Chapter VІІ ; How To Draw A Nightmare

Chapter VІІ
How To Draw A Nightmare

Вечерта въобще не успях да спя…Не знам сънувах ли или се случваше наистина…Сякаш в стаята ми имаше още някой…и не един, а двама. Сякаш бяха Кълън – Едуард и братовчед му. Спореха, не си крещяха или нещо подобно, просто знаех по заплашителните нотки в гласовете им, че спорят…
- Знаеш, че не трябва да си тук! – изръмжа гласът на Едуард или поне така ми се стори.
- Тогава ти какво правиш тук? – грубо му отговори Томас.
- Дойдох те прибера много ясно…Нямаш работа тук! – възропта братовчед му.
- Трябва да проверя какво знае! – настоя Томас.
- Много добре знаеше че не можеш…Четенето на мисли не е по твоята специалност, забрави ли? – отново изръмжа кадифения глас на Едуард.
- Ти нали си тук. – хладно подметна братовчед му.
- Знаел си, че ще дойда… - скептично заключи той. – Какво говоря, ти си ме накарал, нали? – отговор не последва, но можеш без усилие да кажа, че вероятно тук Томас му е кимнал в знак на съгласие.
- Е, свърши си работа. – безразлично рече леденият принц.
- Да, най-добре…Не ми се ще пак да бърникаш мозъка ми. – недоволно му отвърна Едуард. Сетне отново настъпи мълчание. Обстановката беше напрегната, сякаш се мъчеха да надникнат в съзнанието ми, да разберат какво знам, подозирам…Дали съм опасност за тях, дали съм пречка и най-важното: дали ще се наложи да премахнат тази пречка.
- Какво? – попита несигурно Томас, след няколко минути.
- Не мога! – не разбираше Едуард.
- За какво говориш…Преди можеше! – разгневи се братовчед му.
- Пак го прави. – мрачно отрони Едуард. – Затъмнява съзнанието си. Не знам как, но го прави. Понякога не мога да надникна в него и виждам откъслечни неща. Сигурен съм, че дори не знае, че го може…Но го прави понякога.
- Е, важното е, че твоята дарба все пак помогна…Разбрахме доста неща…когато не криеше мислите си зад това затъмняване. – опита да го ободри Томас.
- Можеш ли да я накараш да ти каже? – попита несигурно братовчед му.
- Стига да не си играе на затъмняване…Боя се, че има моменти, когато и аз съм безсилен. – кисело рече той.
- А този Коен? – сети се изведнъж Едуард.
- Какво за него?
- Създава проблеми.
- Не, само така си мисли. – поправи с леден глас братовчед му. – Понеже е единак и си мисли, че може да се справи с всичко сам…
- Той знае за случилото се в гората. – обади се отново Едуард.
- Ти нямаш вина. – хладно додаде леденият принц.
- Някой хора не мислят така… - мрачно заключи Едуард. Можех да се закълна, че гледа право към мен, отпусната безжизнено в завивките си: полу-будна, полу-спяща.
- Време е да тръгваме. – напомни му Томас.
- Знаеш кой е навън.
- Още ли? За Бога, защо просто не се откаже?
- Както сам каза – единак е и смята, че може да се справи сам.
- Мисли си, че я спасява…Идиот! – изсумтя Томас.
- Ти го каза…Хайде!
Сетне в стаята стана тихо…ужасно тихо. После помня, че вървях през гората…Не, тичах през гората…Клоните на дърветата се удряха безмилостно в мен, някой ме гонеше…Настигаше ме! Аз продължавах да бягам…Спънах се, паднах…Порязах си ръката на някакъв камък. Но нямаше да се дам без бой. Изправих се отново на крака и пак побягнах, кървяща през гората. Късно! То вече ме бе настигнало. Дойде изневиделица – зад гърба ми. Улови ме здраво в хватката си – не можех дори да помръдна. Опитах да извикам за помощ…но писъкът ми само обиколи пустата гора и отново се върна при мен, безпомощен, не потребен…То хвана здраво главата ми, така че да не мърдам, а аз ритах ли и ритах, само и само да се откопча. Подобно писъка и това беше безполезно – Нещото беше по-силно от мен. Изведнъж рязко изви главата ми на ляво, сетне заби острите си, проблясващи в мрака зъби в гръкляна ми…Кръвта от раната се стичаше по шията ми, напълни устата ми, давех се в нея. Отново опитах да изпищя, но не можех…Устата ми беше пълна с кръв, моята кръв. Пак започнах да ритам безпомощно и да опитвам да се откопча…Беше безполезно – губех прекалено много кръв, прекалено много сили…Губех себе си! Не можех да се измъкна…Нямаше смисъл! То победи!
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! – изкрещях аз и се заковах изведнъж в седнало положение на леглото си. Дишах учестено, цялата бях обляна в студена пот и все още треперех. Беше толкова реално, толкова истинско…толкова възможно.
- Какво…какво стана? – отвори рязко вратата на стаята ми Тамара. Беше по-уплашена и от мен. – Чух писък!
- Ол, съжалявам. – опитвах да върна дишането си в нормалния за него темп. – Сънувах кошмар. – виновно допълних аз.
- Хъм…Няма нищо. Трябва да е било нещо доста страшно – изкара ми акъла! – плюеше си в пазвата от уплаха тя.
- Съжалявам. – пак додадох аз.
- Е, добре че все пак стана...Още малко и щях да се качвам да те будя. – кисело рече тя. Беше и неприятно да признае, че въпреки всичко и пука за мен. Не беше само Кълън манията, на нея наистина и пукаше за мен, като за човешко същество. Виж нейната русокоса дружка беше друг случай – нямаше достатъчно мозък да осъзнае за какво и пука истински и дали самото това нещо е истинско и стойностно. Аз знаех какво е стойностно за мен – семейството ми, приятелите…в случая Карла…Моя милост не влизаше в този списък. Не че не ме интересуваше въобще какво става с мен…просто смятах, че ако има нещо лошо да става по-добре да се случи с мен, отколкото с хората, на които държа. Предполагам с всички е така. Първоначално не го осъзнаваме, но после, когато стане напечено единственото, за което можем да мислим е “Само не тях!”.
- Благодаря… - тя ме погледна недоволно. Беше се показала по-слаба от Лесли и това не и се харесваше. - …предварително. – допълних аз.
- Аха. – сви рамене Тамара и побърза да се изгуби от погледа ми, преди да е дала още някой повод да си мисля, че можем да бъдем приятелки.
Аз все още стоях седнала в леглото. Мъчех се да разгранича реалността от съня. Да разбера какво от снощи е било истинско и кое плод на въображението ми. Това се оказа непосилна задача. Имаше толкова необясними неща – като например: ако Едуард и Томас наистина снощи са били в стаята ми, как въобще са влезли? През затворения прозорец? Не че не можеха да го отворят, но все още ми беше странно, как са се изкачили…Ако действително са били тук де! Как? После си спомних за “крадеца” от снощи…И той някак си се измъкна от стаята ми, за част от секундата, за едно мигване…А прозореца беше все така затворен. Тогава какъв проблем беше за тях да влязат и да си излязат…Та нали бяха…Не, всъщност не знаех какви са…Поне не със сигурност. Единственото, което знаех беше, че Едуард действително чете мисли…Но това не значеше, че е задължително вампир…Самото му окачествяване като такъв звучеше абсурдно…Самият ми сън – също! Едва ли е било част от действителността…Просто, не би могло…В реалността такива неща не се случваха. Сънувала съм! Това трябва да е било. Без това целият им разговор ми се видя от налудничав по-налудничав…Така че, да – напълно възможно да съм сънувала…Все пак доста бързо се прехвърлих на сцената в гората с онова…нещо…Само при мисълта и настръхнах. Това беше един от най-отвратителните ми сънища за векове напред. Не можех да си представя нещо по-плашещо…Не исках!
- Лин, сериозно, мислиш ли да слезеш? – чух някъде от първия етаж недоволното подвикване на Тамара. Днес имаше нещо като ден на предизвикателствата в университета, който протичаше изцяло под формата на състезания между различните курсове. В моя случай студентите от 1 до 4 курс по изобразително изкуство щяха да се изправят един срещу друг. И познайте някой преподаватели кого си бяха харесали? Бинго – аз…Е, и Тамара. Съвсем случайно бяхме се улучили на едно предизвикателство. Нито една от нас не знаеше, че другата ще участва, главно защото въобще не си говорехме, когато се засечехме вкъщи. Но нека кажа в какво се състоеше състезанието: на място дават една и съща задача на всички студенти по рисуване и който се справи по-добре получава там някакви привилегии, които не ми стана ясно точно в какво се изразявах, но предполагам си струваха, иначе защо толкова много хора щяха да се включат. Истината е, че въобще не исках да участвам, но както казах някой учители смятаха че имам потенциал и било добре да бъде в групата…и аз бях в нея. Сякаш имах друг избор! Хората все си мислят, че винаги имат друг избор, но истината че те просто имат различни алтернативи и само един избор. Да кажем, че сега и алтернативите даже ми се губеха…
- Идвам! – провикнах се на свой ред аз и станах бързо от леглото. Часът беше 9:30. В друг ден това би значело, че сериозно съм се успала и съм закъсняла за първите си лекции…но не и днес. Беше Петък и цялата тази разправия с деня на предизвикателствата значеше само едно – никакви лекции. “Програмата” започваше в 10:30, което значеше че аз и Тамара трябваше да сме там няколко минути по-рано, нали бяхме от участниците. Казано с две думи: нямах време за размотаване.
Взех набързо един душ, облякох се…Опитах да си сложа малко грим, колкото да не изплаша всички наоколо…При мен грима не беше просто момичешка прищявка, той беше необходимост. Не, че бях чак толкова зле. Имах визия, наистина. Но бях прекалено бледа, сенките под очите ми винаги личаха, понякога дори се появяваше и отпечатах от завивките, който бе останал от вечерта. Въобще неприятна картинка. Главно проблема беше в това, че съм бледа…Ако не си сложех поне малко фон дьо тен и след това пудра щях да приличам на ходещ мъртвец. Тъжно, но факт! Сякаш аз бях вампирът, а не Кълън. Каква ирония само!
След като бях готова слязох бързо в кухнята, където Тамара вече потропваше нервно с крак. Имаше кисела физиономия, която пределно ясно казваше “точно сега не ме занимавай с глупости”. О, и аз определено нямах намерение да го правя.
- Остана малко закуска. – намръщено рече тя.
- Има закуска за мен? – изненадах се аз. Обикновено Лесли и Тамара си правеха заедно закуска, но аз никога не закусвах с тях.
- Да. – призна недоволно Тамара. – Но не е много. – допълни ядосана на самата себе си, че въобще ми е казала за закуската.
- Благодаря! – усмихнах и се признателно аз, при което тя изви отегчено очи и отиде в другата стая, само и само да не стои в мое присъствие. Не и харесваше това, че вътрешно не ме смяташе за такава досада, както всички останали. Все пак в техните очи аз им бях откраднала Кълън… Как пък не!
Изядох набързо бърканите яйца, които бяха останали за мен – с изненада установих, че бяха доста добри…
- Приключи ли? – появи се на вратата нетърпеливата Тамара, аз кимнах. – Хубаво. Най-добре да тръгваме! – настоя тя. – Вземи си якето, студено е! – предупреди съквартирантка ми и се изнесе към паркинг алеята пред вкъщи, бе решила че ме е чакала достатъчно вътре, имаше нужда от промяна.
Чук как входната врата се затвори с трясък. Станах от стола, измих си чинията, после ръцете, след това ги обърсах в близката кърпа. Е, да не карам Тамара повече да чака и без това съм сигурна вече и идеше да ме убие. В движение взех якето си от закачалката, преметнах чантата си през главата и побързах да я настигна навън.
- Лол, наистина е доста хладно. – недоволно установих аз, когато се присъединих към нея.
- Казах ти! – кисело рече тя и вече поде забързана крачка към университета. Аз подтичвах след нея в опит да я настигна и въпреки, че го забеля не спря да бърза напред.
Вече почвах да се задъхвам, когато отстрани до нас спря един спортен джип и Коен подаде глава от него:
- Да ви закарам, момичета? – предложи учтиво той. Този път, за разлика от предишния неговите приятели не бяха в колата.
Тамара се спря изненадана, че двамата с него се познаваме. Не знаеше какво да направи, ето защо замръзна на едно място, очаквайки моята реакция. Знаех, че според нея вече сме закъснели безбожно много, ето защо можех да дам само един отговор на поканата му:
- Да, защо не! – усмихнах му се аз.
- Така си и мислех. – доволно подхвърли Коен, сетне изчака двете да се качим и потегли към университета.
При други обстоятелства въобще не бих се качила при него. Но не само закъснявахме, а и не бях сама…Ако имаше някой с мен едва ли би започнал отново с онези заплахи както последния път. Надявах се да съм била права в предположенията си и той да не опита да ми каже нещо по-особено в присъствието на Тамара.
Така и стана. През целия път и тримата мълчахме: Тамара, защото още и бе трудно да асимилира новата информация, че и с Коен се познавам – още едно странно очарователно момче, което бях оплела в мрежите; Коен мълча вероятно, защото просто не можеше да каже това, което искаше, не и пред трети човек; аз мълчах, защото беше толкова приятно за секунда никой да не те занимава с глупости, да не трябва да се криеше от никого, да анализираш никого, да разкриваш нечия тайна…само тишина. Мракът е пълен с нея!
Когато пристигнахме Тамара побърза да излезе първа – стигаше и това, че най-накрая е тук и на всичкото отгоре не закъсня, един вид вече не и бях нужна, не трябваше да ме чака. Аз понечих да сляза, когато Коен ме хвана за китката, за да спра. Погледнах го мрачно – подозирах какво следва, както подозирах, че няма да ми хареса.
- Какво? – грубо се обърнах към него аз, а той отмести ръката си от моята.
- Разбрах, че Карла се е оправила… - започна предпазливо Коен.
- Да, така е. Тъкмо вчера ходих да я видя.
- Браво! – усмихна се на сила. В сините му очи се четеше някаква смесеност от загриженост и предпазливост. – Виж, Лин…Знам! – изстреля изведнъж той.
- Моля? – не разбрах аз, приближавайки се все повече към вратата за изход.
- Знам, че той те докара. Както знам, че и ти знаеш някой неща…Знаеш, нали? – Коен ме погледна сериозно, при което цялата настръхнах. Исках да се махна от колата му на мига. И все пак качването в нея се оказа лоша идея.
- Слизам! – едва успях да кажа и потърсих ръчката на вратата, когато той за втори път ме спря, слагайки отново ръка на китката ми.
- Вече знаеш какви са! Знаеш на какво са способни…Внимавай! – предупреди ме той, при което аз вече не издържах. Отскубнах ръката си от неговата, отворих вратата и излязох навън. – Внимавай, чу ли? – бе последното, което ми каза преди да тресна вратата след себе си.
Всички тези предупреждения ми идваха в повече. За какъв всъщност се мислеше Коен? Мой защитник? Нямах нужда от такъв! Поне, не сега! Тогава не знам защо се сетих за думите на Томас от съня ми…ако въобще беше сън. Той каза нещо за Коен,… че бил единак…смятал, че може всичко да направи сам. Това ли беше Коен? Единак? Какво всъщност значеше това? Обикновено самотните вълци, наричаха така…Той такъв ли беше? Вълк? Искам да кажа върколак?
“Окей, сериозно…Повече никаква научна-фантастика!”
Това беше по-абсурдно и от това да реша, че Кълън са вампири. Сега какво следваше Лесли е паднал ангел, а Тамара братовчедка на феята на зъбчетата? Как пък не? За мен какво оставаше…Вещица? Колко подходящо…няма що. Време беше да спра да обвинявам хората, че са някакви свръхестествени същества…но виж, че имат свръх способности…тук вече съм безсилна. Сама доказах, че Едуард има такива…Дори в съня ми имаше такива…Е, да ама в съня ми се оказа, че не само той има, а и Томас, както и аз…Нещо за затъмнение казаха…Аз и затъмнение на съзнанието?! Да бе, как не се сетих.
“Беше просто сън! Просто сън!” – убеждавах на ум себе си, когато съвсем случайно забелязах в насъбралата се тълпа Едуард и цялата му семейство, скупчени малко встрани от останалите. Той ме гледаше гневно, стиснал ядно зъби и изглежда впил всичките си сили да разбере какво си мисля точно в момента. Окей, имах “подарък” за него - “Едуард, ако си в главата ми…РАЗКАРАЙ СЕ!” - разкрещях му се в мислите си аз. Той дори не трепна. Сякаш въобще туко що не му заповядах да не си играе с мозъка ми, при това на ум. Явно беше свикнал. Дали семейството му знаеше за тази му дарба?
- Лин? – появи си отнякъде учителя ни по акварел. – Започва ме! – напомни ми той, давайки ми знак да го последвам. За последно погледнах към групата на Кълън – чак сега видях, че Томас липсваше. Напоследък двамата не ги бях виждала заедно, като изключим това в съня ми, наистина не ги бях виждала заедно. Сякаш взаимно избягваха да са в една компания, което си беше странно – та нали са семейство. Кой бяга от семейството си?
Когато пристигнах на сборния пункт на моята група, намиращ на мястото на столовата, където бяха изнесли всички маси и столове, заварих Тамара недоволно гледаща към мен. Тя отдавна се беше вписала, даже се правеше че не ме познава – само колко мило от нейна странна! Та когато пристигнах беше останал само един свободен статив – нормално, бях последна. Нямах друг избор освен да се насоча към него. Часът беше 10:30, което значеше че всеки момент щяха да обявят задачите.
Деканът на университета застана пред нас, усмихна се приветливо. Сетне с висок, плътен глас прочете задачата:
- Днес трябва да нарисувате…кошмар! – усмихна се отново той, след което преподавателя по акварел и няколко други изпляскаха тържествено. – Успех! – пожела деканът и се изгуби от поглед.
И докато преподавателите пляскаха възторжено, то студентите още не можеха да възприемат идеята на задачата. Всеки я интерпретираше по различен начин – едни виждаха в заглавието една голяма плетеница от черни възли, други разчитаха на кубизма и си представяха лице направено от разни геометрични фигури…трети още мигаха. Аз ли? Мисля, че имах точната представа как се рисува кошмар…Моят кошмар!

***

Три часа по-късно, когато срока за изпълнение на задачата изтече, журито дойде да провери картините. Смятам, че всички се справиха доста добре, дори Тамара…Нейната картина представяше едно обезобразено лице в близък план, чийто череп беше отворен отгоре и от нищото в него някой пускаше разни неща. Очите на фигурата повече от красноречиво показваха как се чувства – ужасно. За този човек, това определено беше кошмар. Надявах се именно нейната творба да харесат. Смятам, че след толкова бързане тя си го заслужи все пак . Какво нарисувах аз ли? Нищо особено – момиче, хванато в ръцете на хищник, който и разкъсваше гърлото. Фигурата на хищникът беше не ясна, просто една претрупана с черно дебела ивица, чийто зъби проблясваха съвсем ясно на картината. Момичето беше безпомощно – не личеше, че всъщност съм аз, бях се постарала доста да прикрия приликата. Не беше най-големия ми шедьовър, но при положение че въобще не исках да участвам смятам, че номера за изпълнена задача мина…Не се бутах да печеля или нещо подобно, така че и това ми стигаше.
След няколко минути щателна проверка, журито се събраха заедно за около 5 минути, обсъждайки нещо, сетне отнякъде се появи и декана. След секунда той се прокашля и обяви тържествено:
- Днес всички създадохте прекрасни творби. Гордеем се с вас! Но както знаете все трябва да има един победител…И тук той е…Таралин Евънс.
Аз замръзнах на място, чувайки името ми. Моите досегашни противници извърнаха гневно глави към мен…Какво ли пък толкова бях нарисувала? Седях най-отзад и казано с други думи не ми беше проблем да виждам какво рисуват другите, но те идея си нямаха какво правя аз. Можех да видя по лицата им колко бяха разочаровани от загубата – доста се бяха постарали. А, аз какво – дойдох последна, станах готова първа и сега печелех?
- Не, разбирам защо тя? – чух някакъв леден глас от тълпата аз. Не ми беше нужно да виждам притежателя му, за да знам, кой всъщност е той. Леденият принц…отново!
- Просто задачата беше “кошмар”…- обади се един човек от журито. – А тя единствена е нарисувала точно това, което имахме предвид… - той се приближи към мен и врътна статива с картината ми към тълпата отстрани така че всички да видят какво има на нея. – Нарисувала е своя кошмар. – тържествено обясни той.
“По дяволите, не се надявах точно на това! Как въобще разбра, че това е моя кошмар, когато толкова се постарах да прикрия себе си на него. Как? И защо сега трябваше Томас да го вижда…Щеше да каже на Едуард…Не, ако Едуард беше тук просто щеше да го разбере от мислите ми. НЕ, СЕРИОЗНО – ПРЕСТАНИ! Ами Коен? Ако Коен го беше видял? Той предполагаше, че зад Кълън се крие нещо мистериозно, предполагаше че аз знам какво…Сега щеше да реши, че е точно това. Какво казах преди малко…а да – По дяволите!” – разсъждавах на ум аз.
Останалите участници изсумтяха недоволно – картината не беше нищо особено. Те така се бяха постарали да направят своите сюреалистични, кубичини, гротескови…А, аз бях нарисувала нещо простичко, като един мой кошмар…
- Картината на г-ца Евънс ще бъде изпратена на музея на изкуствата в Ню Йорк. Както знаете всяка година имат аматьорски изложби и тя ще се яви на следващата…Това си е голяма чест… - доволно рече същия този човек от журито.
“ Голяма чест – друг път, голямо унижение. Виж, така по-става!” – мрънках в мислите си аз. Идеше ми да изоставя цялата тази показност и да избягам вкъщи, но кой ли пък щеше да ми позволи да го сторя.
- Надявам се сега да отговорих на въпроса ви, господине! – обърна се към Томас отново човека от журито.
- Не съвсем. – призна хладно той. – Но, благодаря за опита все пак.
Мъжът реши, че този е просто някой недоволен тинейджър, който си търси с кого да се заяде и затова не му отдаде повече внимание. Приближи се към мен и попита, изгарящ от любопитство:
- Наистина ли сънувахте подобно нещо?
- Може да се каже. – усмихнах се гузно аз. Не можеше ли просто да ме пуснат да си отида…Ол, и къде ли щях да ида? В квартирата? Само мога да предполагам какво ще стане след като Тамара разкаже на Лесли за целия този фарс днес…Животът ми щеше да стане повече от неприятен в тази квартира…
- Това е просто гениално… - вживяваше се той.
- Благодаря. – отроних едва. – Аз такова…имам малко работа.
- Няма ли да останете да чуете какво ще се случи с картината ви оттук нататък? – възмути се той. Като същински творец – вживяваше се прекалено много!
- Разчитам на вас, да се погрижите за нея…- усмихнато обясних аз.
- Каква чест! – положи ръце на сърцето си човекът от журито.
- Моля…Цялата е ваша. – сетне още докато го изричах побързах да се изгубя сред тълпата.
Отне ми време да изляза на място с възможно по-малко хора…Всички бяха така ентусиазирани да присъстват на деня на предизвикателствата, че дефакто целия град се бе изсипал в университета. Аз нямах повече място тук, затова си тръгнах към вкъщи…Пеша. Нямах нужда нито от Коен…Нито от Едуард…За Томас да не говорим…Това, което направи туко що ми беше достатъчно, за да заключа, че този човек е пълна загадка и вероятно аз никога няма да я разкрия…И това с предизвикателствата…Била съм схванала най-точно идеята на журито? Нарисувала съм своя кошмар? За Бога, имаше ли нужда да го рисувам, когато цял живот съм в него?