вторник, 14 октомври 2008 г. | By: divata_airis

Chapter ІІІ; Touched (Фик по Туайлайт)

Ето нещо ново, не че аз си почупвам пръстите да пиша тука ... не че не пиша де, но това специално го посвам за един човек, той си знае...Нядавам се да ти хареса! :)

Chapter ІІІ
Touched

Неусетно мина една седмица от престоя ми в новия град, после още една и още една…Стана месец…Няма да споменавам колко целенасочено отбягвах Кълън. Едно на ръка, че бяха прекалено красиви, че да се чувстваш комфортно в тяхната компания, друго, че някак ме плашеха…Даже не знам защо, просто имах нещо като интуиция, що ли, което ми казваше че не е добра идея да се мотая около тях…И аз го слушах съвсем съвестно, само дето съдбата е кучка и познайте какво – Кълън бяха в моя курс. Е, не всички…но точно тези, с които боя се не исках най-много да си имам нещо общо – Едуард и Томас…Как не ги бях забелязала още първия ден не ми е ясно…Но веднага щом започваше поредния час от която и да е дисциплина отговорът веднага изникваше пред мен като трън в очите…Беше интересно…Всичко! Знам, звуча като забърка, но сериозно всички тези преподаватели обясняваха така увлекателно и в следващия момент откривах себе си напълно забравила, че в стаята има още няколко души, а не съм само аз...Както и да е – преживях го. Просто не говорех с тях, те също с мен – така де, че защо да го правят…Но по-странното беше, че не говореха с абсолютно никой…Понякога дори помежду си. На моменти можех да се закълна, че си четат мислите или нещо от сорта…но това естествено беше абсурдно…Дотук с фантастиката за този месец!!!
Трябва да призная със свито сърце, че майка ми се оказа права, когато каза, че всичко ще се оправи…Така беше – дисциплината все повече почваше да ми харесва, русокосите ми съквартирантки не ми досаждаха, даже май ме избягваха – още по-добре ако питате мен, запознах се с нови хора…даже мисля, че завързах приятелство. Казваше се Карла Уилмър… Цял живот беше живяла във Форкс. Не беше от моя курс, въобще учеше друга специалност, така че се запознах с нея съвсем случайно – в парка на университета…Изглежда тя също изпитваше притеснение да се храни в присъствието на Кълън в столовата и бе предпочела хладната прегръдка на парка. И като казах столовата…Там бях вероятно по-бърза дори от метаболизама ми, който не можеше да смели чак толкова бързо храната, колкото аз исках. Но вече си имах система – отивах първа, взимах в движение нещо вкусно и лесно за преглъщане, изяждах го на бързо и точно когато клана Кълън влизаше за своя обяд, аз връщах моята празна табла – тоест бях с гръб към тях и никога не успявахме да се засечем. Никога...Да не говорим, че когато по-чудо в тоя град беше слънчево, те въобще не се вясваха на училище, сякаш бяха някакви привърженици на дъжда…Виж за този образ Томас можех да се закълна, че е…та нали още в гората си призна, че обича дъжда, ама чак пък толкова…За малко градче Форкс криеше много тайни.
Точно бяха минали два слънчеви дни един след друг и дъжда отново се завърна, разваляйки настроението на всички, включително мен. С Карла мислехме да се отбием до някой и друг магазин, но естествено времето не беше на това мнение и ни провали плановете. Този ден въобще не ми беше на кеф, даже не ми се играеше редовната игра на “Избягай от Кълън, защото те са готини, а ти не си!!!”, затова стоях с кисела физиономия с гръб към входа...
- Ще го отложим за някой друг път. – успокои ме Карла, забелязала мрачния ми вид.
- Аха…- вяло рекох аз, докато ровичках ориза си вилицата – даже нямах апетит да ям.
След секунда приятното жужене в столовата заглъхна съвсем, отстъпвайки място на отмерените ритмични стъпки на задаващата се новодошла групичка – Кълън. Не бе нужно да се обръщам, така де…нямах желание да го правя.
“Добре де, не са някакви световно известни знаменитости, защо всеки път, трябва ги посрещат като такива?” – питах се недоволно на ум аз.
От някъде се чу шумно възклицание от рода на “О!!!”, подсилено още повече от факта, че го изрекоха няколко души в едно. Не се обърнах да видя какво става…в достатъчно кофти настроение бях.
“Прекрасно! Сега какво стана…някой от тях направи пирует?” – възроптах отново на ум, докато забивах все по-яростно вилицата в ориса си, който вече го бях отписала като потенциален обяд така или иначе.
Изведнъж от всички страни започнаха да се чува страни откъслечни изречения, които нямаше как да блокирам.
- Стига бе…
- Той какво прави…
- Ти, сериозно ли?
“Е, това беше…Вече не издържам. Изчезвам от тук.” – и точно станах да си отнеса таблата, с ясната мисъл, че Кълън би трябвало вече да са седнали – не бяха от бавните, даже бих казала че на моменти бяха доста бързи, когато пред мен изникна един от тях – бронзова коса, ослепителни очи, подлудяваща крива усмивка – Едуард!
- А! – стреснах се аз, въобще не очаквах да го видя, не и в близост до моята маса и тази на Карла. Сякаш беше прочел онази ми мисъл, за това как всички ги мислят групичката му за знаменитости и сега искаше да докаже, че той не се възприема примерно като такъв…Продължавам да се повтарям, но и все повече да затвърдявам убеждението си, че Кълън са странни!
- Уплаших ли те? – попита по детски той.
- Ами може би ако не изникваше от нищото, нямаше да е така. – сопнах му се аз.
“Какво правиш на моята маса, твоите хора са ей там…в края. Върви при тях!”
- Да, съжалявам. – през усмивка рече Едуард. – Ставаш ли? – забеляза той таблата в ръцете ми, аз само кимнах, докато се оглеждах леко притеснено из столовата – всички ни зяпаха, притаили дъх…даже останалите от Кълън, които днес бяха в намален състав – само малкото момиче, което разбрах от новата ми приятелка, че се казва Алис и се пада доведена сестра на Едуард и Томас…останалите липсвах. Всъщност цялата тази история за осиновените деца ми изглеждаше някак не на място. Според Карла д-р Карлайл Кълън и прекрасната му съпруга Есме били осиновили Едуард, Емет – набитото момче, от което тръпки ме попиваха и Алис. Затова и те носеха фамилията на доктора – Кълън. Докато останалите двама – красивото момиче с дългата руса коса и високия блондин, в случая Розали и Джаспър бяха на приемно отглеждане при тях или нещо от сорта. Двамата бяха брат и сестра – освен в цвета на косата друга прилика не виждах, та тяхната фамилия беше Хейл. Най-невероятното в тая история беше това, че Емет и Розали бяха двойка, също като Алис и Джаспър…За мен си беше странно. Не че не бяха страхотни комплектовани един с друг – красивите хора винаги са страхотни заедно, просто си беше шантаво и това е. Кой знае скоро може да вземат на приемно отглеждане още някоя красива девойка, която да се събере с Едуард…след това и с Томас…и така…Семейни връзки, ха!
- Да, ставам. – рязко отговорих аз и тръгнах заедно с подноса към мястото за изхвърляне на отпадъците, в случая разчепкания ми орис. След мен тръгна и Карла, силно притеснена от присъствието на Кълън.
Зад гърба ми вече беше гръмнало лудо жужене:
- Тя луда ли е?
- Той щеше да седне при нея…сто процента щеше!
- Стига бе…да беше седнал при мен.
- Може ли да е толкова тъпа…
“Да, луда съм…Да, не ми пука къде е щял да седне и да може даже да съм супер тъпа…Какви тогава сте вие щом сте готови да ме сочите с пръст – светци? Не мисля!” – мислех си аз на излизане от столовата.

***

След случката в стола, можех да се закълна че всички ме зяпат по коридора и по време на лекциите с някаква смесица от завист, неприязън и отвращение. Какво толкова бях направила в крайна сметка – не оставих Едуард Кълън да седне до мен. Е и? Преживейте го!!! Но изглежда в някой хора, детското винаги бе било водеща сила както и рефлекса за отмъщение или нещо подобно, та затова си правеха своя детска градина на гърба на другите. Нали знаете какви са децата – вземеш ли им играчката почват да плачат, когато видят че и така не става, вадят острите зъби и хапят ръката, която им я е отнела…Защо имах лошото усещане, че ставаше дума за моята…
- Хей… - появи се моята много много НЕ любима съквартиратнка Лесли, с която имахме “Акварел” заедно. Досега винаги си бе правила, че не ме вижда, не ме познава, не иска да има нищо общо с мен, затова и вкъщи никога не я засичах, а направех ли го тя излизаше от стаята. - …съквартирантке! – явно се опита да си спомни името ми, но не успя (нищо чудно с малкия мозъчен капацитет, с който разполагаше) и затова мина тънко с общото обръщение – “съквартирантке”
- Хей… - “Тъпоглаво, просто, безмозъчно същество!” - …Лесли! – усмихнах и се изкуствено аз – даже не се опитвах да прикрия факта, че не мога да я понасям – тя също. Само дето при нея, дори да опиташе нямаше как се получи имайки предвид, че не беше някой от кандидатите за бъдеш лауреат на Нобелова награда.
- Ще се включиш ли? – ухили ми се насреща тя.
- В какво? – погледнах я неразбиращо аз.
- В лотарията! – отговори така сякаш о-майко-мила-как-може-да-не-знаеш-та-това-е-събитието-на-годината. Е, аз не знаех!
- Каква лотария?
- “Запознай се с нашите”! – отговори гордо тя.
- Това не беше ли филм? – погледнах я скептично аз.
- Аха…Но му свихме името за целите на лотарията…- махна с ръка Лесли.
- А, те са? – мразех да говоря с нея, всеки път трябваше да и тегля думите с ченгел.
- Ами много просто. Всяка година новодошлите – в случая ти, аз и още няколко там…момичета, теглим лотария от тази купа… - рече тя и извади на бързо от чантата си една малка купа. - … слагаме имената на всички първокурсници – момчета в нея…- тя пак посочи купата – сякаш нямаше да се сетя, че става дума за същата от преди малко – Ехо, не съм на твоето интелектуално ниво, мила! Окей, това беше злобно…Признавам си! Но тя е такова досадно нещо, че при всеки разговор с нея мрака в мен се надига с пълна сила и обикновено проектира мисли като тези, докато не ме ядоса максимално и не ме предизвикаше да и кажа право в лицето какво мисля за нея, както при последната ни среща. Хората са прави когато казват, че веднъж погледнеш ли в мрака, носиш част от него в себе си за цял живот…Каква късметлийка съм само! – След това всяко едно от момичета бърка в купата и тегли име на момче, с което излиза на среща… - Моля? Аз съм пас! – Е ще се включиш ли? – Как не!
- Съжалявам, но…- реших да излъжа. - …имам доста за учене и нямам време за това. – усмихнах и се с възможно най-мазната си усмивка аз.
- Е, жалко…- сви рамене Лесли. - …защото ще участваш така или иначе.
- Какво?
- Ами виж сега – всички участват. Всички първокурсници. Това си е традиция. – усмихна се замечтано тя. – Искаш или не си в купа.
- Ами какво ако не изляза на среща там с когото се падна, защото аз отказвам да тегля каквито и да е листчета с имена? Да, какво?
- Ол, тогава става много лошо…
- Какво искаш да кажеш с това “много лошо”? – изгледах я подозрително аз. Почваше да ме изнервя вече.
- Ами едно момиче миналата година отказа да го направи…останалите курсове като назидание за тази и постъпка така я наклепали през ръководството, че милата така и не завърши. Сега работи в закусвалня и никъде вече не може да си подаде документите за кандидатстване… - аз бях на ръба да се изхиля, на тъпата история, която бях убедена, че тя е измислила туко-що. - Е, може да ги подаде, но работата е там, че с такава репутация едва ли ще я приемат някъде…- обясни между другото Лесли.
- Очакваш да ти повярвам, така ли? – погледнах я недоверчиво аз.
- О, както искаш…Теглене ще има така или иначе… - сви рамене тя. – Но в крайна сметка какво е една среща? Да бе и ти в началото си си викала “Какво са няколко мъртви мозъчни клетки?”, а я се виж сега докъде си стигнала? Сетне тя се врътна и си изчезна на обичайното място, на което седеше, когато имахме в този кабинет.
Както и да е…Продължавам да твърдя, че няма да участвам в тази глупост. Какъв смисъл има? “Запознай се с нашите”? Звучеше точно като име на някоя идея на Лесли – просто защото не можеше да измисли нищо оригинално, го крадеше от името на някакъв си филм…Бъзикаше се! Трябва да се е бъзикала. Нали? Точно след края на лекцията получих отговора на този въпрос…неприятно, но факт – не си го бе измислила!
Точно преподавателят излезе, сетне Лесли и няколко нейни дружки пуснаха и момчетата от курса да си излязат като помолиха останалите, в случая момичетата да не мърдат, защото е дошъл моментът за ежегодната лотария и всички като по-команда останаха. Аз бях изумена, че въобще я слушаха!!! Но изглежда бяха не търпеливи да разберат с кого ще излизат тази година. Можех без особено усилие да се сетя защо…Кълън, много ясно! В този град всичко се въртеше около тях! Защо ли тая история с лотарията, все повече започваше да ми лази по нервите…
Окей, аз няма да остана за тегленето, не няма. Погледнах крадешком към задната врата на кабинета – за щастие имаше две, напълно ме устройваше в моя случай. Всички бяха прави и очакваха своя ред за теглене – тоест никой нямаше да ме види, че се измъквам. Поех си дълбоко въздух и бързо се прокраднах към вратата. В момента единствената ми мисъл беше – “Само да не е заключено!” Не беше…
По-пъргаво отколкото предполагаш, че мога да се движа се измъкнах от стаята. Нямахме повече лекции, което означаваше – пълен релакс вкъщи. Но затова са направени плановете – за да може някой да ти ги провали!
Точно се обърнах и едва не се сблъсках за втори път днес с някого…За щастие този път – не Кълън!
- Коен! – въздъхнах аз. След случката на алеята, при която Едуард за пореден път се прояви като някакъв спасител той повече не ме беше закачал, до днес. Отново – Каква късметлийка съм само!
- Лин. – усмихна ми се вежливо той. Изглежда вече се бе научил какво е възпитано и какво не. Беше облечен със светли дънки и светло синя тениска, буйната му къдрава коса падаше отново над хубавите му сини очи. Бях, права – беше си привлекателен. – Да не би да се криеш от “лотарията”? – ухили се многозначително той. Явно и за него това беше някакъв фарс. Двамата вече вървяхме към входа на университета – не ми се щеше да предизвиквам съдбата, като стоя и си бъбря до вратата, в която се провеждаше великото теглене.
- Ам…може да се каже. – усмихнах се едва аз.
- Не ми е ясно кой я измислил, но е бил много загорял да излезе с някого на среща ми се струва. – сподели вижданията си той.
- Да, май си прав. – признах неохотно.
- Защо е нужна някаква лотария, когато ако харесва някого просто можеш да го поканиш да излезете? – отново се включи Коен, точно при изхода.
- Така е.
- Е…- той се спря, при което аз го погледнах неразбиращо тип “Какво “Е…”? - …би ли излязла с мен? – Това не го очаквах!
- Аз…ъм… - колебаех се какво да му кажа, при което той го възприе като опит да се отърва от него и побърза да каже.
- Е, както и да е…Може пък да се паднеш с мен. – смигна ми той. – Нали знаеш който го няма, теглят вместо него. – сетне си тръгна по пътя.
- Да…теглят вместо него… - повторих едва аз. Истината беше, че не го знаех. Мислех, че за мен ще остане момчето, което не е било изтеглено от другите момичета. Но сега като се замисля…Лесли държеше списък, с имената ни подредени по азбучен ред…Прекрасно! Не че щях да изляза, там с когото и да било, но май беше по-добре само да си го изтегля. Осенена от тази не-дотам-гениална-идея аз побързах да се върна вътре по най-бързия начин. Само дето номера не мина…Още щом се обърнах да изтичам към вътрешността на университета и се сблъсках с някого, събаряйки не само своите, но и неговите учебници.
- Ол, много съжалявам…Не исках. – започнах да се извинявам аз, събирайки по най-бързия начин нещата от земята, докато човека, в който се бях блъснала стоеше като дърво, изправен сковано над мен, даже не си направи труда да клекне и да вдигне разпиляното. Вече нямаше значение, така или иначе го събрах. – Отново – много съжалявам. – рекох на ставане аз. – Заповядай! – подадох аз учебниците му, които вече бях установила с изненада, че са досущ като моите, което значеше, че учим в един курс. И бях права – в един курс бяхме, и се познавахме на всичкото отгоре. Беше Едуард.
Аз замръзнах като го видях…Въобще не очаквах точно в него да се блъсна. Че бях непохватна на моменти – бях, но защо точно него. Не, сериозно, защо? Той ме гледаше гладно. Очите му имаха някакъв недействителен тъмен цвят – сякаш златото в тях беше потъмняло, целия беше вцепенен и не помръдваше, дори не понечи да си вземе учебниците от ръцете ми. Явно беше ядосан за случката в столовата, вероятно не бе свикнал някой да го игнорира…та той беше Кълън, момичетата умираха за него. Но не и аз. Може би – не още!
- Ето! – пак понечих да му дам учебниците, но той продължаваше да ме гледа като хищник, който гледа бъдещата си жертва…Учудващо, но дори и така пак беше красив. – Учебниците ти? – подканих го да си ги вземе аз, но Едуард не помръдна. Почваше сериозно да ме плаши. – Слушай, малко бързам…затова…ето. – натиках му ги в ръката, при което без да искам докоснах неговата – беше ледено студена. От фризера ли излизаше?
Допирът явно го сепна, защото веднага хвана учебниците, едва ли не ги издърпа рязко от ръцете ми, отново ме “дари” с невъобразимия си тъмен поглед пълен с лъст и омраза, след което ме подмина като пътен знак. Аз се обърнах след него изумената от случилото се туко-що, но Едуард вече го нямаше, беше изчезнал само за няколко секунди. Стоях малко, замръзнала на място, мъчейки се да асимилирам какво се случи преди малко...Отговор не намерих. Погледнах часовникът си, време беше да се прибирам. Вече нямах желание даже да си играя на лотария с малките деца, затова поех с бавна стъпка към вкъщи. Точно на време…почна да вали!

***

На другия ден в университета се говореше само за едно нещо – лотарията. Честно, толкова ли беше важна…вълнуваща и прочие…Убийте ме, но не я намирах за такава. За разлика от първокурсничките, които подскачаха из коридорите и си показваха листчетата с имената на техните бъдещи срещи…Това не ме притесняваше особено…Но виж това, че откъдето минех гръмваше лудо шушукане – определено беше друга тема. Явно още бяха афектирани от случката в столовата – нямат ли кабелна, че намират това за интересно?
- Здравей! – появи се от някъде Карла. – Търсех те. – Странно, обикновено не ме търсеше, намирахме се взаимно в столовата, където се състезавахме коя ще изяде сандвича са по-бързо, преди да се появили Кълън.
- За какво? – погледнах я изумено аз.
- Не знаеш ли? - аз поклатих глава. – Вчера е имало лотария.
- А, да…това го знам. Тъпо нали?
- Да, но това е друга тема. – бързо рече тя и веднага се прехвърли към съществото на нещата. – Знаеш ли с кого си се паднала?
- За Бога, казах им, че не искам да участвам. С когото и да съм няма да го каня, няма изляза с него на среща и въобще няма да участвам в тази лудост. – категорично заявих аз.
- Нямаш избор, нали знаеш? – погледна ме сериозно тя.
- Ще видим. – свих рамене аз. – Ако говориш за момичето, дето не искало да участва и сега работи в закусвалня – не го вярвам…
- А, трябва. – закима утвърдително тя, докато аз я изгледах странно, казвайки “Какво знаеш, което не ми казваш?” – Това момиче със закусвалнята…- тя сведе гузно поглед към земята. - …това е сестра ми.
- Какво?
- Смяташе това за лудост…И реши, че не могат да я задължат за нищо на света…Но…виждаш какво стана. Дори не знаем какви слухове са пуснали за нея. – недоволно призна Карла, явно визирайки цялото си семейство. – Просто никъде не поиска да я приемат…Тъпата Минди Саслър! – възнегодува тихо тя. – Но сериозно, не можеш да се откажеш…Не ми се ще още един готин човек, който познавам да си провали живота…Виж, знам че звучи тъпо – един слухове да ти провалят живота…Но това е малък град, хората вярват на всичко…Така повярваха на Минди…И да, знам че е налудничево и вероятно ако не се бе случило на моята сестра и аз щях да вярвам, че са врели не кипели, но…
- Добре, де добре…ще го направя. – прекъснах аз. – Съжалявам аз сестра ти.
- Какво да се прави. – мрачно рече Карла. – Миналата година, когато бях първи курс, аз също трябваше да участвам…Падна ми се онзи грусар от “Математика” – Дюи Нелсън…Отвратително беше, но го преживях…Дяволите да го вземат, той си бъркаше в носа, докато вечеряхме…
- Казах добре…ще изляза там с когото съм. – вдигнах безпомощно ръце аз. – А с кого съм всъщност?
- Това няма да ти хареса... – рече със свито сърце Карла.
- Защо? Кой е? Коен? Виж той се е променил, вчера се държа доста добре и май нямам нищо против да…
- Кълън са. – прекъсна ме тя.
- Какво? – аз започнах да премигвам. – Я пак!
- Паднаха се Кълън. Всички говорят за това. – Аха, ясно защо е шушукането!
- Не се шегуваш? – тя поклати отчаяно глава. – Дяволите да го вземат! – възроптах аз. – С кой от двамата?
- Ами…и това няма да ти хареса…
- Какво?
- И с двамата…
- Не, не, не…ти се шегуваш…Това е невъзможно…И с двамата. Аз? Не!!! Как въобще ще се получи…Първо всяко второ момиче иска да е с тях, второ как така ще излизам и с двамата…
- За беда имам обяснение и на двете. – мъчно рече Карла.
- Явно днес ти си вестителя на лошите новини…- признах мъчно аз. – Казвай!
- Първо – с Кълън си, защото въпреки че всички момичета ги харесват никой не смее да ги покани…Разбираш ли – за тях те са върха на сладоледа, черешката на тортата…Недостижими са и им е ясно, че ако ги поканят те сто процента ще ги изритат като мръсни котета от погледа си…
- Един вид…някой ме е прекарал…За да изритат мен? – досетих се аз. Защо ли можех да се досетя за кого става дума?
- Ами…боя се, че да. А на второто – защо и с двамата…Ами първокурсниците никога не са били четно число, в смисъл не и тази година…Един вид има примерно 120 момичета и 121 момчета…
- Аха и за мен остават тези излишни 2-ма. – процепих през зъби.
- Всъщност един плюс един…- аз я погледнах ядно. – Но да не задълбавам. Сега всички говорят затова, как си щяла да каниш Кълън…и как те са щели да те отсвирят…
- Значи ще бъда забавата на месеца?
- Всъщност…на деня. – едва продума тя. Беше и гадно, че днес само подобни новини ми стоварва, но нямаше как трябваше да знам.
- Чакай, чакай…Да не искаш да кажеш, че трябва да ги поканя още сега…В смисъл – днес? – тя кимна предпазливо, оглеждайки се из коридора, докато няколко души вече бяха впили погледите си любопитно в нас. – Стига бе!
- Трябва да ги поканиш днес – в столовата.
- Пред всички? – леко подвикнах аз, при което няколко души в коридора се изхилиха доволно. – О, какво се учудвам…Че нали това е целта…Публичното ми унижение. – сетих се недоволно аз. Идеше ми да открия тъпата Лесли и да и извия врата, само тя го е измислила. За човек с една мозъчна клетка, бе събрала доста злоба!
- Нямаш друг избор… - отрони едва Карла.
- Да, нямам. – мрачно признах аз, сетне махнах за сбогом на приятелката ми се отправих към последните ми лекции за днес преди обедната почивка или по-добре казано преди шоуто на обедната почивка, в което аз цял да съм коронния номер…не, по-скоро клоуна…
Въобще не може да се съсредоточа върху лекциите…мислех само как след няколко минути ще трябва да се унижавам, в ситуация достойна на тези в Салем и как ми се ще да не го направя. И то точно Кълън…След случката вчера, въобще не ми се щеше да каня Едуард на каквото и да било…да не говорим за Томас, който се правеше, че не ме познава…Не, определено не исках да излизам с тях…никъде!!! Но както стана ясно…нямах избор…Какво толкова – още малко мрак към всеобщата тъмнина…Щеше да се слее с нея, да се изгуби в нея, да ме повлече…В главата ми отекваха думите на Лесли от вчера “…какво е една среща?” Какво ли? Е, сега щях да разбера….

5 коментара:

Izabelle каза...

Иска ми се да вярвам, че съм допринесла поне мъничко за тази част... Ах, колко си е хубаво да чета тоя фик. Най-накрая ще разбера кое как е станало. Страхотно е, както винаги. Искам още, както винаги. Наше Полси е много добричко и ще пише, нали? *хъгс* Айде, че имам да чета и в другия ти блог.

Lazy каза...

Къде могат да се намерят първите ти две глави? Много е добро искам да ги прочета та да мога да продължа с историята и да съм наясно.

divata_airis каза...

Значи...Тук можеш да намериш до 18 глава
http://www.mediafire.com/?mmmzmlnjjdm
Това е 19 глава - http://www.4shared.com/file/80395528/4635176/Chapter_XX.html
Тук е 20 - http://www.mediafire.com/?diyomejmm2d
21 - http://www.mediafire.com/?mn2imzmjzwm
22 - http://www.4shared.com/file/91646035/b5372fa7/Chapter_XXII_DS.html

Последната е във формат pdf предполагам знаеш, че се чете с Adobe Reader. Реших да кажа, защото когато го пусках в един форум това предизвика доста неразбории.
Надявам се да ти хареса =)

Lazy каза...

Оу, невероятно романче. Само ми кажи, че не е това края. Нали има още? Къде е? Искам да чета. Не може така да свърши, нали?

divata_airis каза...

Радвам се, че ти е харесал. Ами има една глава от втора част, но махнах напълно героите на Стеф. Даже мислех това да преправя и да и махна героите. Но ще видим кога ще е.
За това става дума, дано ти хареса: http://polssyswritingwork.blogspot.com/2009/11/fs-ch1-only-beginning.html

Публикуване на коментар