка. И ето как на мястото, в което линията между Живота и Смъртта беше толкова тънка, че човек можеше с пръст да я докосне…аз се вкопчих здраво моята.