Chapter VІ; The Secret is fading out

Chapter VІ

The Secret is fading out

Изминаха две седмици преди да разрешат посещенията в болницата при Карла. През това време аз бях всеки ден там с един и същи въпрос – “Разрешиха ли посещенията при Карла Йорк?”, при което рецепционистката с феноменалното “Да?”, която между другото разбрах, че се казва Гладис, ме изглеждаше ядно, след което додаваше носово – “Да? Още не!” Аз и се усмихвах в отговор, при което бръчките на лицето и за част от секундата ставаха по-сурови, а малките и очички се присвиваха от злоба, сетне си тръгвах, отправяйки се директно към вкъщи. Винаги идвах след училище и винаги си тръгвах все по-обезнадеждена от болницата. Но не и днес.

Традиционно си влязох съвсем спокойно в болницата, минах дългия коридор и директно се запътих към Гладис, при което тя с вечно отегчения си поглед веднага ме фокусира и побърза да каже:

- Да? Днес може да видите приятелката си.

- Наистина? – не можех да повярвам аз, но явно на Гладис не и беше до мен в момента, защото присви недоволно устни, усмихна се фалшиво и додаде:

- Да? На втория етаж е…45 стая. – и точно, когато исках да и кажа едно голямо благодаря, предвид това, че от 14 дни ме търпи, тя ясно даде да се разбере, че е най-добре да продължа пътя си преди списанието, което държеше в ръцете си да се запознае с лицето ми. Не ми се вярваше действително да го направи, но все пак забързах към втория етаж.

Направо нямах търпение да видя Карла…Толкова се бях притеснила за нея. А и откакто и се случи това, аз въобще не можех да спя. Все сънувах кошмари за вампири, които ме нападат и незнайно защо те вечно бяха с образа на Едуард или Томас…Веднъж се появи и един с този на Коен. След подобни съновидения можете само да си представите колко усърдно отбягвах споменатите по-горе хора…Не се хранех в столовата…но не се хранех и в парка, все пак Коен знаеше за него. Намерих алтернатива – в някой празен кабинет. Знам, налудничево е…Но някак си тези тримата ме плашеха. Имаше нещо нечовешко в тях, ако разбирате какво искам да кажа. Сякаш действително бяха вампирите от моя сън…Само дето не бяха.

Вече два поредни уикенда се мъчех да оборя мозъка си, че те са такива…просто защото беше нереално, фантасмагорично и ако беше истина би ме побъркало…Да си призная доста факти бяха против това твърдение…Първо – появяват се през деня! Вампирите не появяват през деня! Още повече на слънце…А Томас и Коен ги видях точно в слънчев ден. Второ – пият кръв, дяволите да го вземат…Би трябвало досега да се изпили кръвта на всички хора в столовата, ако бяха такива…А, ето че не са…Даже понякога ядяха нормална храна – в случаите, когато ядяха въобще. Да, бяха ужасно бледи…Но това не беше голяма работа, предвид това, че аз самата съм много бледа. Да, бяха доста студени на допир, едва ли не като ходещи трупове…Но и това имаше просто обяснение…Има си хора, които цял живот си страдат от студени ръце…Моите в повечето случаи бяха такива. Неземната им красота? Тук вече съм пас…Това не мога да го обясня с каквото и да било…Те просто бяха красиви, невероятни… възхитителни… неизбежни! И въпреки това аз намирах начин да ги избягвам, което си беше постижение – все пак бяхме в един курс. Но и това скоро щеше да се промени…Реших да си сменя програмата…Щях да мина на индивидуален план и да започна работа някъде наблизо – така никога нямаше да попадна на тях – нито на лекции, нито на изпити. Човек би си помислил, че съм напълно луда, задето така се крия от Кълън…Но не го правех само заради тях, те просто се появиха като нещо допълнително към главната идея…Така и така още щом се преместих тук го бях решила. Не исках да съм в тежест на родителите ми…Така де, сега те трябваше да се грижат за малката ми сестра Касандра, а когато половината им пари отиват тук, това щеше да се окаже трудно…Вече бях голямо момиче и трябваше да бъда отговорна към семейството ми. Казано с други думи: с един куршум – два заека! Хем започвах работа, хем нямаше повече да попадам на представителите на семейство Кълън, като и на Коен…

Когато стигнах стая номер 45 се спрях за секунда. Толкова се вълнувах да я видя Карла отново…Поех си дъх и почуках едва. Отвътре се чу сподавен отговор “Влез!” Аз открехнах внимателно вратата и подадох предпазливо глава в стаята – опасявах се да не би в при нея да има и други пациенти, които в момента си почиват и аз да взема да ги събудя. Не исках нови членове към клуба “Хайде да пречукаме Таралин Евънс, защото е досадна!” – Гладис ми стигаше!

- Лин? – едва се надигна от леглото Карла, когато ме видя. Усмихнах и се насреща и пристъпих вече по уверено, установила че стаята си е само нейна.

- О, Карла! –прегърнах силно още докато беше в леглото аз, разтрисайки я цяла.

- Ауч! – изстена тя.

- Ол, извинявай!

- Не, няма проблем. Просто още съм малко насинена. – обясни едва тя. Личеше си, че и е много трудно да говори нормално. Гласът и беше хрипкав и едва доловим. Сетне разбрах и защо. Около шията и имаше обвито обилно количество марля, а на лявата страна дори можеше да се забележи малко количество съсирена кръв. Изглежда рана беше голяма отколкото си бях представяла, защото като чели обхващаше цялата и лява страна…Сякаш някой направо се бе опитал да и откъсне гръкляна…Може би наистина е било животно?!

- Ооол. – направих мрачна физиономия аз.

- Не е толкова зле. – отново отрони с мъка Карла.

- Не се мъчи. Друг път ще ми разправяш. – успокоих я аз.

- Ти шегуваш ли се? От две седмици говоря само с нашите…Вече не издържам, имам нужда и от други контакти! – насили се да каже тя, но тъй като аз не откъсвах поглед от съсирената кръв, Карла допълни. – Преди бях с шина…Но после я свалиха и ми сложиха марля. Сменят я всяка вечер. Казват, че раната зараства. – опита да се усмихне приятелката ми.

- Това е много добре! – наложих си да звуча бодро аз, при положение, че тази кръв ме побъркваше…Не, не ме плашеше, просто имаше нещо, колкото и странно да звучи, очароващо в нея…Може би заради начина, по който се бе съсирила…в две малки червени точки…

- Спри да я зяпаш! – през усмивка рече Карла, макар целия акт да изричането да и причиняваше болка.

- Съжалявам. – сведох поглед аз. – Просто начина, по който се съсирила…Не е важно. – вдигнах пак очи към нея.

- Двете точки ли? Странно, нали? – изграчи този път тя. – По принцип доктора каза, че раната била по-голяма…Направо това нещо ми било откъснало кожата. Едва успели да затворят раната и да спрат кървенето…Но все пак се справили. Зашили голямата рана и накрая… - тук тя се закашля в опита си да разкаже историята и точно си мислех да и кажа, че няма нужда и друг път мога да я чуя, Карла продължи: - Накрая всичко, което остана бяха тези две дупчици на врата ми… - тя посочи марлята, точно където бяха червените точки.

- Странно. – усмихнах се конфузно аз. В главата ми вече бях дала отговор на появата им, но не ми се щеше да занимавам болната си приятелка с моите глупости.

- Да! Сякаш това нещо…каквото и да е било…Първо е направило тези две дупчици, след което явно усетило стъпките на рейнджърите… - тя пак се закашля… - …усетило стъпките на рейнджърите е решило, че няма да може да се нарадва на плячката си като хората и ми е разкъсало гръкляна. – изхриптя този път Карла.

- Как само го казваш…Сякаш е нещо нормално. – потръпнах аз.

- В гората е пълно с разни животни, Лин…Просто аз извадих тънката клечка…- пошегува се тя, след което отново се задави в кашлица.

- Да извикам ли доктора? - притесних се за нея аз.

- Добре съм. – изхриптя за пореден път Карла. – Щом съм жива – всичко е наред. – опита да звучи уверено, но не можеше да скрие от мен истината колко всъщност я беше страх. Изглежда говореше за случилото се само и само да докаже и на себе си и на мен, че няма от какво да се бои…макар да бях сто процента сигурна, че тя никога повече нямаше да доближи горите на Форкс, не и сама. – Хей, ами ти как я караш? Какво ново от университета? На съквартирантките ти умряха ли им всички мозъчни клетки?

- Учудващо, но не. Големи са инати, ако питаш мен. – усмихнах се аз само при мисълта за тъпичките Лесли и Тамара. Толкова бях доволна, че ме бяха оставили най-накрая на мира. Явно след като вече не дружах с Кълън – не можех да дружа и с тях…Познайте колко бях съкрушена? Въобще! За какво ми бяха приятелки като тях, когато си имах Карла и мрака вътре в мен…Той никога не ме изоставяше.

- А Кълън? – през кашлица попита Карла.

- Какво те? – направих се на ударена аз. Беше ми неприятно, че отвори точно тази тема. Точно сега въобще не ми се говореше за тях. Все пак в съзнанието си ги асоциирах с вампири, каквито многократно си доказах, че няма как да са.

- Лин, излезе на среща с тях…Не си мисли, че ще се измъкнеш и няма да ми разкажеш! – настоя с дрезгав глас тя.

Аз и се усмихнах някак виновно, след което седнах на близкия стол до леглото и. Разказах и за “делегацията по посрещането” вкъщи, дело на Лесли и Тамара, при което тя се задави от смях и кашлица…След което за срещата на гробищата. Погледът и беше повече от красноречив – не можеше да повярва какво чува. След малко пак гръмна в хрипкав смях, накрая отново се закашля. А когато и този пристъп мина пак се разсмя. В разказа си пропуснах частта с потъмнелия кръвожаден поглед на Едуард и за това как Томас ме изпрати. Не и бях казала за случката в гората, при която го бях видяла за първи път и реших, че и сега няма смисъл да я занимавам. Все пак той се правеше, че въобще не е било така…защо и аз да не се правя тогава?

- Значи не са чак толкова надути? Били забавни, а? – аз кимнах. – Всеки ден научавам по нещо ново. А иначе в университета как е, след като мен ме няма толкова време?

- Какво да ти кажа? Самотно!

- Говоря сериозно!

- И аз! – тя направи физиономия, при което аз нямах друг избор освен да допълня: - Добре де, добре…Ми как да е…Както и преди да влезеш в болница, само дето сега ми се налага да ям по кабинетите…

- Какво? - Това май не трябваше да го казвам.

- Ами…просто не ми се яде в стола без теб…

- Паркът?

- Той…ъъъ…

- Лин, малка усойнице. Криеш нещо!– изхриптя за пореден път Карла. Завъртях изморено очи и и разказах за случката с Коен, без това със заплахата…Оставаше и тя да реши, че Кълън имат нещо общо с нейното състояние… - И сега се криеш от него? – кимнах. – Това е детинско. – разкашля се отново тя.

- Да, но го предпочитам, пред това да го срещна отново. – признах гузно аз. Беше си самата истина.

- Пада си по теб! – помъчи се да каже Карла.

- Не мисля. – поклатих глава аз.

- О, и още как…Иначе защо ще прави такива неща…И сама каза, че още преди това с лотарията те е канил на среща… - пак се задави в кашлица тя.

- Карла, казах ти да не се напрягаш! – чух приятен успокояваш мъжки глас зад себе си. Откъм вратата към нас вървеше красив мъж на около 30 и няколко години. Приличаше да излязъл от моден каталог…На мъждивата светлина от нощната лампа на Карла косата му проблясваше като златно сено, погледът му беше някак топъл, караше те да му имаш доверие…

- Съжалявам…просто ми писна да мълча. – измрънка хрипливо тя и се нацупи.

- Още една седмица и това ще мине. – увери мъжа, който както изглежда беше нейния лекуващ лекар. Сетне даде знак на Карла да покаже лявата си страна, за да огледа раната на врата и. Докосна едва петната от съсирената кръв. После отметна нещо на картона, който държеше в ръцете си и допълни: - Изглежда е време за смяна на превръзката. Ще кажа на сестрата. – След малко сведе поглед към мен, тъй като все още стоях на стола до леглото на пациентката му и рече: - Не я натоварвай много.

- О, точно си тръгвах. – изстрелях аз, мъчейки се да откъсна поглед от лицето на доктора. За няколко секунди успях, точно за да забележа през близкия прозорец, че навън вече е тъмно. Лошо…Напоследък избягвах да се прибирам по тъмно…Напоследък ли казах? Имах предвид след тази работа с “животното” в гората!

Изглежда бях направила някаква неприятна физиономия към мрака отвън, защото доктора пак се обади:

- Някакъв проблем ли има? Да не те е страх от тъмното? – усмихна се любезно той.

- Да бе…Лин и страх от тъмното…Последният път ме кара да ходим да гледаме някакъв вампирски филм в киното… - Карла, трябваше ли да го споменаваш?

- Вампирски, а? – погледна ме подозрително той, при което аз се свих некомфортно в стола. Нямаше нужда да ми казват кой е този човек…Само по визията му можех сама да си направя изводите…Кълън! Тях никога не можеш да ги сбъркаш. И сега трябваше да разбере, че съм карала Карла да ходи с мен на вампирски филм…Та нали неговия син и племенник бяха такива…

“Стига, Таралин! Нима забрави, че прекара два уикенда в опити да отречеш съществуването на подобни неща и да убедиш себе си, че Кълън всъщност не са такива…Всичко говореше, че не са…Време е и ти да спреш!” – нахоквах се на ум аз.

- Аха. – отроних едва. – Е, аз ще тръгвам. – станах изведнъж от стола. Карла понечи да каже нещо, вероятно “Остани!”, но се чувствах ужасно неловко в компанията на д-р Кълън ето защо я изпреварих…: - Утре пак ще дойда. Обещавам! – сетне се усмихнах конфузно на доктора и забързах към изхода все повече притеснена от мисълта да се прибера сама по това време. Часовникът ми показваше осем…но това някак не ме караше да се чувствам по-добре.

“Спокойно, Таралин…Нали не е 12 през нощта! Ще се справиш!” – убеждавах себе си аз, ускорявайки още повече крачка.

- Хей! – чух някъде зад себе си аз приятния успокояваш глас от преди малко. Нямаше как, трябваше да спра. Вероятно Карла се бе сетила нещо и го бе помолила да ми го предаде. – Чантата ти. – настигна ме доктор Кълън, подавайки ми моята раница, която очевидно бях забравила на стола при приятелката си.

- Ол, да. – пак се усмихнах конфузно, поемайки я от него. Избягвах да го погледна в очите.

- Наред ли е всичко? – усъмни се той. – Изглеждаш бледа…

- Аз съм си бледа. – побързах да кажа. – Благодаря много…И ще тръгвам…Знаете как е…тъмно е, аз съм сама…И с тези животни дето бродят из гората…по-добре да побързам. – измънках набързо аз.

- Сигурна ли си, че нищо ти няма? – заподозря нещо той. Типичен лекар, все мислят че нещо ти има…Само дето този беше ужасно красив типичен лекар…

- Аха…Чао! – махнах аз, преметнах раницата си и забързах по стълбите надолу към партера.

Исках да се прибера, колкото се може по-скоро, ето защо не щадях сили. Пътем видях отегчената физиономия на Гладис, но не се спрях да и досаждам – все още държеше онова списание. Минах дългия коридор към централния вход и излязох навън. Беше студена вечер…Като почти всички във Форкс. Инстинктивно вдигнах качулката на якето ми и си напъхах ръцете в джобовете, сетне тръгнах към вкъщи с все така забързана крачка.

Точно излизах от паркинг алеята на болницата, когато една кола наби спирачки пред мен. Сиво Волво! Прекрасно! Сигурно с доведения му баща подържаха телепатична връзка и сега той му беше казал за филма, на който съм искала да ходя…Даааа и сега Едуард искаше да ме направи главен участник в него…

“Дяволите да го вземат! Сериозно, Таралин, престани! Те не са вампири! Вампири не съществуват!” – крещях си на ум аз.

Вратата до шофьорското място се отвори и от нея се подаде главата на Едуард.

- Качвай се! – заповяда той.

“Как пък не, теб ще слушам!” – възроптах мислено аз.

- Карлайл ми се обади…Каза, че имаш нужда от ескорт до дома. – обясни между другото той. Личеше си, че му е досадно да е тук…Да беше пратил Томас, на неговите номера поне бях свикнала.

- Ще се оправя. Не е имало нужда…- обясних троснато аз. Как въобще баща му е знаел коя съм, че да му каже да ме прибере…Това си беше странно!

- Таралин, влизай в колата. За 2 минути сме там и после те оставям на мира…Не го правя заради теб, а заради Карлайл – звучеше притеснен, това е всичко. – обясни мрачно той.

- И как така д-р Кълън знае коя съм, при положение че чак тази вечер го срещнах за първи път? – важно попитах аз, придръпвайки по плътно качулката върху главата ми аз.

- Това е малък град… - аз го погледнах подозрително. – А и пациентката му не спира да говори за теб…Пък сто процента няма други заблудени студенти на паркинг алеята, с които да те сбъркам. – обясни той. – Хайде…Две минути и сме там. – отново повтори Едуард.

- Именно…Не искам да стигна за две минути вкъщи и да ми се гади! Предпочитам да вървя 20, но да съм в кондиция. – рекох аз и си тръгнах по пътя. И точно си мислех, че ще ме остави на мира, когато дочух кадифения му глас зад мен:

- Ще карам бавно. За…10 минути ще си там.

“ И все пак – Не благодаря! Пеша поне ще бъде още жива! Как въобще успя да дойде толкова бързо? Дори и баща му да го е извикал – беше прекалено бързо!” – помислих си аз, докато поемах отново пътя към вкъщи.

- Сама си го избра! – чух пак зад себе си аз, но този път не се обърнах, а продължих напред. Чу се някакъв странен звук като от бързо преминаване или нещо подобно, след което Едуард стоеше няколко стъпки пред мен. В първия момент се стреснах. Сетне погледнах назад към колата, после пак напред. Само дето той вече не беше на няколко стъпки от мен….Той беше пред мен!

- А! – отскочих стреснато назад аз, при което така се отметнах глава, че съборих качулката си от нея.

- Без преиграване! – грубо рече той. – Качвай се в колата и да свършваме с това! – бях прекалено уплашена, за да помръдна. – Качи се…- спокойно започна той. - …или ще се наложи аз да го направя…И няма да ти хареса! – аз преглътнах шумно, след което хванах здраво раницата си и забързах към колата му.

Вратата до шофьорското място стоеше все така отворена от преди малко. Аз влязох през нея и я затръшнах след себе си. Докато се обърна и Едуард също вече беше в колата.

- Сложи си колана. – продължи с грубия тон той.

“О, не! Ще ме убие…Ето какво ще направи…Ще ме убие. Нали те точно това правят…убиват!” – вече стенеше истерично съзнанието ми.

- Ако исках да те убия, нямаше да те карам да си слагаш колана. – констатира безразлично Едуард.

- Нищо не съм казала.- погледнах го изненадано аз, стискайки здраво раницата ми, сякаш в нея имаше някакво оръжие, което можех да използвам при нужда…

- Знам…Просто само по погледа ти ми е ясно за какво си мислиш. – обясни уж вяло той, даже не ме погледна.

“Дали? Дали може да чете мисли? Те могат ли да правят такива неща? Могат да омайват с поглед, но да четат мисли? Могат ли?” – продължавах с вътрешния дебат аз.

Едуард натисна педала на газта и след малко вече летяхме по пътя към вкъщи.

- Каза, че ще караш бавно! – напомних му аз, притворила изплашено очи на седалката до него.

- Това беше преди да откажеш да се качиш в колата. – контрира ме той.

Следваха две минути, в които се питах дали ще повърна в колата или на слизане от нея, след което Едуард наби спирачки изведнъж, точно на паркинг алеята пред вкъщи.

- Две минути! Казах ти! – мрачно отбеляза ескортьора ми.

Нямах време да му отговоря. До толкова ми беше станало зле в колата, че последното което помня беше как отворих бързо вратата и повърнах на паважа до нея.

- Прекрасно! Поне не беше в колата ми. – чух зад себе си аз, което ме накара съвсем да се ядосам.

- Ако не караше като идиот това нямаше да се случи! – без да се обръщам към него рекох аз. Зарових се припряно из чантата ми в търсене на носните си кърпички – ако щях да вдигам скандал на този самохвалко нямаше да го направя в това състояние. Избързах устните си, сподавяйки нова вълна на гадене, след което се обърнах рязко към него. – Не си нормален, нали? Това трябва да е! Трябва да ти има нещо, че да караш по този начин! Да се пребиеш ли искаш…Давай! Но поне да не съм аз в колата! – разкрещях се на среща му.

“Да се пребиеш ли казах? Какви ги дрънкам…Та нали той е вече мъртъв…Ако съм права би трябвало вече да е мъртъв!” – напомних си на ум аз.

Той ме погледна любопитно – сякаш откакто се срещнахме преди малко бе долавял всяка моя мисъл, но те му се струваха неясни и не можеше да разбере точно какво имам предвид с тях, сетне отново си върна пренебрежителния вид и каза:

- Свърши ли? Бързам…и ако може да слезеш, ще съм ти благодарен. – закима утвърдително Едуард. Колкото и да се правеше, че не е засегнат му личеше, че също е бесен.

“Ама и аз намерих кой да ядосвам…” – констатирах мрачно, при което изразът на лицето на прекрасния ми шофьор съвсем се промени. Едва ли не беше прочел тази ми мисъл…Но и тя като всички останали му изглеждаха не на място… - “Наистина чете мисли! Едуард? В главата ми ли си? О, да и той сега ще каже “Да, тук съм. Да си спретнем една брич пария на ум, какво ще кажеш?” Въобразявам си това е всичко…Както си въобразявам и че е вампир…Няма такива неща.”

- Слизаш ли? – едва не изсъска той. Аз стиснах ядно зъби, хванах раницата ми и излязох от колата му. Изглежда беше засегнат и искаше час по скоро да се отърве от мен…Аз можех само да се надявам да не го възприема буквално.

Тогава ми хрумна нещо…Как да проверя дали наистина чете мисли…Понеже беше на момента нямаше да има време да се усети, пък и тази идея идваше от един филм, за който когато се сетех си тананиках песничката от него и вероятно щеше да го заблуди. Поне се надявам. Поех си дълбоко въздух, сетне отстъпих път на мрака в съзнанието ми…Само в негово присъствие можех да мисля трезво…Мрачно, но трезво!

Застанах с гръб към него и се направих че си търся нещо в чантата.

- Чакай! – казах му грубо аз. – Май съм изпуснала нещо…

- За Бога! – изсумтя Едуард.

“Едуард!” – обърнах се към него в мислите си аз.

- Да? – изнервено отговори той. – Какво си забравила? – аз се обърнах с лице към него, все още мъчейки се да възприема откритието си от преди няколко секунди.

- Нищо! – отроних едва аз, гледайки го със смесица от неразбиране и страх. В момента не можех да мисля за абсолютно нищо. В съзнанието ми беше само мрак…редовния посетител!

- Тц! – изсумтя той, сетне понечи да затвори вратата откъм шофьорското място, която все още стоеше отворена след мен.

- Ти четеш мисли! – тихо рекох аз, при което той вдигна изненадано поглед към мен. Въобще не очакваше да кажа нещо подобно. Сякаш се питаше как е възможно да знам…Мисля, че дори се опита да ми прочете отново мислите…То в главата ми нямаше нищо друго в момента, само мрак. – Ти четеш мисли?! – повторих невярващо.

- Не знаеш какви ги говориш. – изръмжа той, след което бръсна вратата от моята страна, запали двигателя, натисна педала на газта и за секунди беше изчезнал от погледа ми.

Аз стоях още няколко минути на паркинг алеята…Възможно ли беше това? Очевидно да! Доказах го! По възможно най-глупавия начин, но го доказах…Може би не беше вампир…само четеше мисли. Чела съм за такива хора – имат дарба за четене на мисли, нещо като ясновидец, само дето чете мисли…Във всеки случай – гадна работа. Не бих искала да съм на негово място. Винаги съм смятала, че от всички дарби на света, тази и силата да виждаш в бъдещето са най-гадни. Нагърбваш се с чуждите проблеми и съдби и никога не си напълно сам в съзнанието си. Сигурно е ужасно!

- Лин! – още от врата ми се хвърли на врата ми Лесли. Странно, защо сега се правеше че ме познава?

- Лесли. – изблъсках я от себе си аз.

- Това е колата на Едуард ли беше? – появи се и Тамара. Аха, ясно защо ми се мята на врата!

- Да.

- Той те докара, а?

- Да.

- Да не сте излизали пак някъде.

- Не. Просто ме докара. – обясних изморено аз. – Лягам си! – побързах да кажа преди двете да са решили да ми зададат още някой друг въпрос на тема Кълън.

- Странно! – аз се спрях насред стълбите. – От две седмици не е идвал на училище, а сега те кара до вкъщи… - аз изгледах неразбиращо Тамара, при което тя сви рамене и рече . – Просто е странно!

“Да като всичко в този град!” – помислих си мрачно аз и се продължих пътя си нагоре към стаята ми.

Хах, ако знаеха, че много вероятно Едуард беше прочел всичките им глупави мисли относно него. Така де, не ми трябваше неговата дарба, за да знам че са пълни бълнувания и несвързани фантазии…Милия, сигурно съвсем се е отегчил от тях…Нищо чудно, че Кълън са все заедно…Когато четеш мислите на някой друг и знаеш, че той не казва това, което мисли естествено, че няма да искаш да дружиш с него. И ако не беше това с тъпата лотария, вероятно и с мен да не са говорили…О, майко мила! Той е чул всяка моя мисъл! Дали? Дали…е чул как предположих и че е вампир? Дали затова се държеше така гадно?

Сега като се замисля тази му способност обясняваше доста от странните неща…Като случката с Коен първия ден…Едуард сякаш знаеше, че той ми е хванал ръката и не ме пуска, знаеше че не искам да се кача при него…Дяволите да го вземат, знаел е всичко!!!

Аз влязох отнесена в мисли в стаята ми…Въобще не обръщах внимание на заобикалящия свят – бяхме само аз, мислите ми и мрака…Винаги е било така. До днес, когато разбрах, че дори в съзнанието ми не съм защитена.

Понечих да светна лампата, когато до прозореца ми се видя някаква тъмна мъжка фигура и замръзнах на място. Сърцето ми заби лудешки, дишането ми се ускори. Ами ако беше Едуард…Аз бях разкрила тайната му…Сега следваше да докажа и че е вампир и той щеше да е съсипан напълно. Сигурно бе дошъл да предотврати това…

Трябваше да знам кой е там до прозореца…трябваше. Протегнах ръка към ключа на лампата и замахнах, без директно да гледам към него – очите ми бяха приковани върху фигурата. Естествено с моя късмет не уличих ключа, при което се наложи да погледна в тъмнината към него, за да видя къде точно е…

Когато светнах фигурата вече я нямаше…Е, поне не беше решила да ме убива, иначе вече да го е направила. Все още дишах учестено и сърцето ми беше извън обичайния си ритъм.

Огледах несигурно стаята ми…Всичко си беше на мястото! Може би си бях въобразила, може би в стаята ми не бе имало никаква мъжка фигура…просто отблясък от луната и сянката на близкия рафт. Възможно е! Сигурно просто бях доста изморена. Не всеки ден човек прави такова откритие…

Отпуснах се на леглото за секунда все още обмисляйки цялата тази работа с фигурата и как би могла тя да е свързана с Кълън. Да, параноично звучи, но в този град всичко беше свързано с тях, защо не и това? Като споменах фамилията им се сетих са Томас…Винаги, когато се сещах за него изваждах сакото му изпод леглото ми и го гледах с часове търсейки някаква слаба брънка в него…Или понякога просто се намятах с него. Да, миришеше на зима, но обгръщаше като топла прегръдка. Така направих и този път. Надникнах под леглото за него…Само дето сакото го нямаше… Премигнах няколко пъти срещу празното място, където би трябвало сега да е то…Наистина го нямаше! Явно все пак е имало тъмна мъжка фигура и изглежда тя ме е познавала много добре, за да знае къде държа сакото и още повече тази фигура не би могла да е човешка. Никой човек не може да се изкачи до втория етаж тук, още повече да изчезне за едно мигване на окото…Мрачни фигури? По-бързи от вятъра? Четящи мисли, че и кой знае какво още? Вампири? Дали това наистина бяха Кълън?