Chapter XІІІ; Time For Answers, Time For True

Chapter XІІІ
Time For Answers, Time For True

В просъница усетих някакви ледени пръсти по лицето ми. Танцуваха нагоре-надолу по бузите ми, милваха ги. Допирът ме накара да настръхна, клепачите ми заиграха и аз отворих едва очи.
- Томас?
- Не е Томас. – чух гневния глас на Коен над мен. След секунда зрението ми се проясни и можех да видя и лицето му – не беше доволен от това, което бе чул туко-що, ама никак.
- Коен. – усмихна му се аз, все още сънено.
- За малко реших, че всъщност Томас ти трябва. – недоволно рече той.
- Не. – пак му се усмихнах. – Ти си ми достатъчен.
Определено ревнуваше. За пръв път момче ме ревнуваше от друго. Не че не бях имала гаджета в Салем, но те се брояха на пръстите на едната ми ръка и в повечето случаи късахме по взаимно съгласие, така че във връзката ни нямаше никаква ревност, но и никаква страст. С Коен беше различно. Той ме караше да се чувствам по-добре всеки път всеки път щом го погледнех, да потрепвам всеки път щом ме докоснеше, да изгарям всеки път щом ме целунеше. Предполагам това е страстта.
И все пак не можех да разбера защо ревнуваше от Томас. Та нали той го бе помолил да ме наглежда, да се увери, че съм добре, а може би дори да ме пази от онова нещо, ако случайно се върне. Няма нищо, че Коен беше тръгнал след него…Кой знае? Може би то е по-хитро, отколкото е предполагал и ни е проследило до вкъщи. Скрило се някъде в храстите и е започнало да дебне момента, в който ще остана сама. Същият момент, в който то щеше да ме нападне отново, довършвайки започнатото в гората.
За години напред не бих могла да се отблагодаря на Коен, за това което стори. Преглътна собствената си гордост, за да бъда аз добре, за да е убеден, че нищо няма да ми се случи, че съм на сигурно място, със сигурен човек. Томас? Беше ли той действително “сигурен човек”? Беше ли той, въобще човек? Ами онова нещо, което ме спаси от хищника? Какво беше то? Движеше се толкова бързо, дори не успях да го видя…Прелетя изведнъж и повали нападателя ми, би се с него, ако не се лъжа го беше одрал с ноктите си, беше го ухапал дори…Сякаш хорър филмите бяха излезли от кината и бяха станали част от моя живот във Форкс…Плашех се само при мисълта, какво би било това нещо, какво би се случило ако другото не се бе появило? Щях да съм мъртва – на връх рождения ми ден. Жалка смърт!
- Хъм! – обади се след минута Коен, присядайки на леглото ми.
- Намери ли го? – попитах изведнъж аз. Вече се бях разсънила достатъчно, че да копнея за отговор на моите въпроси, които в момента отчаяно се блъскаха в главата ми.
- Моля? – не разбра той.
- Нещото, което ме нападна. – станах аз в леглото си.
- Казал ти е, че го търся, а? – недоволно констатира Коен.
- В този ред на мисли…. – аз се приближих и го целунах по бузата.
- Това пък за какво беше? – погледна ме учудено с езерно-сини си очи той – изглеждаха необикновено мътни.
- За дето въпреки, че Томас ти е неприятен, го помоли да ме наглежда, докато ти се върнеш.
- Той, като чели, е голямо плямпало. – измрънка кисело приятелят ми.
- Може да се каже…А, да, каза също да те питам за това нещо,…което ме нападна…Какво е? Каза, че си щял да знаеш?
- Хей, хей! Още не си се разсънила, а вече започна с въпросите. – стана изведнъж от леглото ми той. Чак сега видях как всъщност изглеждаше. Беше изморен и то много. Дрехите му, същите от рождения ден, бях целите мръсни, покрити с прах, кал и дори…Кръв? Тъмнокестенявата му коса беше рошава и стърчаща на всички страни. Тя също беше покрита с прах, даже с шумки от листа, сякаш се бе въргалял в гората цяла нощ…Чакай малко! Въргаляне в гората, изморен вид, при това кръв по дрехите му…Възможно ли беше Коен…Коен да ме е спасил от онова нещо?
Трябва да призная, че доста бързо се появи след схватката между двете същества в гората…Като нищо можеше да е той. Беше ли наистина?
- Ти ли беше? – едва дишах, докато му задавах въпроса си аз.
- Какво? Къде? – започна да мести неразбиращо очи от ляво на дясно, в търсене на същината на въпроса ми.
- Ти ли ме спаси от онова нещо? Нещото, което ме нападна? Ти ли беше, Коен? – едва изричах думите, опитвайки да ги приема реалния факт – че той всеки момент можеше да каже “Да!” и тогава всичко отиваше по дяволите.
- Не знаеш какво говориш! – отсече рязко той, след кратко мълчание. – Да ти приличам на Супермен?
- Супермен? Още един супер герой! Вие свръхестествените си падате по тая реплика, а? – недоволно рекох аз, скръствайки важно ръце, докато стоях още в леглото си, обгърната от завивката ми.
Той ме погледна засегнато, след секунда смени изражението си с каменно и рече спокойно:
- Не си закусвала, нали? Сега ще ти донеса нещо за ядене ! – сетне без да ме погледне се обърна и излезе от стаята.
Аз продължих да гледам след него, мъчейки се разбера дали побърза да изчезне от погледа ми, защото го засегнах, като намекнах, че вече втори път някой ми минава с номера за “супер героите” или, защото бях права, че именно той е бил моя спасител в гората, именно той ме е предпазил от онова нещо, благодарение на него сега бях жива.
Отпуснах се безпомощно отново в леглото ми, обмисляйки как да накарам Коен да ми даде отговори…Прекалено много въпроси се въртяха в главата ми. Време беше за малко разясняване на нещата, които без това бяха по-мрачни и от мен напоследък.
- Попитай го отново и ще ти даде отговори! – чух хладен глас откъм прозореца, при което се заковах изведнъж стреснато в леглото ми, дишайки за пореден път тежко. Тия хора трябва да се научат да ползват вратата! Томас отново беше на същото място, както последния път, когато го видях, сякаш въобще не беше излизал. Но знаех, че не е бил тук, поне не докато Коен беше при мен. Трябва туко-що да се е появил отнякъде. Но, това не променяше факта, че беше чул по някакъв налудничав начин, абсолютно всичко. А може би, точната дума беше свръхестествен?
- Какво правиш тук? – издразних му се аз. – Каза, че няма да влизаш повече взлом!
- А, какво ако не съм излизал? – попита важно той.
- Моля? Стоял си в стаята през цялото време? И как така Коен не те е усетил?
- Не би могъл, след като си поиграх с мозъка му. – сви невинно рамене леденият принц. Това с бърникането в чуждите глави, като чели му беше хоби. Можех да кажа, че на моменти дори го прави просто от скука…
- Не си честен! – грубо рекох аз, докато придърпвах завивката към себе си.
- О, не се тревожи…Той също има скрити козове. – мистериозно додаде Томас.
- За какво говориш?
- Питай го! – настоя за втори път той.
- Теб какво те засяга?
- Ако си готова да чуеш неговите отговори, Таралин, ще бъдеш готова един ден да чуеш и моите. – просто рече той и с това изречение обясни цялото си присъствие в стаята ми.
- Това не трябва ли аз да го реша…или и мен ще принудиш…по твоя начин?
- Няма да те принуждавам за каквото и да било. – бръкна си той в джобовете и се загледа традиционно през прозореца на стаята ми. Навън валеше и все пак можех без особени усилия да кажа, че е късен следобед.
- Сега не правя номера със затъмнението, нали знаеш?
- Да, знам!
- Тогава?
- Искай отговори от Коен. Той ще ти ги даде. Не е способен да ти откаже. – сигурно заяви принцът, без да отмества поглед от прозореца.
- Томас, какво правиш НАИСТИНА тук? – попитах го съвсем директно аз.
- Готова ли си да чуеш отговора? – за пореден път попита той, обръщайки поглед директно към мен. Вълнението в очите му беше спокойно. За пръв път го виждах такова – не ме повличаше след себе си, не заплашваше да ме погуби, както преди. Всякаш самото то се беше самоунищожило в опитите си да ме спечели на своя страна и сега единственото, което му оставаше бе…да чака. Да чака сама да дойда при него! Е, нямах това намерение!
- Не! – сигурно рекох аз. – Не искам да знам нито този отговор, нито какъвто и да било…Не и от теб, Томас.
- Нали вече не те плашех? – не разбра засегнато принцът.
- Това, че не ме плашиш, не значи че съм станала непредпазлива. Има нещо в теб, което ме жадува,…иска да ме има. Ето това ме кара да настръхвам истински…То винаги е там, дори когато не го виждам, усещам го…То е част от теб…Така че, не съм готова да получа каквито и да е отговори, не и докато не приема това нещо. Така, че отново – Не! Не искам да знам отговора. – спокойно му рекох аз. Беше си самата истина…Не бях готова за отговори от него. Може би бях права в предположенията си какъв всъщност е той, може би грешах, но не мислех че е дошъл момента да разбера което от двете е правилното твърдение. Поне, не още!
- Изглежда е време да си ходя. – сви кисело перфектните си устни Томас. Накарах го да се чувства неудобно и това си личеше. – Повече няма да влизам така… - рече той на тръгване. – Не, и докато ТИ не ме помолиш. Не, и докато ТИ не ме намериш, искаща да чуеш отговорите, които отдавна се готвя да ти дам. – той сведе глава и направи една крачка напред.
- За Бога, защо се готвиш отдавна за това? – през смях попитах аз. Определено ми беше смешно – защо му е на човек да се готви с отговори на въпроси, които е възможно въобще да не му бъдат зададени. Освен естествено, ако не държеше ужасно много на мен. Нямам предвид като приятел, а като…Не! Това беше абсурдно. Но тогава, защо ще ми подарява подарък, който лично е направил? Защо все ще иска да науча отговорите…Защо все ще иска да разбера действително какъв е той? Освен ако… - Томас, нали знаеш, че сега съм с Коен? – погледнах го сериозно аз.
- Естествено, че знам. – без да се обръща хладно рече той.
- Тогава защо правиш всичко това? Защо се държиш с мен, сякаш…сякаш…
- Довиждане, Таралин! Твой ред е да ме търсиш.
Едно мигване по-късно и него вече го нямаше. Вратата на стаята ми в този момент се отвори и в нея влезе Коен с табла на ръце, на която се мъдреше купичка корнфрейкс и чаша портокалов сок.
- Не знам как се откъсна от сърцето на съквартирантките ти зърнената закуска и сока, но все пак се откъсна…Факт! – той повдигна таблата в ръцете си.
Аз стоях и гледах разсеяно към него, обмисляйки станалото преди секунда. Реших да не споменавам пред Коен за него, ето защо бързо смених изражението си и се усмихнах с надежда той да не заподозре, че нещо не е наред.
- Какво да ти кажа…Хубаво момче вкъщи! Те няма да пропуснат случая да се натегнат.
- Ол, колко си груба! – развесели се той, слагайки таблата на краката ми. – Сега ще ви оправя и възглавниците, принцесо! – намигна ми той, сетне намести калъфката ми, така че да ми е удобно да се облегна на нея и да ям спокойно закуската си, която нормалните хора по това време вероятно брояха за вечеря.
- Аз ли съм груба? Моля те…Преди два дена Лесли дойде с уж, кисела физиономия в стаята ми и ми каза: “Нали знаеш, че аз пера тази седмица…Та, стана така, че “по грешка” съм оставила един черен чорап в бялото ТИ пране и сега то е малко…цветно.”, сетне се ухили тъпо и изчезна. Нарочно го е направила. – кисело заявих аз. – сетне се отпуснах на вече наместените възглавници.
- Прекалено си критична. – отбеляза Коен.
- А, не бе…Виж в какъв кошмар живея – Карла едва не умря преди месец от някакъв хищник в гората…Сега това нещо и мен нападна…И сега ми кажи какво положително има в цялата тази работа? – ококорих му се насреща. Вероятно бе решил, че съм забравила за част от въпросите ми…Да, ама не…Няма къде да бягаш, Коен, ще даваш отговори! Изглежда все пак желанието на Томас ще бъде изпълнено, поне в това отношение.
- Яж си закуската. – прибута той купичката към мен.
- Бягаш от основната тема. – напомних му аз след като преглътнах една голяма лъжичка овесени ядки.
- Стига, Таралин, не можеш ли да просто да приемеш, че за теб е по-добре да не се замесваш в това…По-добре да не знаеш нищо! – настоя той и се отпусна отново на края на леглото ми.
- Коен, не си ли чувал, че това, което не знаеш може да те убие? – попитах аз, след като преглътнах още една лъжица ядки.
- Това, че знаеш за него, не значи че ще спасиш живота си. – мрачно отрони Коен.
- Ти спаси живота ми снощи, не ми казвай, че точно ти ще ме убиеш. Какво толкова, ако само кажеш едно просто “Да!”, на въпроса ми? – впих поглед в очите му – отново бяха мътни, а той самият несигурен.
Коен въздъхна тежко, сетне рече:
- Да, аз те спасих от онова нещо. – при тези думи аз го прегърнах силно, заплашвайки с бурното си размърдване да обърна таблата в леглото. – Не е кой знае какво. – отрони след секунда той.
- Шегуваш се, нали? – ококорих се насреща му аз. – Ако не се беше появил, щях да умра…- докато изричах това някак несъзнателно протегнах ръка към раната на врата ми – лепенката все още я прикриваше прилежно. Изведнъж се сетих, нещо за което досега не се бях замисляла. Ами ако сега и аз станех като него? В смисъл, че то ме ухапа…Да, не ми даде да пия и аз от кръвта му, но кой знае какво всъщност се правеше, за да станеш такъв…Аз не искам да съм като него! Не, не искам. Аз съм просто човек – критичен, разсеян, често дезориентиран, но съм човек и такъв исках да си остана! – Аз…аз…ще стана ли като него? – докато задавах въпроса, сърцето ми вече биеше ускорено и заплашваше всеки момент да се пръсне.
- Хей, спокойно. – видя той първите изблици на паника в мен, или поне на мен така ми се стори. – Сърцето ти всеки момент ще се пръсне…Спокойно!
- Чуваш сърцето ми? – погледнах го изненадано, тъй като се намираше на около 40 см от мен и би било малко трудно за нормален човек да го чуе. – Това…това…от твоята същност ли идва? – той кимна несигурно. – Какво си ти?
- Първо се успокой! – настоя Коен, отмествайки таблата с дополовина изядените овесени ядки от краката ми и слагайки я на рафта до леглото, сетне ме придърпа в прегръдките си. – Спокойно…Няма да станеш като него…Няма, чу ли!
- Какво всъщност беше то? – аз отместих глава от здравата му хватка и го погледнах право в очите, търсейки в тях отговора…Езерата бяха потъмнели. Правеха ли го наистина? Потъмняваха ли езерата…или всичко беше от Коен?
- Не съм съвсем сигурен. – призна недоволно той. – Търсех го цяла вечер…Нямаше и следа от него…Даже миризмата му не успях да усетя.
- И обонянието ли ти е силно, както слуха?
- Обонянието, слуха, зрението…особено на тъмно. – докато обясняваше очите му шареха из стаята, сякаш обясняваше на нея, а не на мен.
- И ти си? – подсказах му аз, как да продължи по натам разказа си. – И ако може този път, да гледаш към мен докато обясняваш. – невинно добавих след секунда.
- Извинявай! – сведе глава той. – Просто досега…не съм казвал това на никого…Не и на нормален човек. Обикновено ние различните се познаваме от далече, когато се видим. – мрачно рече Коен. – Така че ми е трудно…Досега всички знаеха какъв съм, без да се налага да им казвам…
- Кълън! – предположих кого има предвид.
- Знаеш какви са? – една не изръмжа той, докато задаваше въпроса.
- Не…точно. Подозирам. Но, ми е все едно…Не се бутам особено да знам… Точно в техния случай знанието не доведе до нищо добро. – признах кисело аз.
- И защо си мислиш, че при мен ще доведе до нещо по различно?
- Защо тях не ги обичам, както обичам теб! – рекох сигурно, при което той се наведе и ме целуна нежно по устните.
- И аз те обичам! – прошепна едва. – Е, готова ли си да чуеш…великата тайна? – убедено попита той. Изглежда устното признание за чувствата ми към него му беше достатъчно да го убеди, че истината е единствената възможна алтернатива в случая, че можеше да ми има доверие, че нямаше да го предам. Погледнах в очите му – водата бе все така мътна. Като чели някой, някъде…преди време го беше направил! Беше предал доверието му…От това ли се боеше, че и аз ще направя същото?
- Да! И Коен,… - той впери поглед в мен. - ...можеш да ми имаш доверие. – уверих го аз.
- Знам…Вече го знам! – наведе се той и този път ме целуна по челото. – Та, какъв съм аз всъщност? Де да можех да отговоря – човек! – мрачно призна Коен. – Но, не съм, Таралин…Не съм човек!
- За това можех и сама да се сетя. – усмихнах му се топло.
- Какво мислиш, че съм? – стана му любопитно изведнъж.
- Ъм… - реално погледнато след определенията по негов адрес, от страна на Кълън като “мелез” и “единак”, бях стигнала само до един прост извод: - Върколак?
- Хаха! – развесели се той.
- Не си ли?
- Хах…Не, не е това…Почти си близо!
- Не разбирам. – нацупих се аз.
- По-скоро съм нещо като…кръстоска… - аз направих странна физиономия – Полу-върколак съм…, но съм и полу-вампир. – изрече бавно думите той, очаквайки моята реакция. Съвсем предвидимо – бях забравила да мигам. Стоях с ококорени очи на среща му и се опитвах да приема чутото, само дето то беше толкова невероятно, че дори не можех да помръдна от потрес. – Е, не очаквах точно тази реакция. – обади се иронично след малко.
- Ти си К-А-К-В-О? – едва отроних аз.
- Полу-върколак, полу-вампир. – повтори без усилие Коен.
- Чакай малко…Как…Как?
- Спокойно. – потри рамото ми той.
- Не, чакай…Как това е възможно? – скочих от прегръдките му. - Гледах нещо подобно в “Подземен свят”, но ти едва ли си генетично създаден, нали така? – след секунда се замислих върху казаното от мен туко-що. – Не си, нали?
- Не, не съм… - засмя се той и пак ме прегърна. – Моята кръстоска е станала…хъм…случайно. – призна неприятно.
- Разкажи ми. – потърках подканващо рамото му на свой ред. Знаех колко му е тежко в момента и исках да знае, че не го правя от чисто любопитство, но и за да му олекне и на самия него. Не го беше споменавал пред никого все пак…Аз бях първата.
- Знаеш ли, че баща ми се е оженил повторно... – когато каза това, реших че пак сменя темата, но все пак не го спрях. Сега той имаше нужда от слушател и аз бях насреща. – Ребека…сегашната ми майка, всъщност не ми е истинска майка. Тя е майка само на…Никълъс. Моята е починала при раждането ми. – отрони едва Коен. Сега разбирах колко му е тежко всъщност – той беше различен в семейство от нормални. А може би грешах?
- Тя… - започнах несигурно аз. - …била ли е…
- Не! Поне не през целия си живот. – аз го погледнах със смесица от изненада и неразбиране. – Майка ми през цялото време... е била…човек! Седмият месец от бременността и, обаче…когато е бременна с мен, нали...Тя бива нападната…Познатата история, прибира се по тъмно, минава от не където трябва и попада на не каквото трябва… - аз се сгуших още повече в прегръдката му, потривайки за пореден път рамото, с надежда да му дам кураж. – Било е вампир. Явно е бил доста гладен…Вероятно новороден…Те са по-кръвожадни. Нахапал я е…едва не я е довършил на място, когато човек минаващ наблизо вижда сцената. Вика линейка...Откарват майка ми…Тя е изгубила много кръв и никой в болницата идея си няма какво всъщност се е случило с нея…Е, може би освен Кълън…
- Да се направим, че не съм чула това. – премигнах отрезвително аз, опитвайки се да преглътна идеята, че прекрасния доктор Кълън също е част от същността на осиновения си син и братовчед му и още повече, че и по-това време е бил на работа в болницата. Изглежда едва на 30 години, как е възможно? Е, разбира се, ако си...безсмъртен това едва ли би било проблем!
- Имало риск да загуби бебето, затова предизвикали раждане…Два месеца преди уречената дата…По техните думи, само така може ли да ме спасят. Но отровата вече е била в майка ми, предвид това, че онзи вероятно е бил толкова гладен, че на моменти сигурно се е нахапал сам, само и само да докопа свежа кръв…Вероятно някоя от раните му е била отворена…Неговата кръв попада в майка ми и ето как тя предава отровата на мен…Веднага след раждането тя умира…Загуба на кръв! Че как иначе. – изсумтя накрая.
- Но…След като “отровата” се е предала на теб…Това не значи ли и че…
- Да…Майка ми също е заразена…И до днес не можем да я намерим. Баща ми каза, че е погребал празен ковчег. – гневно обясни Коен.
- Ол, това е…толкова…
- Ти искаше да знаеш…
- Така е. Все още искам.
- Тогава не ме съжалявай! – настоя той.
- Съчувствам ти, не те съжалявам, Коен. – прегърнах го силно аз.
- Готова ли си за върколашката част? – обади се след малко, като чели въобще не бе забелязал, че го прегръщам, аз само кимнах мълчаливо. – Идва от баща ми…Забавно! От майка ми – вампирското начало, от баща ми – върколажкото! Кой е като мен? Но да не се отклонявам…Цялата тази работа е наследствена…Предава се от баща на син. Позната история – пра дядо ми е бил такъв, дядо ми е бил такъв, баща ми е такъв, и аз съм такъв…дори…- той ме погледна несигурно. – дори брат ми е такъв…
- Затова се държа така с теб. – сетих се аз.
- Не си ли забелязала? Всички се държат така с мен! Мелез! Ето как ми викат. Защото не съм нито от едните, нито от другите…Средата винаги ме е устройвала, но не и тях…За тях съм някакво недоразумение, без което могат да минат, за което им е все тая.
- На мен не ми е все тая за теб. – обхванах раменете му с ръцете си.
- Знам…Точно затова го казвам само на теб. – той също ме прегърна. – Ти си единствения човек, на този свят, който има значение аз мен. Само ти ме приемаш такъв какъвто съм…Единствено ти, не се притесняваш да зададеш правилните въпроси, в точното време и спокойно да понесеш всеки един отговор, колкото и объркан, нереален и стряскаш да е той. Само ти, Таралин Евънс, можеш да ме разбереш истински!
Коен се надвеси над мен и устните ни се сляха в целувка. Прекрасна целувка, която потвърждаваше всички тези думи, които той ми каза туко-що…Вълшебна целувка, която никога нямаше да забравя.
- Доволна ли си? – попита спокойно той, след като устните ни се отлепиха. - Получи ли своите отговори?
- Само още един! – сетих се изведнъж аз.
- Каква е твоята дарба?
- Моля?
- Имаш дарба нали…Вие “различните” си падате по тези неща… - Истината е, че въобще нямаше да се сетя за тази възможност, ако не беше намека на Томас за “скритите козове”, които пази Коен. Досега не бях усетила да има такива…Но исках да ги знам, определено исках. Ако щях да бъда с него – трябваше да знам всичко. Не ми се щеше накрая да се окаже, че ме е манипулирал по някакъв начин, а аз така и не съм разбрала.
- Томас ли ти каза? – гневно попита той. Изглежда нищо не можех да скрия от него…Е, може би освен това - кога ми го каза, примерно преди 15-тина минути…Не, това можех да го премълча. Със сигурност нямаше да му хареса това, че леденият принц си е играл с мозъка му. – Да, имам дарба…Но, не е нещо особено…
- Като спасяването ми ли? - подкачих го аз.
- Не, наистина...Не е нещо, с което да се хваля.
- Ол, заинтригува ме. Каква е?
- Добре…- той се намести хубаво в леглото и се обърна с лице към мен, откопчвайки се от ръцете ми. Вдигна ръце успоредно пред лицето си. – Виждаш ги, нали? – аз кимнах, нямайки ни най-малка идея каква всъщност е неговата дарба. След малко той ги размаха пред лицето си във формата на хикс и изчезна...Изчезна? Как така? Туко-що беше тук?
- Коен? – започнах да го търся с поглед на последното място, на което го бях изгубила. След секунда долових с периферното си зрение нещо зад себе си и се обърнах изведнъж – беше Коен, стигнал за 3 секунди от другата страна на леглото. – А! – стреснах се аз.
- Казах ти, че не е нищо особено. – сви рамене той и ме целуна по бузата.
- Това ли беше? – попитах изумено аз. – Ставаш невидим?
- Хаха…Леле, наистина гледаш много научна фантастика. Не ставам невидим…Просто съм по-бърз…от каквото и да било.
- Спираш времето? – продължавах да гадая.
- Ох, сериозно…хаха…спри с фантастиката – развесели се Коен.
- Добре де, какво е тогава? – нацупих се недоволно аз.
- Казах ти…По-бърз съм…Дори от времето…Докато за теб една секунда е едно мигване, за мен е като да сляза от твоята стая до долу и да се върна обратно. – обясни той.
- Тогава как се върна толкова…хъм…бавно с таблата. – кимнах аз към шкафа до леглото ми, на който все още лежеше таблата с остатъците от моята закуска.
- Всъщност…не знам. – призна недоволно той. – Но, мога да предположа къде е причината… - вече предусещах накъде бие. – Томас, да се е навъртал напоследък? – аз само му се усмихнах виновно.
- Обеща никога повече да не идва в стаята ми…освен ако аз не го поканя… - Коен ме изгледа раздразнително. – Е, аз така и така нямам това намерение, така че…Можеш да си спокоен! - целунах го на свой ред по бузата аз. – Хей! Ето защо онази вечер на паркинг алеята първоначално не те видях. – сетих се изведнъж аз.
- Коя вечер?
- Когато се събрахме, не помниш ли…Аз се появих по пътя и очаквах да те…видя…Но те нямаше никъде…Изведнъж от нищото…
- А…да. – призна с усмивка той. – Направих го тогава. Всъщност по това време обикалях като луд наоколо…така че…нормално, да е било малко бързичко. – продължи Коен, след секунда се намръщи и рече: - Как така си ме очаквала? – аз изтръпнах при тези думи…Нямаше да му хареса отговора, определено нямаше. – Томас? – сам се сети той.
- Просто ме изпращаше. – свих рамене аз. – Момчетата правят такива неща.
- Всъщност не! Правят го само с момичетата, които харесват. – гневно рече Коен. Аз замълчах за секунда. Чудех се какво да кажа…Всичко това с ревността на гаджето ми, с потенциалната привързаност на Томас към мен ми изглеждаше много странно. Обикновено момчетата не се избива да са с мен. Предполагам се дължеше на това, че в повечето случаи над мен властваше вътрешният ми мрак, а той често се проявяваше и навън…Отблъсваше ги! Колко странно – отблъсква нормалните хора, привлича “различните”!
- Е, все тая…Единственият човек, който искам да ме изпраща за напред си ти…Не го забравяй! – отново обвих ръцете си около него.
- Ти, не го забравяй! – Обстановката ставаше напечена и отчаяно се нуждаеше от нова тема за разискване.
- Хей, след като си полу-вампир… - сетих се аз. - Пиеш ли кръв?
- Ти как мислиш? – вдигна подмолно вежда той.
- Окей, това беше стряскащо, между другото.
- Знам. – захили се доволно той. - Но, да, пия кръв…Е, не толкова често, колкото истинските вампири. Но пия.
- Човешка? – не разбрах аз, вече ужасена от предстоящия отговор.
- Не! Това е ужасно…Как мога цял ден да прекарвам с някой човек и накрая да му изпия кръвта? Отвратително е…Искам да кажа – този град е малък, всички се знаем...Не мога да наранявам хора, против природата ми е. Пия кръв от животни…Не казвай на тия от ПЕТА! – пошегува се Коен.
- Уол…Май след това уточнение се чувствам…Хъм, леко комфортно…Не ме възприемаш като животно, нали? – пошегувах се на свой ред аз.
- Не, разбира се. – той отново ме целуна по челото.
- А, това нещо,… - не ми излизаше от главата случката в гората. – ...което ме нападна…Същото, което нападна Карла ли е? Защото сега съм повече от сигурна, че не е било диво животно.
- Възможно е. Все пак никой не знае какво е. – отново призна мрачно той.
- В смисъл?
- Ами върколаците казват, че не е тяхно…Вампирите също…Никой не знае какво е. – призна той. – Но пие кръв – факт! И изглежда като върколак! За пръв път виждам такова нещо…
- Късметлия! – изсумтях иронично. – Аз дори не можах да го огледам, защото беше заето да изсмуква кръвта ми…Но, я чакай малко…Има още върколаци…и вампири? – все пак още се мъчех да приема факта ,че гаджето ми беше полу-върколак, полу-вампир, а той сега ми стовари, че имало още...Е, добре де...за вампирите предполагах, но си е друго да ти го кажат в лицето. Някак стряскащо е! Знам, че знаеш, ама за да потвърдя!
- Да…Кланове! Вампирите са на гнезда, върколаците – на глутници. А, аз…не принадлежа към нито един от тях. – мрачно добави Коен.
- Може би е за добро…- успокоих го аз.
- Да си отделен от всички едновременно…никога не е за добро. – поклати отчаяно глава той.
- Значи никой не знае какво е, така ли? – отново смених темата.
- Не, никой не знае.
- Тогава, ти как въобще разбра…
- Спомняш ли си номера с изчезването от преди малко?
- Правиш го и на тях? – започнах да мигам учестено.
- Налага се…Иначе как ще разбера какво става.
- А, те не те ли усещат…някак.
- Да, би трябвало, чрез миризмата,…но когато си по-бърз и от вятъра нямат голям шанс. Пък и миризмата ми е доста необичайна – едната ми половина им мирише на един от техните, докато другата ги удря право в носа. Но, както казах съм ужасно бърз и докато кажат “Помирисах те ли това?” мен вече ме няма…
- Я, го виж него…колко е хитър!
- Отчаяните времена, пораждат отчаяни мерки. – оправда се той.
- Хах… - премигнах уморено на среща му. Сякаш изведнъж цялата ми сила беше изчезнала от тялото ми. Виеше ми се свят и едва държах очите си отворени.
- Таралин… - забеляза той неадекватното ми държание. – Време е да си починеш. – рече сигурно, сетне свали калъфките от предишната им поза и ги остави в обичайната – за сън. Той внимателно обхвана главата ми с ръцете си и ме положи да легна. – Отпаднала си. Трябва да си почиваш.
- Напоследък само това слушам… - отроних отнесено аз.
- Тогава го изпълни… - за пореден път ме целуна по челото Коен.
Веднага щом главата ми докосна калъфката, клепачите ми отново започнаха да играят. Натежаваха, вече не можех да ги държа отворени, не можех да се боря с умората, ето защо ги затворих. Сънят дойде като изневиделица, удари ме изведнъж и ме понесе в своите реалии…Върколаци, вампири, кланове…Толкова много цветове, насищащи света на сънищата, толкова живи картини…и само една без значение – аз!