Chapter ІX; And Everything Begins With… a Walk

Chapter ІX

And Everything Begins With… a Walk

- Моля? – не разбрах аз, след като Томас туко що ме беше поканил по възможно най-инфантилния начин да го придружа на една импровизирана разходка из града.

Бях се надвесила над прозореца на стаята ми и студеният въздух отвън влизаше неканено в нея. Напълно се бях вцепенила. Той сигурно се шегуваше?

- Попитах…дали би искала да се разходим? – повтори той, гледайки молещо към мен.

- Защо? – изстрелях несъзнателно аз, припомняйки си последните му изстъпления.

- Ох! – измори се да си държи главата изправена нагоре Томас. – Просто слез и ще отговоря на всеки твой въпрос, става ли? – отново погледна нагоре, но само за секунда. Изглежда вече му се беше схванал врата.

- Момент! – недоволно рекох аз и затворих прозореца. В стаята ми беше ужасно студено, чак потреперих от обстановката. Нека все пак да видя какво точно искаше от мен леденият принц!

Слязох бързо на първия етаж, в движение взех от закачалката зимното си яке и излязох навън. За моя изненада, Томас липсваше. Сега какво? Ама, разбира се, сигурно и това беше час от игричките му. Правилно бях чела по история, че принцовете бързо се отегчавали и губели интерес. Не за друго ми живее ли в една и съща рутина, всеки ден за тях бил един и същ, с нищо по-различен от предишния. Казано с една дума – скука!

- Дяволите да го вземат! – изругах аз и тръгнах да се прибирам разярено вкъщи.

- Чакай! Тук съм. – появи се зад къщата Томас.

- Криеше ли се? – заподозрях аз.

- Търсеше ли ме? – направих недоволна физиономия. Докога щеше да си играе с мен?

- Изглежда ти ме търсеше. – поправих го аз. – Каза нещо за разходка или пак ще се правиш на ударен, че не е така? – впих гневен поглед в него, кръстосвайки важно ръце.

- Да се правя на ударен? Не. Да, попитах дали искаш да се разходиш…с мен? – дари ме с една изпепеляваща усмивка той. В нея нямаше обичайния мраз – само лек хлад, който по-скоро те караше да се чувстваш комфортно, отколкото да замръзваш от студ.

- Отново: Защо? – той ме погледна неразбиращо. – Какво целиш? – опитах да насоча вниманието му към правилната тема аз.

- Да целя нещо…Хах, Таралин, защо човек трябва да има нещо задно, когато иска да се разходи някъде с теб? Но, ако толкова държиш…окей! Целя да се раздвижа, преди да съм замръзнал напълно. – през усмивка обясни Томас. – Ти не целиш ли същото?

- Всъщност мога въобще да не излизам и да си остана на топло вкъщи, не мислиш ли? Дори бих казала, че това е по-умното решение. – сопнах му се аз.

- Някой казвал ли ти е, че отблъскваш хората от себе си? – погледна ме под вежди той.

- А, а на теб, че въобще не си като хората? – той завъртя отегчено очи, изглежда вече губеше интерес и отново се обади:

- Идваш или не?

Аз стоях парализирана за секунда. Едно на ръка, че беше ужасен студ, друго че се колебаех в отговора си. Не знаех исках ли наистина да отида с него на разходка, при положение, че беше толкова студено. Но най-вече не знаех дали мога да му откажа? Гласът му, очите му, прекрасното му ледено лице…Те ми казваха : “Ела!”, всичко вътре в мен крещеше: “Недей!”

- Добре. – някак механично отговорих аз. Какво да кажа, никога не съм била добра в слушането на вътрешния ми глас – ето защо вечно се забърквах в каши...Дали тази не беше една от тях?

Както предполагах: вървяхме вече от 10 минути, а никой от нас не бе казал и дума. Колко си приличаха Коен и Томас на това ниво. Окей, още 10 минути и мога да пусна някой коментар колко е студено и как ще изстина и ще се прибера благополучно вкъщи, след най-скапана разходка в живота ми.

- Не искаш да си тук, нали? – попита тихо Томас, докато продължавахме да вървим. В първия момент не можех да кажа нищо. Толкова ли си лечеше, че не искам да съм тук?

- Ами, всъщност доста ми е студено. – признах аз, не давайки точен отговор на неговия въпрос.

- Не попитах това. – хладно рече той. Караше ме да се чувствам неудобно. Сякаш държеше да няма тайни между нас, докато той беше този, който изглежда разполагаше с цял калибър.

- Ами, не искам да съм тук – да! Студено ми е, ти мълчиш…Да, искам да се прибирам. – “Ето, ти истината! “

Вече очаквах да ми каже – “Ами тръгвай си, тогава!”, когато той разкопча ципа на своето яке, съблече го и ми го подаде с думите:

- Облечи го! – аз го гледах невярващо. Той сериозно ли? – На мен не ми е студено. – Ами да, ти си леденият принц, как ще ти е студено? – поех объркано якето му и се наметнах с него, тъй като малко трудно щях да го облека над моето собствено яке. – Един проблем по-малко.

- Това значи ли, че имаш намерение да говориш? – поинтересувах се аз, загръщайки се по-плътно в дрехата му. Дяволите да го вземат! Миришеше на него! Цялата настръхнах от ледените нотки.

- Да не би още да ти студено? – забеляза потреперването ми Томас.

- Ъм, не…Добре ми е, благодаря. – измънках засрамено аз. – Та, ще говориш ли сега?

- Ще ми се наложи, нали така? – спокойно рече той с магичния си глас на разказвач.

- Какво искаш да кажеш?

- Ако не говоря ще си тръгнеш… - обясни между другото, сякаш констатираше нещо съвсем обикновено и без значение за понататъшния разговор. Само дето въобще не беше така! Туко що той каза, че не иска да си ходя! Нали? Не си въобразявам? Защо Томас държеше толкова много да остана, при положение, че досега само си бе играл с мен? Нова игра?

Сега аз мълчах. Нямах желание да говоря. Не, по-скоро не знаех какво да кажа. Наистина, какво?

- Изнервям те, нали? Не ме мразиш, но би предпочела никога да не си ме срещала? – предположи, и то съвсем правилно, Томас. Аз заковах поглед в земята, мъчейки се да измисля свестен отговор, който нямаше да потвърди напълно теорията му, но и нямаше да я отрече. Не исках да остане с впечатлението, че ме познава, че има контрол над мен…

- Не, че ме изнервяш…Просто, ти…

- Заради държанието ми ли е? – загледа се някъде из гъстата мъгла той, само и само, да не гледа в мен.

- Ами...нали ти казвах – не, че ме изнервяш толкова, колкото...Всъщност да, държанието ти е точно проблема. Понякога се държиш...ъъъ...странно. – погледна ме. - и самодоволно, и сякаш ми се подиграваш...А, да не говорим за случаите, в които се правиш, че не ме познаваш. - сега аз не гледах в него, не можех просто.

- Аха...Но, такъв ми е характера... - обясни нахално Томас и пак подехме мълчаливия си поход все по-навътре в мъглата. Аз естесвено се бях изнервила максимално. При други обстоятелства гъстата бяла слуз, която ни обгръщаше би ме разубедила да продължа натътъчния си път в нея, но не и сега...Сякаш, когато бях с Томас, можех да отида на всякъде...и нямаше от какво да се боя, нямаше.

- Сега те ядосах, а? - пак разруши мълчанието той, този път реших да не му остана длъжна. Така де, все някой трябваше да покаже да принцът докъде се простират правомоцията му.

- Да. - въобще не се замислих.

- Хъм... - пак мълчание.

Кълна се това "хъм", беше по-ужастно и от самодоволството и наглоста му и от всички там други дразнещи неща...Естесвено в мен вече пулсираше въпроса - Защо се съгласих да дойда с него на тази разходка? По-скоро защо въобще останах, когато имах възможност да си тръгна? А, да беше ме погледнал с онези нетърпящи възражение мрачно сини очи - не знам дали мъртвото вълнение в морето има цвят, но ако имаше щеше да бъде цвета на очите му.

Така, продължавахме да вървим мълчаливо. И сега какво, нали нямаше да мълчи? Реших този път аз да разбия тишината и да кажа нещо свързано с това как ще се омета от тук на секундата и тем подобни... Все пак аз изпълних своята част от сделката, а той неговота – не. Мълчеше! Време беше да си ходя! Започнах да свалям бързо якето му от гърба ми

-Ами...аз...

-Чуваш ли това? - прекъсна ме той. Сякаш въобще не виждаше, че опитвам да си тръгна или традиционното – отново се правеше, че не вижда.

- Не. Кое? – не разбрах аз. Вече държах якето му в ръцете си и бях готова да му го подам, естествено стига той да ме удостоеше с поглед. Само не някой от онези, на които човек не може да откаже, обаче!

- Музиката. - той стоеше без да мърда, заслушан нейде в смесицата от мрак и мъгла. Изглежда от там се носеше някакъв звук, мелодия недостижима за моя слух. - Бетховен...Харесвам произведенията му. А ти? - погледна ме Томас от мястото, на което сега стоеше – на няколко крачки от мен.

- Ами... - първо нищо не чувах, второ - той ме плашеше вече, и трето...исках да си ходя. Така че, Томас, вземи си якето и ме остави да се прибера вкъщи!

- Разбирам. - рече мрачно той. - Не я чуваш...- някак тъжно въздъхна. - Е, да тръгваме тогава, вероятно искаш да си ходиш. – Забеляза най-накрая якето, което бях протегнала към него. Пое го недоволно и тръгна напред.

Аз какво да отричам – да, исках да си ходя и това е, затова направо тръгнах...И следващия момент я чух. Наистина имаше музика...Бетховен...Беше вълшебен звук...Имаше толкова много страст в нея, толкова много болка...толкова много мрак. Не знам защо ми напомняше за...мен?

- Чувам я. - усмихнах се аз, като спрях на място, заслушана в нея. Томас ме погледна подозрително - явно реши че му се подигравам или нещо подобно. Сетне, обаче осъзна, че не се преструвам и наистина я чувам. Усмихна се! - една кристално чиста, искрена усмивка, която никога досега не бях виждала, тъй като той вечно я криеше зад самодоволната подигравателна физиономия.

- Хубава е...- обадих се отново аз.

- Нали? – дари ме с още една усмивка той.

- Говорех за усмивката ти, не за музиката...Нея вече съм я чувала...- този път аз се усмихнах самодоволно и продължих напред, оставяйки го зад себе си, лепнал си учудена физиономия. Туше!

След секунда той отново беше рамо до рамо с мен и отново мълчахме... По-странна разходка не бях имала от ...когато и да било.

- Отказа ли се да си ходиш? – поинтересува се невинно той.

- Може би. – свих рамене. Този път аз играех – моята игра, моите правила.

В следващия момент усетих ръцете му върху раменете ми и потръпнах цялата. Намяташе ми отново якето си.

- Така е по-добре. – усмихна се с онази кристална усмивка той. Беше чиста като сняг в зимната нощ, който проблясваше вълшебно на светлина...За беда, обаче беше също толкова краткотрайна.

- Къде са роднините ти? – реших да полюбопитсвам аз, загръщайки се отново в якето му.

- На къмпинг. – Нормално, та нали вчера беше слънчево. Винаги ходеха на къмпинг, когато времето беше хубаво.

- И защо не си на къмпинг с тях? - попитах предпазливо аз. Беше ми странно това, че напоследък все по-рядко виждах Едуард и Томас заедно. Сякаш бяха скарани или сърдити един на друг. А, иначе толкова се разбираха. Беше си някак нелогично.. Но от друга страна не бях виждала принцът много много да се има с останалите си братовчеди...Спомена веднъж чичо си – Карлайл и само толкова...С никой друг не го бях виждала да разговаря, освен с бронзовия красавец. А, сега дори и с него не се движеше. Какво всъщност се случваше с тях?

- Ол...ами аз не съм много по-къмпингите. - обясни вяло той. По-скоро криеше нещо. Можех да го доловя...Дали другите не го бяха поканили с тях? Не, Карлайл не би допуснал това! Поне доколкото видях, той е прекрасен човек и винаги гледа всички да са добре. Вероятно и това е основна причина да стане лекар – грижовността, с която разполага.

- А, какво харесваш, тогава? – Надявах се поне тази вечер да изкопча някоя нова информация за Кълън. Беше ми интересно дали семейството, знаеше ли, че Едуард може да чете мисли?

- Ами...харесвам морето. - изстреля веднага Томас. Колко оригинално – г-н Имам-очите-на-мъртвото-въление-в-морето харесва морето. Шокирана съм!?

- Ол, вероятно по цял ден си на плажа. Разбрах, че има на близо, но не съм ходила, защото...

- Всъщност не съм го виждал..- прекъсна ме вяло той. В гласа му имаше нотки на безразличие, но и на тъга. Сякаш му се искаше, на някакво под съзнанелно ниво да отиде, но казваше че въобще не е така. Хъм, май трябваше да се запиша да уча «Психология»?

- Сериозно? Но, ти туко що каза, че обичаш морето?

- Да! Но, понякога се налага да правим не това, което обичаме, а това, което прави другите щастливи. - обясни мрачно Томас. Този път тъгата беше по-отчетлива.

- Може някой ден да отидеш... - започнах да подклаждам надеждата му аз.

- Едва ли. - измрънка той. Личеше си, че тази тема не му харесва и затова я смени. - А ти...хъм....обичаш ли къмпинги...или морето...или някое друго там местенце?

- Ами...къмпинги: ако са семейни - не ми харесват...Сестра ми винаги се заяжда с мен за нещо, майка ми най-често мрънка, а баща ми се прави на интелектуалец и започва да ти обяснява това дърво от рода на кои дървете е и кое разстение за какво помага. – смръщих се аз. – Морето, виж, го обичам, но нямам време за него. Но, най-много харесвам... пролетта...Особено когато дърветата точно са разцъфнали и розовите им листенца окапват...Много е красиво - сякаш вали дъжд от цветчета...и като чели си в приказките...

- Охо...били сме романтични. – не пропусна да съсипе представата ми той. Как въобще му се разправяше с подобни неща. Защо просто не си мълча? Не, защо аз просто не си тръгнах?!

Този път не отговорих, само го погледнаха гневно, сетне забързах напред към вкъщи, без този път дори да опитам да му върна връхната дреха. Не стига, че прекалено много се открих пред него, ами и това, че той взе че ми се подигра...Мъже!

- Забрави да ми върнеш якето. – чух зад себе си аз.

- Ще си го вземеш, както направи и със сакото. – без да се обръщам му рекох, продължавайки да бързам напред. Въобще не се бях усетила какво всъщност казах туко що.

«Фииил» - нещо за част от секундата прелетя покрай рамото ми. След едно мигване пред мен стоеше Томас и ме гледаше с ледените си мъртви очи. Аз се сепнах и отстъпих крачка назад.

- Какво сако? – гневно попита той.

- К-к-как...какво сако? О-о-онова, к-к-което ми д-д-даде в-в-в гората. – изпелтечих аз.

Определено ме плашеше. Изглеждаеше толкова силен, решителен и свиреп в момента, че направо капачките на краката ми омекнаха при вида му. Бях, чувала краката ти да омекват от целувка, но от подобна сцена?

- За последен път...Не...съм...те...виждал...в...гората! – отдели всяка дума с логическа пауза Томас. Сега би било разумно просто да кимна и да изтичам като подплашено кученце вкъщи, но нещо вътре в мен не ми позволяваше. Дали беше мрака, или вътрешното ми аз, не знам, но ме накара да кажа:

- Лъжеш! – отроних едва. Очите му се превърнаха в тъмен лед на секундата. Той отново пристъпи заплашетелно към мен.

- Какво си мислиш, че знаеш, а? – изгледаме изпепеляващо.

- З-з-знам. – аз си поех въздух, опитвайки се да сподавя паника. Беше толкова студен и плътен, че едва не ме накара да се задавя. Увладях се. – Знам, че братовчед ти чете мисли! Знам, че на вас двамата с него, очевидно, ви има нещо. Знам, също, че Коен не спира да ме предупреждава за вас…Както и че с него не се понасяте.

- Предупреждава те? – през зъби попита той, аз само кимнах. Дотук със смелостта за тази вечер. – Какво? – грубо попита той.

- Да не се захващам с вас…Ще съжалявам. Може да пострадам. Обичайните неща. – аз се огледах за възможен изход. – Виж аз ще…ще…ще тръгвам…

Той препречи пътя ми толкова бързо, че дори не можех да обясня на ума ми как всъщност се случи.

- Томас… - щях да кажа “плашиш ме”, но осъзнах, че би било глупаво, при положение, че вероятно вече е изписано на лицето ми, пък и не вярвах той особено да се трогне. Даже смятах, че по-скоро ще се зарадва на това признание, отколкото да се осъзнае и да престане да ме плаши. Точно в момента приличаше на човек, който обожава хората да му казват, колко ги е страх от него, само заради самия страх.

- Какво? Плаша те? – отвратено вдигна вежда той. За него бях някаква долна паплач в момента. Нещо, което можеше да прекърши на две и никой нямаше да разбере в тази студена мъглива нощ какво се е случило с мен, защото по улиците нямаше жив човек. Та ние дори не бяхме толкова в града, колкото на главната магистрала до гората. Господи! Точно това е целял. Искал е да се разходим. Да разбере какво знам. Да бъде сигурен, дали трябва да бъда елиминирана, понеже ще се раздрънкам.

“Той ще ме убие.” – се разнесе страдалчески из съзнанието ми. – “Всичко това беше, за да ме убие! Изчакал е да няма никой вкъщи – Лесли и Тамара да липсват. Извика ме, уж на разходка, държеше да не си тръгвам…Това беше! Искаше да ме убие. Дяволите да го вземат, той ЩЕШЕ ДА МЕ убие!”

Съзнанието ми изкрещя “Бягай!”, но аз не можех да помръдна. Като чели исках да съм тук, да остана до края на хорър филма, до момента със смъртта на отчаяната колежанка. До моята собствена смърт. Какво ми ставаше!? Краката не ме слушаха, ръцете не ми се подчиняваха. Не беше от страх, знаех че не беше. Сякаш някой ме контролираше, някой ми заповядваше да не тръгвам и аз го слушах, подчинявах му се. Даже ми харесваше!

- Ти ли го правиш? – сетих се изведнъж аз, все така неспособна да мръдна.

- Какво да правя? – направи се на не разбрал той.

- Това! Парализира ме! Не мога да мръдна. Искам да…

- Избягаш? – впи в мен ледените си тъмно сини очи Томас.

- Ти си! – едва отроних аз. – Колко му е. Братовчед ти чете мисли, ти…ти правиш това, както и да се нарича…нещо.

- Да, ние, Кълън, сме като вариетна програма – имаме си всичко: четач на мисли, парализатор… - засмя се на тъпото предположение той. – За кого ме помисли? Не обичам латексови дрехи, не спасявам изпаднали в беда девойки и определено нямам супер сили. Не съм твоя герой!

- Не, не си… - сигурно рекох аз. – Героят не би причинил това на невинен.

- Ол, ти ли си невинният? - развесели се още повече Томас, даже почна да обикаля около моята статична, безпомощна фигура. – Ако беше толкова невинна, защо все около тебе стават странни неща, не си ли се питала. Трябва да има причина за тях, не мислиш ли? И, защо това да не си…хъм…ти? – погледна ме важно той. – Не си невинна, Таралин, никой не е.

- Пусни ме, Томас. – примолих му се аз.

- Ще избягаш. – поклати глава той. Нали каза, че не той е причината за това ми състояние, а сега ми казва “Ще избягаш.”. Това си беше вид доказателство, нали така?

- Шегуваш ли се? Ще ме стигнеш за нула време. Да не мислиш, че не съм забелязала колко си бърз…и ти и…Едуард. – погледнах го сериозно. Исках да се държа на ниво, но истината беше, че умирах от страх.

- Наблюдателна си. – вдигна заинтригувано вежда той. О, не туко що го убедих, че знам още много за роднините му и вече сто процента е убеден, че елиминацията ми е единствената добра перспектива.

- Ще ме убиеш ли?

- Моля? В кой свят живееш? Първо бях супер герой, сега съм и убиец? – не разбра Томас. – Таралин, мислех че ме познаваш?

- Никога не съм те познавала. – искрено рекох аз.

- И вярваш, че мога да те нараня, въпреки че ти казах, че няма да го направя ? – кимнах утвърдително.

- Пусни ме! – отново се примолих аз. – Щом няма да ме убиваш, пусни ме!

- Не искаш ли да знаеш истината…За Едуард, за мен…дори за този мелез Коен? – полюбопитства той. Аз отново понечих да помръдна, но без успех. Как въобще го правеше?

- Ако кажа “да”, ще ме пуснеш ли? – изпитах го аз. Той само поклати разочаровано глава. За него това си беше разочарование, но за мен си беше главна роля във филм на ужасите. Никой не знаеш къде съм, не можех да контролирам собственото си тяло, красивото момче срещу мен ми изкарваше акъла и вече бях на ръба на колабирам от уплаха.

Тогава дойде мракът. Моят стар познайник. Отново ме обгърна в прегръдката си, обещавайки да ме пази, да ме защити за пореден път. Навлизането в него беше все едно се завръщах у дома – топло, отпускащо, пълно с хиляди спомени – болезнени или не. Но беше у дома все пак. Мракът е това, от което хората цял живот бягат, без дори да се замислят, че накрая отново ще свършат в неговата прегръдка.

Всичко стана много бързо. В един момент се бях отдала на тъмнината в мен – все така неподвижна, неспособна да контролирам собственото си тяло; в следващия, усетих как краката ми отново бяха под мой контрол, след секунда и ръцете. Бях отново себе си. Всецяло!

Нямах време за каквито и да било мисли, защото в главата ми имаше само една, основна – “БЯГАЙ!” и точно това направих. Тичах с пълна сила, колкото краката ме държат…Все по-далече и по-далече. От гъстата мъгла въобще не виждах накъде бягам, просто исках да се махна от онова място на всяка цена. Бях убедена, че Томас вече е тръгнал след мен, какъвто беше бърз. Само не ми беше ясно как с такава бързина все още не ме е достигнал?

Аз тичах, и тичах…Въздухът вече не ми достигаше. Гъстата мъгла само ме задавяше допълнително, но аз не си позволявах да спра. Не можеш.

“Фиил” – той ме настигаше. Само секунда и щеше да е тук. Продължавах да тичам!

“Прас” – блъснах се аз в нещо…или по-скоро някого.

Той ме беше хванал здраво за рамената, така че да не мърдам, а аз бях толкова отпаднала от тичането, че дори да исках – не можех. Това е, свърши се! Дотук беше с животът на Таралин Евънс…Какво обикновено съществуване, каква нелепа смърт!

Вече очаквах да видя перфектното бледо лице на Томас, с очите му от тъмен лед, впили се за пореден път тази вечер в мен, копнеещи отплата…Тогава мъглата се разстла и от нея се появи съвсем друго лице…Лице, което не очаквах да видя на това място…

- Едуард? – едва отроних аз, след което почувствах всичката живителна сила в тялото ми ме напуска и изгубих съзнание. Умирах или оставах жива? Само изгревът щеше да покаже!