Автор: divata_airis
Резюме: Представете си свят, в който вампирите вече не искат да се крият. Нещо повече те най-официално правят изявление през хората, с което заявяват своето съществуване. Но и това не е най-лошото. Оказва се, че вампирите са разпространили някакъв вирусен грип, който превръща хората във вампири. Никой не е защитен! Всеки може да се инфектира...Всеки може да е следващият!
>>> Първа глава<<<
Втора Глава
Всичко се случи толкова бързо. Докато затвори очи срещу идващата към нея бухалка в следващия момент, когато ги отвори Амбър се озова извън сградата, в която се намираше и сега стоеше на средата на някакъв паркинг със развени от вятъра коси. Усещаше как цялото и тяло все още се тресе при мисълта за случката и още повече при мисълта, че не знаеше как бе попаднала тук или какво беше всъщност това тук. Внезапно усети някакво присъствие до себе си. Извърна сковано глава на ляво и замръзна на място. До нея стоеше нещото...вампирът, същият който тримата преследваха, тримата които решиха, че тя му е съучастничка или нещо от сорта и едва не я убиха.
- Т-ти...ли ме доведе тук? - несигурно се обърна към него тя. Той стоеше с напълно изправени рамене и поглед отправен право в сградата срещу тях. Беше толкова обсебен от гледката, че за момент Амбър реши, че изобщо не я е чул.
- Да! – отговори в последният момент с мрачният си глас нещото.
- У-уби ли ги? - с треперещ глас попита тя, докато вътрешно вече си задаваше по-важния въпрос „И мен ли ще убиеш?”
- Не, разбира се! – най-накрая отлепи погледа си от сградата и го насочи към нея. Звучеше засегнато. - Просто ни измъкнах от там. - допълни вампирът, връщайки погледа си отново към сградата.
- И...ъъъм...къде се намираме? – попита предпазливо. Ако знаеше къде се намира щеше по-лесно да се ориентира как да се махне от тук. Но разбира се, нямаше начин вампирът да я е спасил от удар с бухалка просто ей така. Сигурно си имаше цена. Кой знае каква беше тя. Да пие от кръвта и? Да я направи своя вампирска булка за вечни времена...или просто да я убие?! Тя преглътна звучно при мисълта. Искаше просто да се махне от нещото. Веднага!
- Пред апартамента ми. - мрачно отвърна вампирът и без да дочака следващия въпрос на непознатата, а бе сигурен че такъв щеше да има - хората бяха толкова любопитни: когато разберяха, че си различен и те обсипваха с въпроси кой от кой по-абсурдни. Като например: защо всъщност ме спаси там?
”Чудесно запитване! И на мен ми се иска да знам отговора му!” – напомни си той, докато бързаше към сградата ядосан на самия себе си, че въобще си бе направил труда да води човекът с него. Можеше просто да го остави там. Да, вероятно щяха да го убият, но какво му пукаше? Това беше просто човек! Един от многото, които преследваха такива като него напоследък. Освен липсата на бухалка едва ли се различаваше особено от останалите трима.
- Апартамент? - Амбър побърза да го догони, притеснена от това, което можеше да последва. Нещото като нищо можеше да реши, че е добра идея тя да го дойде с него в този апартамент и...кой знае? - Но, но...те казаха, че...че са те причакали в него и...
- Ставаше дума за бърлогата ми! - сряза я без дори да се обърне назад вампира. Ходеше наистина бързо, давайки и ясно да се разбере, че няма никакво намерение не само да я чака, но и да я води след себе си където и да било.
- Ол! - тя спря на място, опитвайки се да осмисли чутото. Чудесно! Значи и вампирите си имаха апартаменти досущ като нормалните хора, с тази разлика че те не бяха хора. – А аз... – гласът и замря насред изречението. - ...аз може ли да си ходя? – прехапа силно долната си устна, довършвайки въпроса.
”Не ме убивай, не ме убивай, не ме убивай!” – повтаряше си на ум като някаква тантра за предпазване Амбър.
- Щом държиш. – отново, без дори да се обърне към нея подвикна вампирът. – Но... – той спря рязко, извъртя се на петите си и допълни: - ...надявам се си наясно, че те ще те търсят.
- М-моля? – заекна уплашено тя, все още леко стресната от неочакваното обръщане на нещото към нея. Всеки път, когато го погледнеше право в лицето, което всъщност изобщо не различаваше под тази качулка и нещо в нея започваше да тиктака като развален часовник, за който нямаше никакви изгледи да бъде поправен. По-късно си даде сметка, че това всъщност е сърцето и, което бие неудържимо. – Тези тримата?
- И не само. – той пристъпи крачка към нея. Дъхът и секна. – Наясно си, че си заразена нали? – впи обвитите си в мрак очи в нея. Дори не знаеше как бе толкова сигурна, че действително е впил очите си в нея, след като изобщо не ги виждаше, но знаеше че е така. Просто знаеше. И това въобще не и харесваше.
- Не, не...аз не съм. – започна разпалено да отрича тя. Един от най-големите и страхове току-що се беше оправдал. – Не съм...- продължи да повтаря нервно.
- Си и много добре го знаеш. – кимна не особено заинтересовано към нея непознатият, стене пак се обърна и забърза към сградата насреща.
- И...и какво да правя? – викна по дире му тя, неспособна да помръдне от мястото си, все още справяйки се с неприятната новина, която вече от около час се мъчеше да преглътне безуспешно.
- Бягай. – безразлично отговори непознатият и влезе в сградата все едно нищо не е станало. Тя беше просто човек. Заразена, но все пак човек. Голяма работа, че щяха да я търсят. Голяма работа, че рано или късно щяха да я намерят. Това него не го засягаше. Стигаше му, че я спаси веднъж. Той да не и някакъв супер герой, че вечно ще търчи след нея и да я спасява? Да се грижи за нея? Друг път!
Амбър остана да гледа след него замряла в невярващо изражение. Това не можеше да се случи на нея! Не и на нея! Вампирски грип нямаше! Всичко беше заблуда. Но...но ето, че и вампир, истински вампир потвърди, че тя е заразена. О, не. Не, не, не, не!
Усети как нещо вътре в нея се надига, след което се строполи безпомощно на земята и повърна и малкото храна, която беше приела днес. Прекрасно! Храната вече не и понасяше. Какво следваше? Да започне да пие кръв?
- Хей, ти... – чу някакъв глас зад себе си, но не посмя да се обърне. - Добре ли си?
- Ммм...да, да... – насили се да каже, докато все още стоеше с гръб към човека.
- Да повикам ли помощ? - отново се обади непознатият. По гласът Амбър позна, че е мъж, при това досаден и цялата му тази загриженост започваше да и лази по нервите.
- Не! Добре съм! – извика през рамо тя. В промеждутъка от кичурите си червена коса забеляза непознатата фигура на около метър от нея, точно до някакъв контейнер с отпадъци.
- Сигурна ли си? – мъжът пристъпи плахо. Беше тромав, главно защото беше затлъстяващ средностатистически американец, без друга работа освен да пита непознати жени, строполили се на земята дали са добре.
С едно движение Амбър се изправи на крака. Движенията и изглеждаха толкова нереални и по-важното нечовешки, че непознатият отстъпи крачка назад, видимо сепнат от видяното.
- Ооо... – несъзнателно изрече той. – Ти...ти си една от тях. – зъбите му трепереха докато го изричаше. Тя извърна рязко глава към него, при което косата и полепна по покритото и с под лице, придавайки и по заплашителен вид отколкото всъщност имаше. – М-моля те...н-не ме у-убивай. – изпелтечи мъжът. Очите и просветнаха при тези думи. За каква я мислеше този? Тя не беше убийца!
- Нищо. Няма. Да. Ти. Направя. – натърти гневно на всяка дума. Но изглежда човекът не беше на същото мнение, защото секунда по-късно побягна, крещейки като обезумял:
- Помощ! ПОМОЩ!!!
На Амбър не и трябваше повече, за да изчезне от това място - веднага щом мъжът започна да крещи тя хукна да бяга. След три пресечки спря задъхано. Досега винаги бе смятала, че вампирите са бързи, дори непознатият вампир беше видимо бърз – ето че грешеше. Но, реално погледнато тя не беше вампир. Тя беше просто заразена. Далеч от пълната промяна! Изискваше се време преди заразата да се разпростре до толкова, че да придобиеш всички качества на вампирската раса. Така поне твърдяха от СЕП. Е, те също така смятаха, че веднага щом се открие заразен той трябва да постъпи при тях и те на 100% щяха да го излекуват. Само дето никой, който бе отишъл в СЕП, за да се лекува, не се бе върнал, за да разкаже как е там. Носеха се слухове, че полигонът всъщност не помагал на заразените, а ги използвал като опитни зайчета, за да разбере как да спре вампирите. Избива собствения си вид, за да проучи как да унищожи чуждия. Естествено никой не знаеше дали това е истина. И Амбър нямаше намерение да разбира как стоят нещата в СЕП - не и от първа ръка, не и за нищо на света. Тя си пое още една голяма глътка въздух и отново хукна да бяга. Трябваше да се прибере вкъщи. Да каже на Виктор какво е станало. Да обясни на Морган. Те сигурно се притесняваха за нея. След това налудничаво обаждане какво ли си мислеха? Ами ако СЕП вече бяха дошли при тях? Доктор Поуп сигурно им е дал адреса и и като нищо те можеше да се решили, че щом тя е заразена вероятно и близките и ще бъдат инфектирани. О, не...Тя трябваше да ги предупреди, да ги предпази. Мислите и препускаха на едно със самата нея. Дори не беше сигурна къде се намира, но въпреки това продължаваше да тича. Не бе разбрала кога точно се бе озовала на главна магистрала, не и докато една кола не наби спирачките си пред нея и за малко не я блъсна. Най-ужасяващото, обаче не беше това, че тя отново се размина на косъм със смъртта, а факта, че въобще не и трепна окото. Нито един нерв в тялото и не се опъна при мисълта, че току-що можеше да умре.
- Ти нормална ли си? – подаде глава от страничния прозорец шофьорът. Амбър остана да го гледа неразбиращо около минута, мъчейки се да подреди мислите си. Сетне премигна към мъжа, който все още крещеше към нея. – Хей, откачалко! Разкарай се! – тя го погледна с възможно най-изпепеляващия си поглед. Откачалка? Да се разкара?
- Не! – спокойно отвъртя тя, продължавайки да го гледа убийствено. – Ти се разкарай! – изрече докато пристъпваше все повече към шофьорското място. Зад колата на мъжа вече се бе образувала опашка от коли, които надуваха като подивели клаксоните си. – Слизай! – заповяда Амбър, когато беше на сантиметри от мъжа.
- Ти, ти... – започна да заеква подобно предишният непознат. Беше забелязал далеч-от-човешкото и изражение както и налудничавите и очи.
- Да, такава съм! Сега слизай!!! – и за да придаде по-добър ефект на думите си облиза лакомо устните си, където изглежда при прехапването по-рано бе успяла да ги разрани и сега там удобно за случая имаше вадичка кръв, която тя доволно премахна с език. Естествено, че нямаше да използва мъжа за закуска, но ако той я смяташе за опасна щеше много по-лесно да направи това, което тя искаше. – Слизай! – изсъска подобно змия.
- Да, да... – той кимаше сигурно, докато целият се тресеше от страх.
”Жалка история!” – не можеше да не си помисли Амбър. Избута мъжа с едно движение на ръката си, напомняйки си че ако иска да запази разсъдъка си за по-дълго най-добре да не мисли за странната новопридобита сила у себе си. Беше ли си тук и преди? Сетне се качи в колата му. Клаксоните продължаваха да пищят зад нея. Когато се обърна да види дали мъжът е все още е тук, той вече бе изчезнал – вероятно тичаше между колите, крещейки „Вампир!”. Амбър сложи предпазния колан, без да обръща внимание на цялата какафония около себе си. Сетне врътна ключовете и настъпи здраво педала за газта. Колата - камаро, поднесе малко при тръгването, но скоро Амбър я овладя и с изцъклен поглед отправен през предното стъкло вдигаше все по-голяма и по-голяма скорост, докато бързаше към апартамента и своите близки.
***
- Как така не знаеш къде е Амбър? – гневно попита Морган приятелят на сестра си Виктор. Смяташе го за голям загубеняк, нищо че сестра и беше с него вече две години.
- Ами ето така. – изнервено и отвърна той. Дразнеше, когато малката започнеше да задава глупави въпроси, чийто отговор той нямаше честа да знае. – Обади се, каза че трябвало да дойда я взема и преди да може да довърши връзката прекъсна.
- Тя беше при терапевта си, сигурно още е там. – притеснено рече младото момиче. Беше само на 18, но определено бе далеч надраснала тази възраст. Дългата и червена коса бе вързана на конска опашка, която се полюшваше зад гърба и при всяко нейно движение. – Трябва да му се обадим, той може да знае нещо... – настоя тя.
- Слушай! – не издържа Виктор – висок мускулест мъж с тъмна коса и още по-тъмни очи. – Сигурен съм, че тя е добре. Просто и е паднала батерията. Ще е тук всеки момент.
- Да се обадим! – настоя Морган вдигайки телефонната слушалка. Винаги бе била особено близка със сестра си. Не можеше да си представи какво щеше да прави ако нещо и се случеше.
- Казах не! – издърпа грубо от ръката и слушалката той, след което я постави на мястото и. – И аз съм притеснен, но нека не бъдем параноици, става ли? Да изчакаме още 15 минути и ако не си дойде ще се обадим...Аз лично ще го направя. Съгласна? – погледна очакващо. Надяваше се с това Морган да миряся поне за малко, без да му опъва нервите допълнително.
- Да, добре...15 минути! – напомни кисело момичето, скръствайки важно ръце пред гърдите си.
В този момент откъм външната врата се чу превъртане на ключове, което веднага привлече погледите на останалите двама.
- Ето! – доволно рече Виктор.
Амбър отвори рязко вратата едва поемайки си дъх. Не приличаше на себе си. Косата и беше разчорлена, дрехите с които беше излязла изглеждаха така сякаш се бе въргаляла в канавката с тях.
- Добре ли си? – забърза притеснено към нея Морган.
- Не! – спря я рязко сестра и, вдигайки предупредително ръка срещу нея да не се приближава.
- Какво става? – понечи да се приближи и Виктор. Той също изглеждаше притеснен. Приятелката му нямаше навика да се държи по този начин. Какво се бе случило?
- Не се приближавайте! – рече Амбър преглъщайки болката, която се надигаше в нея. – Ще ви заразя. – допълни безпомощно.
- Ще ни заразиш ли? – премигна неразбиращо сестра и. – За какво говориш? – тя се обърна към Виктор за помощ, но изражението му беше каменно.
- Вампирският грип. – невярващо изрече той накрая и обхващайки раменете на Морган я издърпа по-далече от вратата. Амбър не каза нищо само кимна гузно.
- Какво? Не! – Морган понечи да се откопчи от хватката на Виктор. – Няма такова нещо. Нали всичко беше само заблуда? Стига, Амбър, не е забавно....Знаеш, че няма такова нещо... – тя продължи да се мъчи да се откопчи, но без резултат. Приятелят на сестра и бе прекалено силен.
- Съжалявам, Морган, но...но е истина. Д-р Поуп знае и мисля, че се обади на СЕП. – при тези думи сестра и запуши устата си ръце. – Аз дойдох само...Исках да се уверя, че сте добре.
- Не, не, не! Ти не ни оставяш! – веднага прозря какво иска да им каже сестра и. – Чуваш ли? Ние се нуждаем от теб! Кажи и, Вик, кажи и! – викна към него тя, но той остана с каменно изражение вперено в рамката на вратата, където сега стоеше гаджето му...заразеното му гадже.
- Сигурна ли си? – бе единственото, което успя да изрече той, напълно игнорирайки протестите на малката в ръцете му.
- Да...Напълно. – с мъка призна Амбър. – Сега трябва да тръгвам. Но...но...Пазете се!
- НЕ!!! – Морган се отскубна в първата секунда на невнимание от страна на Виктор от него и хукна към вратата. Преди Амбър дори да си даде сметка какво се случва малката се беше вкопчила в нея с всички сили.
- Не! – избута я грубо от себе си тя. – Какво направи, Морган? Какво направи? – повтаряше тя, докато отстъпваше колкото се може повече от сестра си.
- Ето сега и аз съм заразена, нали? – очите и присветваха докато задаваше въпроса. - Мога да дойда с теб...Ще бягаме заедно от тях...Двете! Винаги двете, помниш ли? Каквото и да стане? – опитваше да и припомни думите и от преди години, когато бяха малки, положението изглеждаше от лошо по-лошо и Морган си мислеше, че никога няма да се оправи. Тогава Амбър винаги и казваше едно и също – „Голяма работа! Нали сме заедно? Двете! Винаги двете! Каквото и да стане, малката, винаги ще сме двете! Помни това!” – Вземи ме с теб! – започна да пристъпва към сестра си тя.
- Не, Морган, това е сериозно! – повиши глас Амбър. - Стой далеч от мен!
- Но нали щяхме да сме винаги заедно...Двете?
- Не и сега! Не искам... – на Амбър не и се щеше да изрича това, но знаеше че няма друг начин да предпази сестра си. - ...не искам да съм с теб в това. Не и в това!
- Какво? – не можеше да осмисли чутото малката.
- За мен започва нов живот. – опита се да звучи колкото се може по-гордо, макар вътрешно да и идеше отново да повърне. – Не искам да бъдеш в него. Търпях те в този, не те искам и в новия ми.
- Търпяла си ме?
- О, да...не ми се щеше да ти го казвам, но...не мога да те понасям. Никога не съм могла. Вечно аз се грижех за теб. Не можех никъде да изляза без ти да не се домъкнеш. Провалеше всичко. – тя забеляза как очите на сестра и започват да се пълнят със сълзи. – О, не знаеше ли? Много съжалявам, но беше точно така. Дори Виктор го знае, нали така? – тя потърси подкрепа от него с надежда той да е разбрал какво цели тя в момента.
- Морган ела тук! – повика той момичето, все още спазвайки известна дистанция. – Не я ли чу, не те иска! – Морган го погледна с покритите си в сълзи очи. – И да, истина е...Винаги се оплакваше от теб...Непрестанно проваляше всичките и планове. – той метна кос поглед към Амбър, давайки и ясно да разбере, че е схванал идеята. – Сега я остави. Нали не искаш да станеш като нея? Като човекът, който си си мислела, че цял живот познаваш, а той те е лъгал, че те обича, че му е приятно да е с теб, че се радва че си тук и тем подобни. С този човек ли искаш да останеш? Защото...ако сестра ти беше лицемерна преди заразата представи си каква ще е сега.
- Млъкни! – кресна към него малката, докато раменете и се тресяха конвулсивно от предстоящата нова вълна неудържим плач. – И двамата млъкнете!!! – сетне извърна глава към сестра си, която се опитваше всячески да изглежда така сякаш въобще не и пука, борейки се да надвие и своите сълзи, които всеки момент щяха да се здрависат с очите и. – Лъжеш! Знам, че ме лъжеш. Искаш да ме предпазиш, но...но аз ще дойда с теб. – заяви сигурно.
- О, да...ела...Идеално ще бъде - поне ще има с какво да засищам глада си. Мммм....свежа човешка кръв... – изражението и от самодоволно се изкриви в дива животинска гримаса. Това изглежда стресна Морган, защото отстъпи крачка назад от нея. – О, не бягай де...Точно си мислех, че имаме сделка.
В този момент сякаш от нищото изскочиха около десетина странно облечени мъже с бели екипировъчни костюми, противогази на лицата си и оръжия в ръце, които не оставиха и съмнение, че знаят как да си служат с тях. Някой бързо подхвана Амбър под мишниците, убивайки всякакви илюзии, че има шанс да избяга. Друг побърза да откъсне колкото се може по-далече Морган от сестра и, докато Виктор все още гледаше изумено, без да си дава сметка какво се случва. Бе така неочаквано, че реакциите на който и да било човек, та дори и заразен с вампирския грип не можеха да осмислят случващото се.
Секунда по-късно, някой изрита Амбър в сгъвката на крака и, при което тя загуби равновесие и се строполи на земята по очи.
- Амбър? – изпищя сестра и изплашено, но някой побърза да и запуши устата, удряйки я в тила с опакото на оръжието си – изгуби съзнание моментално.
- Хей! – кресна към тях Виктор, пристъпвайки разярено към тях. – Какво си мислите, че правите? – посочи той към младото момиче изпаднало в безсъзнание в ръцете на един от мъжете в странните костюми.
- Г-не, ние сме от СЕП...- излезе на преден план един от новопоявилите се. Костюмът му беше по-различен от тези на другите – бе тъмен, което недвусмислено показваше, че е по-висш от другите. -Получихме обаждане, че заловената... – човекът, със странният костюм посочи с глава към Амбър. - ...е заразена. Трябва да я отведем.
- Защо ударихте момичето? – попита той, докато в очите му играеха заплашителни пламъчета. Идеше му да забие по едно кьоше на всеки един от тези идиоти. Само дето бе наясно, че нямаше никакъв шанс срещу 10 души, при това въоръжени, ето защо поне на този етап се въздържа от подобни действия.
- Тя също идва с нас. Беше в контакт със заразена. – сигурно заяви мъжът с тъмната екипировка. – Видяхме всичко.
- НЕ! – вдигна глава бързо от земята Амбър. – Тя не е заразена...Не я взимайте! – мъжът само кимна към колегата си в белия костюм, който стоеше над нея и той отново пристисна лицето и към земята, слагайки крака си върху превитото и тяло.
- Наистина ли е нужно това? – не можеше да разбере Виктор. Беше невероятно ядосан.
- Тя е заразена. – повтори без да обръща особено внимание на изражението на събеседника си мъжът, сетне откачи уоки-токито от колана си и рече в него: - Заловихме я! Прибираме се! – след което върна устройството отново на мястото му и се провикна към останалите екипирани мъже. – Тръгваме!
- Какво? – препречи пътя му Виктор. Инстинктивно ръцете му вече се бяха свили на юмруци и само чакаше мъжът в черния костюм да му даде още една причина да го фрасне и той със сигурност щеше да го направи. – Не може просто така да ги отведете...и двете.
- Искате ли да им правите компания? – не разбра началникът на групата, при което Виктор се панира и замръзна на място. Никой не искаше да ходи в СЕП. Никой! Началникът не му обърна повече внимание само го заобиколи и даде знак на останалите мъже с него да го последват.
Мъжът, който затискаше Амбър с крака си го свали от гърба и, сетне я вдигна рязко от земята и грубо започна да я влачи към изхода. За него тя беше някаква долна паплач и напълно заслужаваше начина, по който той я третираше. Напълно безпомощна на нея не и оставаше друго освен да му се подчинява. Спряха за момент, правейки път на друг от екипа да мине преди тях. Беше същият, който носеше Морган в ръцете си. Амбър изтръпна, когато я видя толкова безжизнена, но какво би могла да направи? Всичко беше пред свършен факт. Защо и беше на Морган да тича към нея? Да я докосва? Да се заразява? Мамка му!
През цялото време докато непознатият мъж я влачеше надолу по стълбите единственото, за което Амбър можеше да мисли отново и отново беше „Не и сестра ми!” Сега какво щеше да се случи с малката? Защо, защо и трябваше да проверява как са? Можеше просто да избяга и да се скрие някъде. Или да остане с онзи вампир? Той очевидно нямаше намерение да я убива. Но и нямаше намерение да я влачи навсякъде със себе си. Още веднъж „Мамка му!”.
Точно излизаха от изхода на сградата, в която беше апартамента на Амбър, когато нещо връхлетя отгоре им и двамата – мъжът, който я стискаше като в менгеме и самата Амбър се проснаха изведнъж на земята. Изглежда този от СЕП се бе ударил някъде, защото не издаде повече звук, което я накара да мисли, че може би е в безсъзнание или нещо от сорта. Е, не и пукаше. Вече имаше желаната свобода и смяташе да се възползва от нея. Каквото и да беше връхлетяло отгоре им само и помогна.
Тя се изправи несигурно от земята, все още леко приведена, очаквайки някой да я удари или изрита да си стои долу, където вероятно според тях и беше мястото. След като минута по-късно никой не понечи да и направи каквото и да било вече по-уверено тя стана от земята. Гледката, която я очакваше беше повече от...неочаквана. Наоколо ехтяха крясъци, писъци, като че ли и някакви птици грачеха наоколо, носеха се какви ли не викове, които тя не можеше дори да определи. Всичко бе обгърнато в прах, така че идея си нямаше се случва. Стори и се, че чува плясък на криле. Прахът наоколо ставаше все по-плътен. Тя притисна ръка към очите си и започна да си пробива път към последното място, където видя сестра си, в ръцете на един от кретените на СЕП. Не стигна далеч, защото на следващата крачка се спъна в нещо и тялото и срещна за втори пък с земята. Тя преглътна пулсиращата болка в колената си и понечи отново да се изправи, когато забеля в какво всъщност се бе спънала – труп. Беше на един от СЕП. Не би могла да го сбърка – противогаза на лицето, екипировката...Когато се огледа отново на около различи телата на още няколко от екипа. Не бе нужно да се спъва и в тях, за да е сигурна, че и те са мъртви...Сега вече нещата станаха напечени. Трябваше да намери сестра си – на всяка цена. Започна да се оглежда наоколо като обезумяла, точно когато прахът започна да се разстила и картината придоби някакви контури. Устните и замряха отворени от неочакваната изненада. Вместо да види сестра си лежаща някъде на земята – надяваше се жива, но все така в безсъзнание, тя я завари отново в нечии ръце. Но не тези СЕП. Не и на някого, когото някога тя бе виждала. Мъжът стоеше, заел идеална поза – изправен, с леко разтворени крака и приведена напред глава. Бе облечен с черен шлифер. Косата му беше дълга и тъмна и покриваше лицето му. В ръцете му все така в несвяст беше Морган.
- Хей! – извика към него Амбър, но късно. Единственото, което мъжът направи бе да се усмихне ехидно с извратена усмивка едва ли не от ухо до ухо, след което прахът за пореден път обгърна всичко. Когато отново се разпръсна наоколо нямаше нищо – нито телата на тези от СЕП, нито непознат мъж с черширска усмивка, нито Морган. Само Амбър...нищо друго.
Няма коментари:
Публикуване на коментар