Второто писателско предизвикателство, което ще споделя бе да започнем историята/произведението ни с фразата "Цветята умряха в понеделник". И ето какво излезе от него.
Цветя < Хора
Цветята умряха в понеделник...
Нима има точен ден, в който да умреш?
Животът се планира, смъртта често е неочаквана. После остават само дати, които никога не ще забравиш.
20-ти май
1-ви декември
25-ти декември
Дни, в които независимо колко хубаво е времето навън, в теб е снежна буря. Независимо колко пъти се усмихваш, усещаш надигащата се вина. Имаш ли право да се радваш в дни като тези? Колко дълго продължава скръбта?
Растенията са лесни. Ясно ти е, че без грижи, до седмица вече няма да са тук.
Хората са сложни. Ясно ти е, че рано или късно вече няма да са тук и пак не ти се вярва, когато това стане наистина. Никой не скърби за умрелите цветя. Но сърцето ти се къса цял живот за изгубените хора. Тях хербаризираш само в спомените си. Пресаждаш ги от една болна част на сърцето ти в друга. Поливаш ги със сълзи. И знаеш, че никога повече няма да разцъфнат отново.
Цветята умират в ден от седмицата, хората на цяла дата. И дори да помниш точния ден, след време, той е без значение. Не пишат "четвъртък" на надгробната плоча. Или "петък, за да могат близките ми да имат цяла седмица да се подготвят". Или "На Коледа, за да не забравят никога този ден." Никой не пише това, но си го мислят понякога. И "понякога" се превръща в цял живот.
Цветята умряха в понеделник, защото вече нямаше кой да им сменя водата, да ги пресади, полива и обгрижва. Няма да тъжим за загуба им, защото тя никога не е толкова голяма. Истински губим само хората.
Няма коментари:
Публикуване на коментар