неделя, 3 януари 2010 г. | By: divata_airis

"Х" /разказ/

Заглавие: "Х"
Автор: divata_airis
Резюме: Какво се случва когато всички хора от обкръжението ти просто те задраскат от живот си. Все едно си там, но всъщност не си. Сякаш има един голям "Х" написан на челото ти, но никой не го вижда, на никого не му пука...
Рейтинг: 13+





 

I sit, in my desolate room, no lights, no music,
Just anger, I've killed everyone


Х

Помня как започна всичко...
С един маркер. Най-обикновен черен дебел перманентен маркер.
Още щом влязох в книжарницата знаех, че трябва да си го купя. Седеше в другият и край и като че ли ме зовеше. Искаше да бъде мой! Искаше да бъде в моите ръце! Искаше да придаде смисъл на скапания ми живот.
Преминах през лавиците от книги безжалостно - те не ме искаха както него, не се нуждаеха от мен както него. Те нямаше да ми помогнат по никакъв начин: само щяха тотално да размътят главата ми. С маркера си принадлежахме.
Дори не помня кога стигнах до стелажа, на който лежеше (беше единствения останал), дори не си спомням да го бях платила (възможно ли бе да съм го откраднала?), дори не помня кога излязох от книжарницата, стискайки го здраво. Единственото, което помнех със сигурност бе, че той е мой...Само мой...Единствено мой...Завинаги мой!

След като маркерът беше вече в ръцете ми - направих две неща. Първо: написах на вратата на стаята на най-добрата ми приятелка в общежитието "Кучка!" и второ: написах на своята "Уличница!". Така някой нямаше да ме заподозре! Моята обида беше по-гадна от нейната, а и доста хора имаха основание да напишат подобни неща по вратите ни.
- О, Боже! - мигаше с изкуствените си мигли Теодора. - Видя ли това? - не можеше да повярва тя на очите си. Беше все още по пижама или по-точно спално бельо, а до нея почесвайки се сънено по главата стоеше гаджето и - момчето, което харесвах: Стефан. - Кой идиот би посмял? - местеше поглед ту към своята, ту към моята врата. Сетне изблъска Стефан от пътя си и забърза към банята. Върна се парцал и някакъв почистваш препарат.
В момента, в който видях какво носи, можех да мисля само за едно - О, не! Дано не го изтрие! Моля те, маркерче, не ме предавай!
Тя изсипа част от препарата върху парцала и започна да търка усърдно под привидно спокойният ми поглед и все така сънения на гаджето си.
- Мамка му! Това не излиза!!! - изкрещя последното тя, карайки няколко любопитни глави да се обърнат към нас. Идеално! Тя беше бясна! Просто прекрасно! Точно такава я исках. - На теб не ти ли пука, дяволите да го вземат? Твоето е много по-зле от моето. - разгневи се още повече от безразличната ми физиономия Тео, както предпочиташе всичките и кифленски дружки да я наричат. Аз я мразех. Затова винаги се обръщах към нея с пълното и име.
- Ще го преживея! - свих рамене. Това естествено я вбеси още повече.
- Стеф?! - измрънка кисело към приятеля си тя, потропвайки гневно с крак като дете, чиято близалка току-що е паднала на земята.
- Какво? - не разбра той, докато сподавяше поредната прозявка.
- На никого ли не му пука, МАМКА МУ? - изнерви се още повече, изблъска го отново от пътя си, влетя в стаята си с надписа "Кучка!" на вратата и я тресна силно след себе си.
- Ъъъ...и всичко това е заради надписа, така ли? - не разбра Стефан, аз само кимнах, докато го оглеждах от глава до пети. Беше по долнище на някаква пижама (бях изумена, че въобще носи пижама!), над кръста беше гол. Тялото му бе добре оформено и поддържано. Кестенявата му коса стърчеше на всякъде, а светло зелените му очи се взираха в мен уморено. - Понякога въобще не я разбирам. - почеса се отново по главата той, правейки косата си още по-рошава и още по-секси.
- Е, какво ли има да и разбираш...Тя е просто... - КУЧКА! - ...Тео! - усмихнах му се вяло, оставяйки първата ми мисъл относно гаджето му неизречена.
- Да, така е...- развесели се той. - Тя е просто Тео!
Или кучка! Едно и също е!

По природа не съм зла! Честно! Това за "Кучка"-та ли? Е, това е друго! Теодора си го заслужава. Знаеше, че харесвам Стефан. Знаеше го много добре. И все пак тръгна с него. Нарочно!!! Само, за да ми покаже, че е по-добра от мен, че винаги ще получава това, което иска. Точно затова и написах "Кучка!" на вратата и...за да и покажа, че не винаги ще бъде така. Или пък може би точно обратното - нещата винаги ще бъдат така...и тя винаги ще бъде кучка!

След случая с надписите по вратите забравих за маркера. Не чувствах нужда от него. Теодора беше ядосана на Стефан и го избягваше всячески от една седмица насам, което позволи на мен да прекарам повече време с него. Не че по някакъв начин това щеше да промени нещата. Не че той въобще щеше да ме забележи със същите очи, с които гледаше нея. Не че някога щеше да ме приема за нещо повече от най-добрата приятелка на гаджето му. Не че някога...Преглътнах звучно. Понякога дори на ум е трудно да изречеш истината. А тя беше една: не че някога...не че...някога...той щеше да бъде мой!

- Значи още си приятелка с тая кучка? - не разбра брат ми. Беше минал 30 км с автобус само, за да ме види (или да се напие – зависи от гледната точка!). Не беше голямо разстояние, но оценявах жеста му. Винаги съм го обичала повече от всеки друг в семейството ми, но това не променяше факта, че е пълен кретен, алкохолик и наркоман.
- Аха. - отговорих вяло, наливайки още бира в чашата му. Беше си традиция, когато се срещнем да се напием царски (макар че на него не му бе нужен повод). Не че друго можех да правя в този университет в крайна сметка- или да се самосъжалявам или да се напия, което не помагаше много за премахването на първото, но поне временно те караше да се смееш на негов гръб. - Сякаш имам друг избор! Или ще е тая кучка или ще е някоя друга! - изсмях се под въздействието на алкохола аз.
- Да, това е доста кифленски университет от мен да го знаеш! - изхили се на свой ред той. - Чукал съм половината от него!
- И момчетата? - избухнах в още по-силен смях аз.
- Казах половината...тоест женската част. - обясни брат ми и отпи поредната голяма глътка от чашата си.
- Чакай малко... - преглътнах с мъка своята, замисляйки се за момент върху думите му. - Искаш да кажеш, че си бил и с Теодора? - Той ме дари с изпитателен поглед, сетне отново допря устни до чашата си, само и само да не ги използва, за да изрече истината. - Мамка му! Наистина си бил с нея! - рекох отвратено. - Не мога да повярвам.
- Стига, сестричке....Тя е курва...Би се изчукала с всеки стига да е наясно, че досега не го е правила...Аз няма да съм първият, нито пък последният. - побърза да каже той.
- Знаеш колко я мразя! - не можех да повярвам.
- Виж... - той опита да хване ръката ми но аз станах изведнъж от стола срещу нещо не му давайки възможност да изпълни начинанието си. - Хайде де...недей така! - рече малко през смях, което ме вбеси още повече. Взех в движение връхната си дреха и понечих да изляза от стаята по-ядосана от когато и да било, дори от момента, в който разбрах, че кучката ми е взела Стефан. - Е, стига де...Сестричке? - викна след мен, но беше късно. Единственото, което получи в отговор беше силният трясък на вратата.

Бях толкова бясна, че във възможно най-студената зимна вечер, която тоя скапан град помнеше скитах като луда из улиците му. Не чувствах студ. Не чувствах болка. Не чувствах абсолютно нищо.
- Лили? - някъде през виелицата долетя до мен. Извърнах глава да видя откъде идва. Някаква фигура с бавни крачки си пробиваше път към мястото, на което стоях в момента. В началото въобще не можех да позная кой е. Дори реших, че е брат ми и в крайна сметка вродения му мързел и изпитият алкохол не са му попречили поне веднъж в живота си да поправи някоя своя грешка. Но не беше той разбира се. - Какво правиш тук...В това време? - момчето застана на сантиметри от мен. Чак тогава разбрах кой е - Кирил, най-добрият приятел на Стефан. Той ме мразеше!
- Хей?! - помахах му с измръзналата ми ръка, чак сега бях осъзнала че е в това състояние.
- Всичко наред ли е? - недоверчиво попита той. Бях убедена, че изобщо не му пука.
- Да. Всичко е...наред. Просто чудесно. - насилих се да му се усмихна, при което осъзнах че цялото ми лице е сковано от студ.
- Какво правиш навън?
Той определено започваше да ме изнервя. За какъв се мислеше? За баща ми, майка ми, сестра ми или...скапаният ми брат, който е чукал скапаната ми приятелка, която ходи със скапаното момче, което никога няма да имам? На нито един от тях никога не им е пукало за мен, така че защо сега да е по-различно? Защо изведнъж някой да се появи от нищото и да започне да се държи така все едно знача нещо? Още повече...той ме мразеше! Наистина ме мразеше!
Бях толкова изнервена от скапаните му въпроси, че реших въобще да не му отговарям, а просто да продължа пътя си напред, игнорирайки го напълно.
- Лили? - чух отново зад себе си недоволния му глас - той вечно беше недоволен. - Лили? Мразех този прякор! - Лилия? - не се отказа той. Името си го мразех дори повече от прякора! Не можеше ли просто да ме нарича като всичко останали - "онази", "тази", "тя", "идиотка", "скапанячка" и всякакви подобни. Пак бяха по-добре от името ми или някакъв прякор. И защо въобще трябваше да ме нарича някак - нали ме мразеше!?
Продължих все по-бързо напред...към нищото. Почти не усещах тялото си - цялото беше вкочанено и ми костваше много усилия да го заставя да се движи, когато единственото, което искаше да направи бе да е на топло и в легнало положение, увито с голямо количество одеяла.
Мислех си, че Кирил ще се откаже, че ще ме остави на мира, ще осъзнае че няма смисъл от това да му пука за мен още повече да се прави, че му пука за мен, че изобщо няма смисъл от каквото и да било свързано с мен, когато една ръка се вкопчи здраво в китката ми. Беше така неочаквано, че въпреки пронизващия тялото ми студ и въпреки отнемащия дъха ми вятър изпищях силно.
- Аз съм! - обърна ме с едно движение към себе си Кирил. Аз го гледах с разширени от изненада очи. - Какво ти става, мамка му? - не разбра той.
Какво ми ставаше ли? Мамка му? Това беше добър въпрос.
- Лилия?! - разтръска ме той, за да се съвзема. - Какво правиш навън по-това време? – попита гневно. Изведнъж отново ме заля вълна от ярост - сетих се за Теодора и Стефан, за брат ми, за всички които ме бяха зачеркнали от живота си... - Попитах... - отделяше всяка дума. - ...какво...правиш...навън...по...това...време?
Аз го изгледах гневно.
- МРАЗЯ ТЕ! Ето какво! - сетне го изритах по кокалчетата с останалата ми сила, която студа все още не бе успял да отнеме. Той изруга гневно и ме пусна от хватката си. Побягнах и повече не се обърнах назад.

Върнах се общежитието по-бясна отколкото когато излязох. Минаваше два през нощта. Всички тъпи копелета на моя етаж спяха - включително скапаната кучка, която ми се пишеше приятелка. Точно щях да изритам с все сила вратата и, така че да я събудя, когато се спрях. Нямаше смисъл от това. От нищо нямаше смисъл.
Погледнах към моята врата в съседство от тази на Теодора - "Уличница!" все още стоеше с крещящо големи букви на нея. Стиснах толкова силно зъби, в опита си да преглътна цялата злъч, която сега кипеше в мен, че за момент помислих, че ще ги счупя, а за още един - че въобще не ми пука дори и да го направя.
Влязох в стаята ми с гневна стъпка и треснах силно вратата. Веднага потърсих с поглед брат ми - знаех, че нямаше шанс да го събудя: имаше здрав сън, а и от голямото количество алкохол просто нямаше шанс. И ето го и него - спеше на леглото ми, разперил ръце и крака във всички възможни посоки. Така го мразех в момента! Предател! Скапан чикиджия! Щеше ми се да нямам брат отколкото да имам него. За какво ми беше? Да ми забива ножа в гърба? Като прекрасната ни по-голяма сестра, която беше любимката на всички и никога не правеше грешки и винаги бе била примерна. Гадеше ми се от нея. Гадеше ми се от него. Гадеше ми се от цялото ми семейство. Чувствах се по същия начин, по който се чувстваха те към мен.
Издърпах близкия стол и го доближих до другия - не че имах друг избор, сега трябваше да спя на тях, защото прекрасния ми брат е разгонена свиня. Отворих гардеробът да извадя някое одеяло, за да го наметна, както и да отделя едно за себе си. Мразех го, но не можех да оставя копелето просто да умре от студ в стаята ми. Извадих две отдела от гардероба, при което от там се изтърколи нещо и падна някъде в стаята. Огледах се да видя какво всъщност е било. Беше тъмно, тъй като не бях запалила лампата - тъмнината винаги ме е устройвала, предпочитах я пред слънчевата светлина. Оставих одеялата на страни и клекнах да взема нещото от земята. Оказа се точно това, от което имах нужда. МАРКЕРЪТ! Дори не знаех, че е бил в гардероба.
Определено намирането му ми повдигна настроението. Сега вече имах някаква власт - глупава, патетична, но все пак власт. Погледнах към все така дълбоко спящият ми брат. Вече знаех как да му отмъстя... как да го накажа, за това че ме нарани...как го накарам да си плати, за предателството...

На другата сутрин излязох рано. Бях по-доволна и спокойна от когато и да било...Е, докато не се сблъсках в коридора с Кирил. И двамата се изгледахме кръвнишки. Дотук с хубаво настроение!
- Къде отиваш с това в ръката си? - сведе поглед към дланта ми. Неразбирайки какво има предвид аз направих същото. Оказа се, че без да осъзнавам съм взела маркера с мен.
- Не е твоя работа! - заявих сигурно и понечих да го подмина, когато той заби рамото си с все сила в мен. Изгледах го яростно.
- Упс! - направи се на приятно разсеян той.
Поклатих глава. Не ми занимаваше с този кретен.

Седях сама на една от масите в университетското кафе, когато брат ми влетя с изкривена от злоба физиономия (Кофти е да си трезвен, а?) Лицето му беше цялото издраскано с черен маркер. Имаше си всичко - хитлерови мустаци, черни лунички по целите бузи все едно бе надупчен с масивна топлийка, гъста черна изрисувана брада на брадичката, смотаняшки очила около очите, а на челото му се четеше с големи букви "СВИНЯ!"
- КАКВО СИ НАПРАВИЛА? - кресна още от вратата към мен той. Е, изглежда алкохолът и марихуаната не бяха размътили напълно мозъка му. Все още имаше надежда...неизвестно каква!
- Стига, братко...не си криви така лицето...ще развалиш шедьовърът на него. - усмихнах му се подигравателно ставайки от масата. Часовете бяха почнали и в кафето имаше малко хора, но това не им пречешеше всички да впият любопитните си погледите в нас.
- ТИ НОРМАЛНА ЛИ СИ? - стигна за две крачки до мен и ме разтресе грубо.
- За какво говориш? - правех се на изненадана аз, усмихвайки му се ехидно.
- ТИ СИ БИЛА! - заяви сигурно той, продължавайки да ме тресе. На мен като че ли не ми правеше впечатление.
- Не. - спокойно отговорих аз издърпвайки рязко раменете си от неговите ръце. - Не бяха аз. ТИ БЕШЕ! - сетне си взех чантата от стола и излязох спокойно от кафето.
Знаех, че нищо няма да направи. Беше разбрал защо е всичко това, както и че той напълно си го е заслужил. Можеше да е пълен тъпак, пияндурник и наркоман, но поне това можеше да схване. И какво ли му пукаше? След два часа щеше да е пиян и да не помни дори, че е идвал да ме види. След два часа щеше да разказва някаква постна история за това как сам си е надраскал лицето, защото е много готин. След два часа тъпите му приятели - пиандурници и наркомани щяха да направят същото - да надраскат лицата си и да се подиграват един на друг на драсканиците си. След два часа всички тези идиоти щяха напълно да са обезсмислили моят акт на ярост. След два часа нищо от това нямаше да има значение.

На другият ден нещата не стояха много по-различно: на никого не му пукаше за мен, никой не ме забелязваше и аз все още бях никой.

В два през нощта не можех да спя. В началото не знаех защо. Не беше заради студа – беше ми топло или защото не ми се спеше – бях си достатъчно изморена, просто не беше каквото и да било логично обяснение. Тогава станах и започнах да се разхождам из стаята. Ей така...Колкото да се успокоя, да ми мине и когато легна отново да заспя. Щеше да е хубаво ако пушех - вероятно сега щеше да ми помогне по някакъв начин...или най-малкото да задейства някакъв механизъм към близката ми смърт, но уви - не пушех. Ходех нагоре надолу и се мъчех да преглътна това, което ме мъчи, поредната вълна омраза, самосъжаление и ярост.
Маркерът лежеше масата в средата на стаята, но не беше той това, от което имах нужда точно сега. Отворих гардероба и започнах да ровя из него - просто за да правя нещо. (И не че имах друг избор, когато той беше единствената друга мебел в стаята освен леглото, масата и столовете). Дори не знаех какво търся и дали въобще търся нещо.
Тогава попаднах на черният изолирбанд, който бях използвала преди години, за да уплътня прозорците в стаята. Усещането му в дланта ми беше повече от странно. Той ли беше това, от което се нуждаех? Не знаех отговорът на този въпрос, но не ми и трябваше. Когато знаеш прекалено много - имаш нужда от него прекалено малко.
Взех изолирбанда и като че ли някой друг движеше ръцете ми, краката ми, цялото ми тяло. Доближих се до вратата на стаята ми. Повече от всичко на света сега исках я облепя цялата. Но имаше ли смисъл? Кой щеше да види? На кого щеше да му пука?
"На мен..." - прошепна едно малко гласче в главата ми.
Това ми стигаше. Щом на мен ми пукаше, значи не всичко беше изгубено.

На сутринта никой не забеляза разликата. Цялата ми врата беше облепена с черен изолирбанд и никой не разбра какво е различното в нея. Дори тъпата Теодора. Единственото, което каза бе "О, махнала си надписа". Само това и правеше впечатление - повърхностните неща без сърцевината като самата нея.

На другият ден на вратата ми се появи голям бял хикс отново от изолирбанд. Никой не забеляза! Никой не разбра символиката. Изолирбанд - изолация, далече от хората. Хикс - зачеркване, да кажеш "не" на нещо. И аз казах "не" на хората.

Следващите дни не бяха по-различни от предишните - правех неща и никой не забелязваше. Отидох в библиотеката и зачеркнах лицата от няколко годишника на студентите, които бяха прекалено усмихнати, за да е истина. Надрасках няколко плаката, които висяха в университета. Написах в женската тоалетна "Не струвате, кучки!!!" Но, най-големият ми шедьовър беше да напиша на вратата на общежитието в поредната вечер, през която не можех да спя "Now we're all sons of bitches."(Сега всички сме копелета!) Същото, което е казах тестовият директор на един от създателите на атомната бомба Опенхаймер.
В моят случай - не те създадоха атомната бомба...просто и помогнаха да се взриви.

Безсънието ми продължи. В редките случаи, през които успявах да заспя...сънувах. Сънят винаги беше един и същ. Стоях на една висока скала, а под мен зееше пропаст. Не виждах какво има долу, но и ми беше все тая. Бях облечена с някаква бяла нощница - та аз дори нямам бяла нощница?! В ръката си държах маркера, цялата се бях издраскала с него - ръцете, краката, лицето, устните...ВСИЧКО! След това протягах ръка и го хвърлях в бездната. Не се чуваше звук от падането му. Тогава се оглеждах наоколо като за последно - нямаше никой, само аз и скалата. Обръщах се отново към пропастта, протягайки крак към нея и в следващия момент пропадах в нищото. Падах толкова бързо...Не ме беше страх. Имах чувството, че летя. Чувствах се свободна. Беше толкова хубаво! И накрая точно преди да се разбия в бездната се събуждах.
Всеки път след този сън седях дълго в леглото ми и се хилех истерично. Понякога ми се искаше да не е било само сън!

Един ден се събудих и имах на китките си, точно над вените два големи удебелени многократно с черен маркер хикса. Дори не помнех кога си ги бях направила.

- Да не би да имаш татуировка? – попита подозрително Стефан, веднъж докато стояхме в университетското кафе и чакахме скапаната Теодора да благоволи да се появи.
- Моля? – не разбрах аз, докато се мъчех да вържа косата ми на опашка – за пореден път ми пречеше.
- Ето пак. – той ме спря насред връзването, докосвайки врата ми със студените си пръсти. Изтръпнах! Какво правеше? – Ето...Знаех си. – той отмести изплъзналата се от ръцете ми при допира му коса на една страна.
- Какво? – отново не разбрах аз.
- Имаш хикс на врата. – гледаше ме изненадано той. – Не знаеше ли? В смисъл, че...това татуировка ли е? – понечи да допре отново пръстите си до врата ми.
- Ъъъ... – скочих изведнъж от стола. – Не...не е...Трябва да тръгвам. – взех чантата си от стола до мен и изчезнах от кафето за секунда.
Дори не помнех кога си го бях направила.

На другият ден цялата ми стая беше в хиксове – стените, гардероба, масата, столовете, дори леглото...даже завивките ми. Всички бяха с различна големина и на всякъде. Имаше няколко дори по дрехите ми. Даже по учебниците, които рядко отварях...Бяха навсякъде!
Дори не помнех кога си бях направила.

- Знам какво правиш. - стресна ме гласът на Кирил, зад мен докато понечвах да отключа вратата на стаята си. Беше се подпрял на близката стена и погледа му мяташе огнени камшичета.
- Не знам за какво говориш! - свих рамене аз и се върнах към отключването на вратата, само дето, когато той ме бе стреснах бях изпуснала ключовете си на земята. Наведох се бързо да ги взема с надеждата, че той скоро ще се разкара.
- Ти и твоят маркер. - усещах как се приближава към мен, докато се мъчех да се сетя кой от 5-те ключа на ключодържателя ми беше правилният. При други обстоятелства нямаше да имам проблем с намирането му, но сега...Точно сега!
- Остави ме на м... - обърнах се към него, за да разбера, че той всъщност е на сантиметър от мен и в момента стоим лице в лице един с друг. Бях толкова изненадана, че не можах да довърша започнатото изречение. Сивите му очи се взираха безмилостно в мен и аз не можех да откъсна поглед от тях. Искаше ми се да извадя маркера и просто да надраскам лицето му, принуждавайки го да престане да ме зяпа така.
- Хей, какво става тук? - попита любопитно Теодора, точно се прибираше заедно със Стефан от лекции.
Зрителният контакт най-накрая беше прекъснат - Кирил се обърна да види какво иска "прелестната Тео". Аз бързо намерих ключа си.
- Нищо. - чух го да казва. - Просто си говорехме. Нали така? - но когато се обърна мен вече ме нямаше. Бях на сигурно място в стаята ми, където той не можеше да влезе.
Бях зачеркнала хората, както те зачеркнаха мен...Зачеркнах и него. Той не можеше да влезе.
Стоях долепена до вратата и не спирах да си го повтарям, докато не чух гласовете отвън и стъпките да стихват напълно.

Същата вечер от много време насам сънувах друг сън. Почти като първият, но напълно различен. Отново бях на ръба на скалата с пропастта под нея. Само дето този път точно преди да скоча една длан се впи в китката ми и не ми позволи.
Тази нощ, когато се събудих плувнала в под от съня ми не се смях. Нямаше нищо смешно в това някой ти попречи да изпълниш това, което ти е отредено да изпълниш.

На Коледа трябваше да съм си вкъщи. Беше закон! Ако не го направех и без това голямата неприязън към мен щеше да стане направо огромна. Не е лесно цял живот да си черната овца. Всички мислят, че това се дължи на факта, че сме три деца и родителите ми просто са катализирали чувствата си в първите две, а за най-малко един вид не е останало. Според друга теория пък - родителите винаги обичат най-много първородното дете и най-малкото. Е, нашето семейство няма нищо общо с подобни твърдения. Те просто не ме обичаха и това е. Каквото и да направех - нямаше смисъл, накрая пак щях да си остана недооценена и все така мразена. Знам, че е тъпо да кажеш, че родителите ти те мразят, но ако познавахте моето семейство това въобще нямаше да ви се види тъпо.
- Би ли ми подала варените картофи, Лилия? - обърна се към мен майка ми с типичния си префърцунен глас тип "Вижте ме колко съм велика, че какво въобще какво правя всъщност тук?" Подадох и ги. - Благодаря! - изрече важно.
- Та, как е в университета? - обади се и баща ми, оригвайки се звучно в края на въпроса. Той беше типичен мърляч и пиянде.
- Ами...- започнах.
- Той питаше сестра ти, Лилия! - побърза да ме прекъсне важната особа майка ми.
- О, прекрасно е татко! Одобриха ме за специална стипендия за даровити студенти и имам възможност да замина за Щатите. - усмихна се с прекалено избелените си зъби перфектната ми сестра. - Все пак ми е последна година и се говори... - тя се снижи над чинията си все едно изричаше тайна. - ...че може да ме наградят и за отличен успех! Вероятно като отличник на курса ще чета и някое слово в края на годината. Дори си го подготвих вече...
- Краят на годината е далече! - не се стърпях да я жегна.
- Е, да...Но е ясно кой ще чете словото. Всички ще гласуват за мен...
- И защо им е да го правят? - не можех да проумея аз.
- Лилия, не бъди злобна...Това че завиждаш на сестра си за прекрасното и представяне в университета не значи, че трябва да я нападаш така открито. Къде са ти обноските? - веднага се включи майка ми.
- О, да...извинявай, майко! - усмихнах и се мазно. - Къде ли наистина са ми обноските? - сетне се обърнах отново към сестра ми. - Сестричке, я ми кажи...Как така точно скапана проститутка като теб ще изберат да чете похвалното слово в края на годината? - майка ми изтърва вилицата си при тези думи. - Да не би да си преспала с още някой преподавател? Защото за предишните няколко всички вече знаят и...
- ЛИЛИЯ! - кресна майка ми ставайки изведнъж от масата. - В стаята ти! - тя посочи към вътрешността на къщата. - Вече не си добре дошла на нашата маса!
Като че ли някога съм била!
Погледнах към баща ми. Той надигаше поредната си чаша алкохол и едва ли бе асимилирал за какво става дума изобщо. Кимнах по посока на майка ми и без повече мотаене се разкарах от шибаната им семейна вечеря. Нека си мислят, че сестра ми е цвете за мирисане. Нека! Не ми пречи! Нека я обичат повече от мен! Нека!
Същата вечер задрасках сестра ми от всяка снимка и албум в къщата. На другата сутрин никой не забеляза.

Брат ми не се прибра за Коледа - или беше прекалено надрусан или прекалено пиян, за да помни че има някакви задължения. Родителите ми се направиха, че не забелязват липсата му като заключиха дълбокомислено, че вероятно е бил възпрепятстван поради някаква ужасно важна и уважителна причина. Те просто обичаха всичко живо повече от мен.
Все още не вярвате? Познайте на кого бяха забравили да купят подарък за празника? Просто ей така...случайно им се беше изплъзнало от умовете...и на майка ми, и на баща ми и на тъпата ми сестра. На всички. Никой не си спомняше, че съм част от това семейство.
Същата вечер задрасках себе си от всяка снимка и албум в къщата. На другата сутрин никой не забеляза.

Майка ми реши да сготви нещо специално. Но не за мен разбира се. Искаше да покаже любовта си към семейството с любимото ястие на всеки един член от него. Когато стигна до мен ме погледна объркано:
- Ти обичаше спагети, нали? - Аз само и се усмихнах патетично и се прибрах в стаята ми. Мразех спагети. Брат ми обичаше спагети, но не и аз. Но естествено майка ми нямаше как да знае това, защото никога не е знаела какво е моето любимо ястие, никога не ме е питала, никога не ми го е готвила. Никога...нищо!
Същата вечер задрасках майка ми от всяка снимка и албум в къщата. На другата сутрин никой не забеляза.

Баща ми винаги е обичал да пие повече от нормалното. Предполагам не е чудно, защо и брат ми е такова пианде. Веднъж така се беше напил и аз му казах нещо...дори не помня какво - той ме удари. Толкова силно ме зашлеви през лицето, че след това цяла седмица ходех с белег на едната буза от пръстена му. Майка ми естествено го защити - аз съм била виновна, винаги аз съм виновна.
Днес той отново беше пиян. Опитвах се да не му обръщам внимание, но той непрестанно ми задаваше някакви тъпи въпроси от рода на "И кво има в колежа?", "Ти въобще учиш ли там или само ми хабиш парите?", "Знаеш ли какво си за мене? Боклук! Ето това..."
Майка ми и сестра ми чуха всичко това, но не възразиха. Беше им все тая. На мен също...за тях!
Същата вечер задрасках баща ми от всяка снимка и албум в къщата. На другата сутрин никой не забеляза.

Единственият, който остана да стои на снимките беше брат ми. Той отдавна си беше спечелил правото да бъде задраскан, така че не му мислих много и преди да си тръгна от вкъщи не остана и едно лице на член от семейството ми без да бъде надраскано. Естествено, че никой не забеляза. Както и никой не забеляза, че съм си опаковала багажа. Както и никой не забеляза, че съм си извикала такси към автогарата. Както и никой не забеляза, че вече не съм част от техните празнични семейни вечери, че вече не съм наоколо и че дефакто съм си заминала. Пет дни по-късно майка ми се обади. Държеше ми сметка как така съм си тръгнала без да се сбогувам. Каква дъщеря съм била аз?
Отлепих телефона от ухото си и го оставих на леглото - дали говореше с мен или с нищото: нямаше разлика.

Беше Нова Година. Предпочитах да я празнувам в общежитието, доколкото моето беше празнуване. Скапаната Теодора беше настояла да дойда с нея и Стефан на някакво парти на петият етаж. Мислех тотално да я отрежа, когато тя рече:
- Ти ме избягваш! - нацупи се кисело.
- Не е вярно. - излъгах.
- А-ха...А, защо не искаш да дойдеш на това парти?
- Уморена съм! - още една лъжа.
- Лил, бъди добра приятелка и ела с мен и Стефан на това парти! - Тео, бъди добра приятелка и се самоубий! - Не можеш да ми откажеш! - Можех! Но тя щеше да продължи да ми мрънка в продължение на месец и да ми се натрапва непрестанно само и само да докаже, че все още сме приятелки: нещо, което никога не сме били.
Още щом се съгласих знаех, че това ще бъде грешка.

- Е, сега радваш ли се, че дойде? - попита Теодора, надвиквайки ударната музика, която идваше от колоната зад нас.
- Не особено. - рекох без да се напрягам, за да ме чуе.
- Какво? - не разбра тя.
- Да, да...направо прекрасно. - закимах без особен ентусиазъм аз.

Малко преди дванадесет стоях в другият край на стаята, колкото се може по-далече от шибаната колона и пиех поредната чаша бира, до която бях успяла да се докопам преди останалите да са я изпили цялата. Теодора и Стефан се бяха усамотили в някоя стая - ясно какво правеха. Трябваше да посрещнат новата година с финес или нещо от сорта...с други думи: със секс. Ето защо ме заразяха, за да могат да се изчукат. Все едно - и за по-лоши неща са ме зарязвали.
Седнах на близкото канапе, до което някой се беше изповръщал. Беше гадно, но бе единственото свободно място в стаята. Сега всички бяха заети с нещо - дали да се напиват, повръщат, натискат по ъглите или както шибаната Теодора и скапаният Стефан да се чукат в близките на етажа стаи. Всичко това ме отвращаваше. Гадеше ми се от цялото това еднообразие. Гадеше ми се от всички в тази стая.
Извадих маркера от задния ми джоб - вече почти се беше изхабил - и започнах да си драскам по пластмасовата чаша. С-К-А-П-А-Н-Я-Ч-К-А! Скапанячка! Пасваше ми идеално!
- И сега ли ще отречеш, че си била ти? - чух познат глас над мен. Нямаше нужда да вдигам глава, за да знам че е Кирил. Точно си мислех, че съм се отървала от него и ето пак. Той стоеше срещу мен, облечен в някакви черни дънки, суичър и черно кожено яке върху него. Беше обут с пътъци. В този студ? За пръв път забелязвам с какво е облечен пък камо ли какво носи - може би по принцип се обличаше така, а може би не...знам ли?! Светло кестенявата му коса беше късо подстригана, а на лицето му беше набола брада. Странно как забелязвам подобно нещо чак сега. Винаги ли си е бил такъв или чак сега се е променил или може би аз чак сега го забелязвам? - И тя загуби ума и дума! - заключи той, извъртявайки отегчено очи, сетне разбута двамата, които се натискаха на канапето до мен и се стовари на тяхното място.
Преди да мога да кажа каквото и да било се пресегна и взе чашата от ръцете ми.
- "Скапанячка"? - отправи сивите си очи към мен. - Отива ти! - сви рамене и метна чашата зад гърба си.
- Хей! Това беше моята чаша. - изнервих се от и без това изнервящото му държание.
- Добре го каза...беше!
Скръцнах със зъби, но си премълчах.
- Ще ти се да ме надраскаш с безценният си маркер, нали? - попита подигравателно той.
И идея си нямаше! Впих поглед в маркера - можех просто да махна капачката и... Какво ми пречеше в крайна сметка? Не че някой щеше да забележи. Отместих капачката леко с палец. - Охо...започва се. - забеляза веднага Кирил. Аз го погледнах ядно, той беше повече от доволен, ставаше неговата. Нямаше начин! Затворих бързо капачката на маркера и станах рязко от канапето.
- Е, стига де. - чух зад себе си, но не се обърнах.
Бях изтърпяла достатъчно за тази вечер. Понечих да се махна от това място, когато Теодора се появи от някъде и буквално се изсипа върху мен, заплашвайки да ме събори на земята. Беше пияна на мотика, а нямаше да се учудя и ако се беше напушила.
- Хей, Лил...Страхотно парти! И остават десет минути до Нова Година. Аз казах ли ти, че те обичам? - мигаше насреща ми с изкуствените си мигли. - О, това...Кирил ли е? - не и отговорих. - Той е готин! Не бях го забелязвала преди, но сега като се замисля...той е готин...Може би трябва да се изчукаме някой път. - тя се изсмя тъпо. - А, аз казах ли ти, че те обичам? О, Кирил идва насам...
- Какво? - озърнах се стреснато наоколо аз. - Мамка му!
- О, ти не го харесваш? - разхили се тя. - Много е готин. Бих го...
- Здравейте! - поздрави Кирил.
- О, здравей...Точно казвах на Лил колко си готин и как бих те...
Побързах да и запуша устата с ръка.
- Има предвид..."развела наоколо". - побързах да допълня.
- Тя не те харесва! - избута ръката ми Теодора.
- Знам! - кимна Кирил, гледайки към мен.
- Но аз те харесвам...
- Аз теб, обаче не. - сряза я безжалостно той.
- Ама мен...всички ме харесват. - оплака се Теодора.
- Седем минути до Нова Година...- появи се и Стефан, с някаква тъпа празнична островърха шапка на глава. И той като гаджето си беше пиян до козирката и вероятно напушен. - Търсех те навсякъде, пухчо. - гушна я той силно, при което ми се прищя да се издрайфам някъде.
- Честито от мен предварително...аз трябва да тръгвам... - смотолевих несигурно и понечих да се измъкна, когато една ръка се обви около кръста ми.
- Ще я изпратя! - обади се Кирил, докато Теодора гледаше гневно ръката му около моя кръст.
- Няма ну...
- Шшш...

Забързах по стълбите към вторият етаж, на който се намираше моята стая - облепената с черен изолирбанд и бял под формата на хикс. Чувах стъпките на Кирил зад мен. Дразнеше ме! Какво искаше? Защо просто не ме оставеше на мира? Нека забрави за мен, както всички останали. Да ме зачеркне от живота си като всички останали!
Стигнах вратата на стаята ми, когато осъзнах, че ключовете ми за нея са у Теодора. Не носех никаква чанта тази вечер и тя бе предложила да ги прибере. Мамка му!!!
Обърнах се с решението да се кача горе и да ги взема, когато Кирил препречи пътя ми.
- Къде си мислиш, че отиваш? - важно попита той.
- Ключовете ми са у Теодора...Махни се от пътя ми! - сопнах му се аз.
- Няма! - просто рече той.
- Моля?
- Това... - той посочи към белият хикс на вратата ми. - ...може да важи за всички останали, но не и за мен.
- Какво?
- Знам какво значи! Казваш "Не" на хората, нали така? - аз го изгледах невярващо. Как бе възможно той да знае? - Не можеш да кажеш "Не" и на мен. - той пристъпи крачка напред. - Аз не съм като тях. Аз виждам какво става. Чуваш ли? Виждам...
- Не! - заклатих невярващо глава. - Махни се...Върви си...Остави ме на мира!
- Добре...- той наклони глава на една страна. - Кажи, че всичко ти е наред и ще те оставя на мира. НО...искам да ме гледаш право в очите и нито за миг да не отделяш поглед от тях.
Аз преглътнах звучно, поех си дълбоко дъх и отправих поглед в неговия. Ако това беше единствения начин да го разкарам - така да бъде!
- Аз...- едва изричах думите. -...съм...д...о...б...р...е. - с мъка довърших последното, след което всяваш нещо в мен се пречупи. Не издържах повече и просто се оставих да падна на земята. Но той ме хвана. Хвана ме...Както онази ръка хвана моята китката в съня ми.
- Не си добре. - поклати глава той, помагайки ми отново да се изправя на крака.
- Не съм? - усетих нещо мокро по лицето си. Бяха сълзи. Плачех! През живота си никога не съм плакала. За нищо. А сега плачех. Как бе възможно това?
Усетих върховете на пръстите му върху кожата на лицето ми. Кирил триеше сълзите ми.
- Аз...
- Шшш...
Някъде от горните етажи се чуха силни гласове:
Девет...Осем...Седем...Шест...Пет...Четири...Три...Две...Едно...
ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!!! - изкрещяха всички в едно.
Аз погледнах към Кирил, той ми се усмихна - за първи път някой ми се усмихваше искрено.
- Честита Нова Година! - прошепна едва той.
- Честита Нова Година... - изрекох тихо и се усмихнах леко. Усмихвам се? Сериозно?
Най-лошото на това да бъдеш цял живот мразен е в това, че не познаваш друго чувство. И когато то се появи - ти не можеше да го разпознаеш, защото си прекалено зает да го бъркаш с омраза.
Чу се някакъв тъп звук, но никой от нас не провери от къде идва, бяхме прекалено заети да се взираме в очите на другия.
Беше маркерът. Бе се изплъзнал от ръката ми без да усетя.

7 коментара:

Lazy каза...

С-К-А-П-А-Н-Я-Ч-К-А! Скапанячка! Пасваше ми идеално!.........- "Смотанячка"? - отправи сивите си очи към мен.
Само тук малко си объркала думите или може би целта ти е била друга не знам.
Но разказа ти е наистина невероятен.

divata_airis каза...

О, благодаря ти много, че откри тази грешка. Въобще не го бях забеляза. Да, трябва да е "Скапанячка", а не "смотанячка".

Радвам се, че ти е харесал =)

Beatuful Nightmare каза...

Хей, Поли, здравей! Разказа е уникален. Сигурно често ти казват, че пишеш страхотно, за това от мен имаш едно грамадно, неоново, светещо, ярко : Думите ти имат душа! Научила си всяка една от тях как да се движи и как да разказва! Браво!
Страхотна си!

Стаси

divata_airis каза...

Lol, мерси!
Еми не мога да кажа, че ми го казват често, но винаги съм приятно изненадана когато някой ми го каже. Така че благодаря. Определено ми събра очите в точка с тези мили думи. Направо не знам какво да кажа/напиша. *blush*

Аз и никой друг каза...

Не знам как съм подминавала този сайт до сега?! Разказът е един път!!! Не знам колко удивителни трябва да напиша, за да усетиш някаква хилядна от ентусиазма ми. Нечовешки добър! Пишеш повече от прекрасно. И наистина вярвах, че Лилия, Кирил, Теодора и Стефан са реални. Размиваш със замах границата между света на думите и истнският свят. Евала.

divata_airis каза...

Лол, Пете, не очаквах да го прочетеш днес. Признателна съм и още повече - радвам се, че ти хареса. Идеята дойде по реален случай между другото, просто имаше един период, в който ми идваше да зачеркна всички от живота си...и така.
Бтв когато една моя бивша преподавателка го прочете каза, че е прекалено мрачен, че няма нищо светло в него, трябвало да сложа нещо подобно...аз бях повече от недоволна от коментара и. Искам да кажа, че приемам критика, но по начало разказът не трябва да бъде светъл, нарочно се наслагва тъмното, за да се стигне до финала...и не е права има нещо светло - Кирил, малко ли светло е?! Хех. Просто имах нужда да го кажа/напиша.
Наистина мерси много за коментара. Аз много често не съм в този блог, така че нямаше нужда да го следваш, но мерси и за това.

Аз и никой друг каза...

Мразя наглите даскалици, които са завършили педагогика просто за да подтискат децата и да дават тласък на съмнението в нас. Разказът ти е прекрасно балансиран, наистина. Сега, още не съм оторизирана даскалица, но когато стана ще ми дадеш името на твоята, за да й обясня от къде изгрява слънцето и как НЕ трябва да се говори с хората, които трябва да насочва, подпомага и оформя като стил и прочие. Моля, не се влияй от лаици и дебили.

Публикуване на коментар