"Относно Сам"#1/Ch1

Добре, това "чудо" (тъй като не мога да сетя за по-добра дума, която да го описва по-пълно) съм го писала още по времето, когато бях ученичка. Не е нещо особено, но аз много си го обичам, защото винаги успява да ме разсмее, въпреки да знам за какво става дума и да съм го чела по няколко пъти и пак ми е смешно. Предполагам проблема за това си е в мен самата. Хах.

Както и да е, надява се и на Вас (ако въобще някой го прочете) да хареса. В оригинал е далеч по-кратко, но сега добавих някой неща към него и ето какво излезе...

* * *

Заглавие: "Относно Сам #1: Лято, което да запомниш"
Друго заглавие: What about Sam #1: Summer to remember /има страст към двойни заглавия/

Автор: divata_airis

Резюме: Сам е 18 годишен тинейджър със склонност да изопачава истината. А може би е по-добре да си го кажем направо? Сам обича да лъже. И то много. И е много добър. А, споменахме ли, че истинското му име всъщност не е Сам? Казва се Стефан и в неговия свят никой уважаващ себе си човек не го нарича по този начин. В неговия свят никой уважаващ себе си човек не използва истинското си име и всички обичат да послъгват в каузата на нещо по-свято от всички светини - борбата със скуката.  И какво се случва, когато Сам се окаже "заточен" на почивна станция за десет дни през лято? Ще изтърпи ли заобикалящите го идиоти? Ще намерили нови приятели? Ще оживее ли? А може би нечий друг живот няма да го бъде? 

Рейтинг: Подходящ за всички

/ако нямате чувство за хумор и не намирате шантавите хрумвания на някой хора за забавни и напълно възможни в една паралелна вселена, това "чудо" вероятно няма да Ви допадне!/

ПЪРВА ГЛАВА

І

Дните си минаваха, а Сам така и не се климатизира. Е, вярно че бяха минали едва два дена от десетдневния му престой в почивната станция "Отвъд хоризонта" (тя всъщност не се казваше така, но Сам мразеше да помни имена и ето защо реши да си измисли някое за нея, а това и пасваше идеално). И вярно, че на него въобще не му се идваше тук, но какво да се прави. Бе имал глупостта да остави учителката си по История, която приличаше на особено сполучлив двойник на Баба Яга да го убеди да участва в някакви викторини по история. За нея те бяха „на живот и смърт”, защото представляваха съревнование между училището на Сам - "Блатната дупка" (той наистина не обичаше да помни имена, така че...и тук проработи въображението му) и неговата конкуренцията училище "От трън та на глог" (коейо той мразеше, но по ирония на съдбата беше учил там до осми клас). Основната задача на Сам при тези викторини беше толкова строго секретна, че само посветените (разбирайте приятелите на Сам, а те бяха или липсващи или въображаеми. Нямаше много чалнати в неговия град за голямо съжаление. Или по-скоро нямаше много чалнати, които да искат да дружат с него) можеха да прозрат каква е. А именно: да разсейва противниковият отбор. Беше толкова добър, че училището му спечели състезанието, а учителката по История беше толкова щастлива, че уреди да отидат на почивка през лятото като награда за положените усилия. Истината беше, че на Сам не му пукаше какво точно печелят, беше участвал само защото мразеше онова училище (Ако и вие бяхте учили до осми клас в него щяхте да знаете за какво става дума!) и искаше да им натрие носовете. Победата дойде за него като нещо напълно заслужено. А печеленето на лятна почивка с останалите от отбора, които бяха или полуидиоти или тотални такива, като нещо напълно несправедливо. Другото беше история (тази на учителката по История): той отказа да дойде, баба Яга настоя, той мислеше да и откаже още веднъж по-настоятелно и убедено от първия път, но онази го погледна по онзи начин, който на всякъде по света значи "Ще те сваря в казана си, момченце!" и той остана безмълвен по този въпрос.
И ето как попадна тук. Мястото, където не можеше да се климатизира от два дена! Така си беше! Фактите говореха сами по себе си: не знаеше къде е кафето (всички твърдяха, че е на втория етаж на станцията, но истината бе, че Сам не знаеше къде е вторият етаж на станцията), не знаеше къде са най-близките дискотеки (вечер му се причуваше някаква музика, но не си бе поставил за цел да разбере откъде точно идва) и с една дума всичко му беше в мъгла. Единственото, което от време на време прозираше през нея и той знаеше къде се намира беше столовата за хранене, както и обратният път към стаята му. Пак добре...някой и това не знаеха!
"Тук трябва да има море. - сети се веднъж той, когато скуката започваше да му идва в повече. - Но как да стигна до него?" - допълваше той, подтикнат от природно дадения си мързел.
Въпросите без отговор бяха хит в неговия свят. Като например: Защо точно Лойд и Мичъл му бяха съквартиранти? Или : Защо горе-долу симпатичната служителка от чейнч бюрото в почивната станция го гледаше толкова настоятелно? А, може би: Защо точно Лойд и Мичъл му бяха съквартиранти? Или по-скоро: ЗАЩО ТОЧНО ЛОЙД И МИЧЪЛ МУ БЯХА СЪКВАРТИРАНТИ? Наистина...защо? Отговорът на този въпрос не му даваше мира. А липсата му – направо го побъркваше. Как бе възможно две безгръбначни като тях двамата толкова бързо да обискират цялата станция, да си хванат гаджета и на всичко отгоре сега да са на плаж? Сам гневно удари леглото, на което в момента се излежаваше.
Е, ако го погледнеше от добрата страна, двамата му съквартиранти бяха супер тъпи, попрекалили с порно филмите създания и както предполагаше Сам от съжаление хората в станцията ги бяха пуснали да поразгледат наоколо, докато гаджета им – Бебешкото лице и Нанси подтичваха около тях с думите: „Остава им малко живот, пуснете ги да влязат.” Състрадателно наистина, но не и за него. На Сам му беше писнало от лигавите двойки и сам пред себе си се зарече, че ако прекара още един следобед в тази стая в тяхната компания или ще се самоубие или ще убие тях. Вече просто не се издържаше. Два дена – два! Ала как бихте се почувствали ако вместо спокойна следобедна дрямка слушахте лигавенето им, как премляскват, въздишат и едва ли ще го направят във ваше присъствие? Някой биха се чувствали поласкани от тази възможност, но не и той. Пък и тази Нанси. Не стига, че беше типичен екземпляр на блонди поколение (във възможно най-лошия смисъл и без никаква умисъл да обиди редките му членове, които действително имаха мозък), ами и не откъсваше стъклените си сини очи от него през цялото време...дори когато беше с Лойд...и го целуваше. Истинското и име беше Пламена (запомни името и само защото онази непрестанно му го напомняше: „Пламена, казвам се Пламена!”, докато той си мислеше „Убий ме, просто ме убий!”) и явно наистина кипеше от плам щом можеше така нагло да наблюдава Сам, докато езикът и бе зает да играе тенис със сливиците на гаджето и.
„Само да знаех къде е кафето... – помисли си веднъж той забелязал поредният и настоятелен поглед. – Или поне къде продават въжета, че да си...тегля ножа?!”
Естествено Сам си беше виновен. Той се накисна тук дотолкова, че сега не можеше да изсъхне. Трябваше да се противопостави на вещицата, когато бе имал възможност. ПРи мисълта за нея в съзнанието му изскочи противната и физиономия с голяма брадавица на нея. Окей, а може би не. Сериозно, тая жена плашеше. Кой нормален човек би и се противопоставил в крайна сметка? Не и Сам! Първо – „нормален” едва ли беше точното определение за него и второ: не беше чак толкова луд, че да го направи.
Той си пое дълбоко въздух, оглеждайки отегчено тавана на стаята. Щеше да се справи. Това си беше ясно. Все пак той беше Сам. А, Сам се справя с всичко. Беше му генетично заложено – бе сигурен в това. Определено щеше да се справи. Дори с Лойд и Мичъл на главата, дори с тъпото Бебешко лице и наглата Нанси. Той беше Сам все пак. Сам!
Тогава къде беше проблема? А, да...След час безмозъкобезподобните влечуги щяха да се върнат от плаж готови за нова порция „следобедна дрямка”
„О, не...пак ще си задават „умни въпроси”. – обезнадежди се допълнително той, докато тавана ставаше все по-отегчителен и по-отегчителен в очите му.
Да, „умните въпроси” бяха коронният номер на тъпоглавките. Сам нямаше да забрави как веднъж Бебешкото лице (чието име не само не запомни, но не си и постави за цел да го направи. Това, че в лицето приличаше на мутирало бебе му стигаше) попита Нанси:
- Как смяташ тази бяла блуза бяла ли е наистина?
- Естествено! – бе отговорила другата, кимайки ентусиазирано в знак на съгласие. – А ти как мислиш...- Нанси ококорваше жабешките си очи към нея, докато Сам се питаше защо използват дума като „мислиш”, когато не бяха запознати със същността и. – ...косата ми нормално руса ли е или е тъмно руса, а може би светло руса? А? – и докато Бебешкото лице още осмисляше първата част на въпроса онази побърза да продължи. – Питам те, защото видях една рускиня тук в станцията с много светло руса коса, та се притеснявам да не ме конкурира.
„Да, по брой мъртви мозъчни клетки” – бе си помислил тогава Сам.
Истината беше, че той по начало не харесваше русите хора. Всякаш още като дете беше инжектиран с нещо свързано с неприязънта към тях и сега просто не можеше да стои повече от пет минути в тяхно присъствие, без да им се подиграе по някакъв начин или най-малкото да ги излъже. И все едно съдбата бе решила тотално да подиграе с него пращайки го в станция "Отвъд хоризонта”. Та тук беше пълно с руснаци. Не, грешка...пукаше се по шевовете от руснаци. А, нали се сещате за прекрасния рус цвят, с който са дарени повечето от тях...Именно! Кажи речи това си беше едно от причините Сам все още да не е климатизирал тук. Нямаше желание да излиза навън и да им гледа мазните мутри, но и нямаше желание да стои в стаята и да гледа мазните мутри на съквартирантите си и гаджета им. Определено имаше срив в системата. Как така той не можеше да се климатизира?
Веднъж Нанси се присъедини към него, докато той безразлично разгледаше някакво списание на терасата в стаята си.
- Хей, какво правиш? – изписка като умиращ делфин тя.
- Разглеждам списанието. – не можа особено да схване накъде биеше тя с въпроса си, но имайки предвид че ставаше дума за Нанси – да, беше нормално да не разбира накъде бие по принцип.
- А, защо стоиш тук?
- Мъча се да се климатизирам. – след това тотално я игнорира, слагайки слушалките на Ipod-а в ушите си, заглушавайки всичките и по-нататъшни особено „умни” въпроси.
На другият ден на път към столовата видя Нанси и Бебешкото лице да стоят под един климатик, махайки възторжено в негова посока.
- Виж, виж...климатизираме се!
И естествено Сам се направи, че не ги вижда. След, което се блъсна в един руснак, напсува го на български, оня рече "Что сказал?", Сам му се усмихна мазно и го подмина. А когато най-накрая влезе в столовата, защото винаги ги забавяха на входа: местата не бяха достатъчно и пускаха групите една по една, той нарочно седна в близост до масата на руснака и през целият обяд го замеря с огризки хляб. Всички виждаха - никой не му търсеше сметка. Не че не опитаха, но Сам винаги имаше някой допълнителен номер в шапката: като да се направи на сляп, глух, накуцваш с единият крак и много често на тотално умопобъркан. Всеки път се хващаха и го оставяха на мира.
Това един вид бяха единствените забавления на Сам в тая глупава станция. Но спокойно. Оставаха цели осем дни и кой можеше да каже какво ще се случи? А и със Сам никога не знаеш.