вторник, 4 август 2009 г. | By: divata_airis

TT/Ch2/ But it's better if you don't!

THE TRUTH
(ИСТИНАТА)


Втора глава
But it's better if you don't!
(Но по-добре, недей!)
....
/Първа глава/



Добре, първа година в университет. Мога да се справя. Справих се с гимназията все пак. Не може да е чак толкова трудно. Нали казваха точно така за гимназията, че била Ад...това би трябвало да е...хъм...нещо по-добро?
Отправих объркан поглед из коридора, в който се лутах вече от 10 минути и се питах как да стигна до стая 347, която в случая беше "моя нов дом". Около мен минаваха и подминаваха забързани студенти, които се шегуваха за нещо тяхно си по между си и като че ли въобще не ме забелязваха. Е, определено не съм била гледка - искам да кажа само си ме представете: заблудена първокурсничка в издирване на стаята си в общежитието. О, това беше класика!
- Дръж! - кресна някой в близост до мен, при което някак механично аз се сниших в очакване на удар от някъде или нещо подобно, притворила здраво очи. - Добро хващане, Стю! - изхили се същия глас почти в ухото ми. Отворих очи и веднага ги насочих към човека в близост до мен. Беше някакво едро русокосо момче, което се хилеше подигравателно на среща ми. Явно бе решил да си направи кефа на мой гръб!
- Хайде, Норм, стига си плашил зайците! - обади се някакъв друг глас, предполагам този на Стю. Едрото момче обаче не помръдна. Погледът му беше толкова настоятелен, че не можех да отместя очи от него. - Норм?! - подвикна отново приятелят му от дъното на коридора. - Не ме карай да те удрям с топката. - закани му се то.
- Защо не го послушаш? - усмихнах му се мазно. Така де...какво ме зяпаше сякаш бях експонат в някой музей, ако тоя тип въобще някога е бил в музей де.
- О, заекът се прави на интересен! - не можа да скрие изненаданата и едновременно с това подигравателна физиономия едрото момче.
- Заекът... - използвах неговите думи. - ...между другото е учил 5 години Таекуондо и нищо не му пречи да те разкара от тук, ако ти не го направиш доброволно. - важно заявих аз. Много съжалявам, но не смятах да оставя този да си придава фасоните на мен.
- Хъм! - изсумтя кисело Норм, престанал най-накрая да се хили като олигофрен, който като нищо можеше да се окаже, че е. - Пак ще се срещнем, Таекуондо гърл! - подхвърли развеселено русокосото момче, докато се отдалечаваше от мен. Естествено не бях учила Таекуондо, дори не съм гледала филми, в които го практикуват (Знам, много тъпо!) - казах го просто, за да го разкарам от главата си. Аз не бях средностатистическия "заек", който "големите батковци" можеха да подкачат и се шегуват на негов гръб.
- Хитро! - обади се някой зад мен, при което веднага се обърнах в негова посока. (Откъде изникнаха всички тези хора?) На близката стена срещу мен се беше подпряло някакво чаровно момче с буйна кестенява коса, сиви очи и топла усмивка. Беше облечен с тъмно зелен пуловер на бледокафяви ромбове и носеше сив панталон завършващ със спортни кецове. Малко беше топло за пуловер, но защо не?Кой знае? Можеше да е гей? В университета хората експериментират...

- Моля? - направих се на приятно разсеяна. Ако беше гей, обаче щеше да е такова разхищение!
- Това за Таекуондото...Не си учила въобще, нали? - попита момчето, докато отлепваше гърба си от стената. О, не ми казвай, че и то иска да ми се прави на интересно в първия ми ден в този шантав университет, където досадниците изникват от нищото, а аз няма никакъв шанс да намеря стаята си в близкото бъдеще. И дефакто, ако е гей...защо му е да се заяжда с мен? Да не би да има лъч надежда и да е нормален? И досадник на всичкото отгоре?
- Виж, въобще не ми е до теб сега...Ясно! - сигурно заявих аз, повдигайки сакът на рамото ми по-нагоре, че да не се изплъзне от там в следващия момент. Но естествено сакът, този тип пред мен с подозрения да е обратен и липсващата ми стая, която не можех да намеря вече втори час ми бяха най-малкия проблем - до краката ми лежаха още един сак и един огромен куфар с колелца, които дори сега да ме попитате как съм съумяла да влача нагоре надолу по етажите не бих могла да ви отговоря. На магия предполагам?!
- Да ти помогна? - предложи с подигравателна усмивка момчето, прокарвайки ръка през буйната си коса. Гей, определено гей! - Да ти помогна? - повтори то.
Да ти разбия физиономията? - помислих си аз.
Бях ужасно изнервена. Този ден нищо не вървеше като хората. Сега би трябвало да съм с Кен, Мена или родителите ми. Но какво всъщност се случи - гаджето ми Кен ме заряза предната вечер, заради...О, шок...О, ужас..най-добрата ми приятелка Мена. (Време е да престана да ги определям като "гадже" и "най-добра приятелка". Очевидно вече не са такива!!! ) Родителите ми решиха, че вече съм голямо момиче и трябва сама да се справя с това и ето как аз стоя на средата на скапания коритор, в скапаното общежитие, пред някакъв скапаняк, който ми се хили със скапаната си усмивка и се чувствам повече от скапана.
- Леле, гледаш така все едно всеки момент ще ми разбиеш физиономията! - отбеляза наблюденията си момчето.
- А, защо си мислиш, че няма да го направя? - озъбих му се аз, опитвайки се да надигна другия сак от земята, но просто не ми се получи. Ръката ми вече беше изтръпнала от толкова разнасяне на ляво на дясно, че веднага щом го отлепих от земята, го изпуснах отново на нея.
- Добре...виждам, че се мъчиш.  Дай да ти помогна. - настоя момчето, понечвайки да тръгне към мен.
- Не, благодаря! - сдърпах му се аз. За гей беше прекалено настъпателен.
В този момент покрай нас пребягаха няколко студенти, като един дори успя да си забие рамото в гърба ми, както се бях привела над багажа ми. Просто прекрасно!
- Здравейте, г-н Гриър! - поздрави едно от момичетата.
- Здравей, Натали! - кимна момчето, чиято мутра все още исках да разкрася.
- Последната ви лекция беше... - тя се замисли за момент, докато правеше кокетни стойки, за пред него и увиваше златистата си коса, около пръста си. -...вдъхновяваща.
- Е, надявам се и домашното ти върху нея да бъде такова! - сряза я с финес той. Ама, я чакай...Той е учител тук? Лектор? Идеално...а аз почти признах, че искам да го смеля от бой, дори мислено предположих, че е гей. Добре де в крайна сметка беше готин...А всички готини мъже, всички много добре знаем, са заети, гейове или измислени герои от книгите и филмите. Но той беше лектор тук...Възможно ли бе да ми преподава по нещо?
- Аха. - усмихна се пресилено русото момиче и последва приятелите си неособено ентусиазирано, все още вероятно размишлявайки върху тази част с домашното.
Момчето...или по-добре да кажа мъжът, когото нарекоха Гриър върна погледа си отново към мен. Предполагам не съм се старала особено да скрия изумена си физиономия от новината за неговата местоработата в университета, защото той побърза да каже:
- А, да...Аз съм Тимъти Гриър! - подаде ми ръка, аз я стиснах неохотно. - Преподавам "Творческо писане". Приятно ми е... - дари ме с усмивка. Прекалено готина усмивка за един преподавател ако питате мен. Дори за един гей...Окей, признай си го момиче, той не е гей!
- Престън. - понечих да се усмихна, стискайки ръката му. - Сандърс Престън.
- О, какво необичайно име. - доволно заключи той. - Може някой ден да кръстя някоя моя героиня на теб. - пошегува се той или поне се надявам да се е пошегувал. - И сега след като се познаваме... - погледна ме със сивите си очи той. - ...смятам, че е време да ми се довериш...и да ме оставиш да ти помогна.
- Но... - не ми го побираше главата. - ...вие сте преподавател...Искам да кажа, че...не се налага. Аз... - дарих багажа си с един съжалителен поглед. - ...ще се справя. - той ме изгледа невярващо. - Наистина.
- Нека позная! - направи физиономия мъжа. Чудех се как да го наричам професор Гриър, г-н Гриър? Тимъти? И на колко години беше той всъщност? Не му давах повече от 22. Как е възможно да е преподавател? Не! От кога преподавателите изглеждаха по този начин...хъм...секси? - Не си намерила стаята си, нали? - отново ме дари със сивия си поглед.
- Ъъъм...да, да не я намерих. - отговорих като бавноразвиваща. Какво ми ставаше?
- Нормално. - погледнах го подозрително. - Общежитието е доста объркано. Като нищо можеш да намериш стая 408 до 125. Предполагам това е най-обърканото общежитие в Америка.
Не се стърпях да не си помисля - Вероятно защото това е най-скапаният университет в Америка? Сериозно! Ако има класация на долнопробните университети в Америка тип "Отбий номера" и "Колкото да не е без хич" този щеше да я води. Не бях чувала за него до момента, в който Кен не ми заяви, че ще учи тук...Защо въобще го послушах? "Ела при мен в "Уилингтън", ще бъдем заедно...завинаги? " Къде ми е бил умът? Като нищо щяха да ме приемат в много по-добър университет, но не...Аз реших да дойда тук, заради тъпият Кен, който пък от своя страна реши да ме зареже! Гъърррр как го мразех само! Идеше ми да го открия и да го пречукам на секундата. С повече късмет и това можеше да се уреди. Нали тъпото говедо все пак щеше да учи тук. Само да го срещнех някъде и...
- Ехо... - някаква ръка се размаха пред лицето ми, тази на Гриър. Стреснах се леко от изненада. - Заслужаваше ли си поне? - попита през усмивка той.
- Моля?
- Фантазията, в която се беше отнесла преди секунди...Заслужаваше ли си? - аз кимнах не особено убедено. - Но нека свършим малко работа...- той се наведе и вдигна сакът ми от земята, а куфарът придърпа със свободната си ръка. И всичко това преди дори да съумея да му кажа - "Не!" - Та, коя е стаята ти? - попита все едно нищо не е направил току-що.
- 357. - отговорих смутено. Човекът, който исках да пречукам преди минути ми помагаше ей така...И беше преподавател...и все пак го правеше? Леле! Това място определено не беше в ред.
- А, ясно...На горният етаж е. - намигна ми той и тръгна по коридора. - Само ме следвай.
И какво ли ми оставаше в крайна сметка...Последвах го!

* * *

- Готово. - стовари Гриър багажа ми пред врата номер 357.
- Благодаря. Наистина...много благодаря! - не можех да изразя колко му бях задължена в момента. Докато се качвахме по стълбите преди малко помислих, че ще получа инфаркт под тежестта на големия сак на рамото ми - не исках да си представям какво щеше да е ако трябваше сама да нося и останалите неща.
- Няма проблем. - усмихна се той. - Между другото...най-добре изпий един аспирин. Мисля, че утре ще имаш страхотна мускулна треска. Колко време се лута с това чудо по коридорите? - поинтересува се искрено Гриър.
- Към два часа. - отвърнах леко смутено аз. По начало не бях такава, просто не знам защо в присъствието на този човек не можех да се държа нормално.
- Леле! Сериозно...изпий един аспирин. Може би даже два. - аз кимнах. Да бе, сякаш действително щях да го направя. Той потри ръце и рече: - Е, май е време да вървя...Може да се видим отново...ако си в моя клас. - аз пак кимнах. Сега какво не мога и една дума да кажа пред него? - Престън, нали? - на тръгване попита той.
- Да!
- Сандърс Престън. - изрече името ми на глас, замисляйки се за нещо свое си. - Странно...Сега като се замисля името ми е много познато.
Е, това определено беше странно предвид това, че името ми не беше едно от най-често срещаните наоколо, но да...щом той казва вероятно е...Пъф! Не харесвам този тип...Искам да кажа, че ми харесва, но..всъщност не ми харесва. Ето...объркващо е, когато съм около него. Някак ми влияе...Кара ме да се чувствам , знам ли...по-добър човек? Как само го изтърсих това...все едно съм звезда от сапунка! Ужас! Но, наистина ме караше да се чувствам по различен начин.
- Хей, ти си момичето с проникновеното есе. - сети се той.
- Моля? - не можах да му хвана мисълта.
- Аз го наричам така..."Проникновеното есе", защото тук много рядко има такива...- той се разсмя на шегата, която аз не можех да видя, но както и да е. - Иначе беше свързано с хората и това как те носят маски и как всеки ден играят някакъв спектакъл и как до такава степен са се вглъбили в него, че са забравили кои са те всъщност.
- Няма да ме цитирате сега, нали? - попитах притеснено. Дори Кен не помнеше толкова подробности от нещата, които пишех, а го бях заставила да изчете всичките. Просто беше толкова тъп, че ги забравяше няколко минути след прочита. Честно - какво съм правила с този тип толкова време???
- Хаха. Не, няма...Макар да помня някой пасажи. - предупреди Гриър. - Е, сега след като открих коя си...задължително ще трябва да посетиш лекциите ми...Ти имаш дарба...Очевидно е! - превъзбуди се той. Беше от този тип, хора които ръкомахат докато говорят.
- Ами не знам...Ще видя. - не особено убедено рекох аз, продължавайки да се чувствам по онзи особен начин около него.
- Сандърс! - той ме хвана неочаквано за раменете, при което аз изтръпнах. През цялото ми тяло преминаха топли тръпки на възбуда. Сърцето ми ускори ритъма си, дъхът ми секна. - Трябва да дойдеш! - побърза да свали ръцете си от раменете ми, усетил колко неуместна е постъпката му.  - Наистина трябва! - този път не ме погледна докато го изричаше. Дали и той усети същото? - "На сцената е пусто, когато представлението свърши, но още по-пусто е в душата ти!" - цитира той есето ми. - Хубава мисъл...- метна ми кост поглед. - Има какво да научиш, наистина! - отстъпи крачка назад. - Трябва да дойдеш! - повтори отново докато се отдалечаваше от стаята ми.
Тогава осъзнах, че наистина искам да ида...Искам да посетя лекциите му. Да видя за какво е целият този шум. Да видя него самият. Просто да бъда там - в една стая с него!
А един глас дълбоко в мен се обади с думите: "Но по-добре, недей!"

4 коментара:

Tereza каза...

уоу,това е супер,Полс.страхотно е .много интересно ми стана.почти,колкото Алтерна ^^.надявам се скоро да има нова 3-та глава.поредната ти разбиваща творба,нали знаеш. =)))

divata_airis каза...

Ами, то всъщност има трета глава...ама тя е малка. Като цитат от творбата на главната героиня е.

Тереза каза...

да,да видях.както и да е.наистина много ми хареса.странно е ... впоследно време наизлязаха толкова много книги-и вампирски и тийн,обаче само си ги пукувам първите части и това-повечето просто не могат да грабнат вниманието ми.а всичко твое ме очароваа ^^ къде,къде по-добра от всичките му автори на "бестселъри" и не го казвам,за да те лаская,истина е :) като станеш извествен писател,ще може да съм само горда,че има сносен български такъв. ^

divata_airis каза...

Еми, то и аз се отвратих от тия фантасмагории за вампири и върколаци и други там глупости. Казвам ти, че ако излезе на среща ми такова (което е невъзможно, но все пак) сигурно изобщо няма да го отразя. Ще ми е все тая.
А, аз като писател...какво да кажа..."Ще ми се", но едва ли ще я бъде.

Публикуване на коментар