Chapter ІV ;The Date Of Your Life

Chapter ІV

The Date Of Your Life

“Животът е гаден!” – възкликнах кисело на ум аз, докато вървях с бавни крачки към столовата. Да, това беше възможно най-баналната реплика на света, но едновременно с това беше и най-подходящата за момента. Знаех какво следва – унижение, точно като в Салем. Трябваше да поканя Едуард и Томас на среща…На тъпа среща, заради една тъпа лотария…По-тъпо от това можеше ли да стане?

- Знаеш с кого си, нали? – присъедини се към моето отмерено ходене Лесли. Аз не и отговорих. – Надявам се си на ясно, че ако не ги поканиш сега, няма кога друг път да го направиш. – сетне както беше дошла така и изчезна. Сега я ненавиждах дори повече от преди.

Когато прекрачих прага на столовата, всички извърнаха нетърпеливо поглед към мен, разговорите им за секунда бяха утихнали – искаха да се насладят напълно на момента…Сетне, когато не им обърнах особено внимание те отново започнаха да шушукат възторжено, да се хихикат, а по-смелите или по-тъпите (въпрос на гледна точка) даже ме сочеха с пръст. Аз преглътнах шумно, опитвайки се да заглуша гласовете им в главата ми…Не успях. Беше ужасно. Исках да избягам, но не можех, да се разплача, но това щеше да им достави още по-голямо удоволствие…Искаше ми се да се изравня със земята…И ето как мракът отново ме погълна. Пропаднах в него едва, като нещо съвсем естествено…Моята защитна реакция, моето убежище. Той заглуши шума отвън, скри от очите ми всички весели лица, които бяха решили да се позабавляват на мой гръб…направи ме по-силна, но едновременно с това и ужасно слаба. Мракът е това, което хората никога няма да разберат – боят се от него в началото, защото не знаят какво има там; след време свикват, престрашават се да надникнат в него; накрая, той е спасение, изход, скривалище от заобикалящия ги свят…накрая, той е единственото, което им е останало!

- Лин, добре ли си? – погледна ме притеснено Карла, когато след 10 минути в столовата още не бях обелила и една дума. Аз вдигнах поглед от неприветливия на външен вид сандвич, който си бях взела преди малко и който все още не бях докоснала и я поглед така, сякаш чак сега осъзнавах, че е до мен. Така и беше – не бях забелязала кога се е присъединила. Понякога мракът ти е приятел, друг път - ти пречи да видиш светлината!

- Не мисля. – поклатих глава аз. Не ми беше в природата да лъжа, освен ако не беше много наложително, а сега не беше.

- Всичко ще се оправи. – сигурно рече тя.

- Знам това, Карла…Знам го. – усмихнах и се изморено. – Това е просто една глупава лотария…Няма нищо – ще ги поканя, те ще откажат – всички ще се смеят. Сетне ще забравят…Хората винаги забравят!

Точно изрекох това, когато откъм вратата на столовата се зададоха представителите на семейство Кълън. Като по традиция: нормалното жужене стихна, всички погледи се впиха в тях, а някой дори прескачаха от тях на мен и обратно – вероятно се питаха дали сега ще ги поканя или ще чакам да седнат…някъде се чуха и няколко въздишки, след което всичко се върна по старому. Или не съвсем. Сега всички зяпаха мен…Аз от своя страна реших да не им обръщам особено внимание, което си беше трудно начинание откъдето и да го погледнеш и за пръв път откакто обядвах тук погледнах съвсем целенасочено към масата на Кълън – на нея бяха само Алис, Джаспър, Розали и Емет…Томас и Едуард липсваха. И точно когато бях готова да благодаря на Бога за невероятния си късмет ги видях – седяха на друга маса в същия край на столовата, но на няколко маси разстояние от тази на останалите си роднини. Странно! Кълън не правеха така – винаги се хранеха заедно…Е, да мисля положително – поне няма да се излагам пред останалите от фамилията Кълън.

Аз погледнах за секунда към Карла, тя беше извадила “съчувствения си поглед” както го наричах аз. Това е тип поглед, който човек използва когато иска да каже – “Много съжалявам за теб, толкова е жалко, ще ми се да ти помогна някак, но не знам как. Наистина много тъжно…Дано никога не ми се случи!” Усмихнах и се едва, седне се изправих на крака, понасяйки таблата с недокоснатия сандвич към боклука. Естествено, че цялата столова попиваше всяко мое движение, усещах погледите им впити в тила ми. Спрях се точно до мястото, където се оставяха използваните табли. Замислих се за секунда дали не е добра идея да си изляза от столовата – ей, така. Тогава, сякаш за да ми напомни, че няма начин да се измъкна от кашата вътре една светкавица раздра небето, последвана от необичайно силен тътен – дъждът навън се усилваше. Като че ми казваше – “Няма къде да бягаш, няма къде да се скриеш!” Сякаш целия град ми казваше това…

Въздъхнах тежко и погледнах предпазливо към масата на Едуард и Томас – двамата гледаха някъде в страни и те като мен не бяха докоснали храната си. Какво толкова! Всички ще се посмеят на мой гръб, време беше да го преживея. Поех си въздух, отстъпвайки път на мрака в мен, сетне тръгнах към тях.

Учудващо, но те изглежда го очакваха…Сякаш знаеха, какво се готвех да им кажа, сякаш дори можеха да го цитират на секундата, дума по дума. Вероятно бяха дочули за лотарията и как не, когато всички говореха за това. Двамата се усмихнаха подигравателно един на друг – Чудесно, и те щяха да си правят шоу. При тази мисъл мракът в мен се надигна с пълна сила – бях бясна. Едно на ръка, че останалите тъпанари от тоя университет си търсеха забавление на мой гръб, а сега и те. Нямаше да им го позволя. За част от секундата озадачената ми мрачна физиономия се смени с самодоволна такава…Когато губиш, губи с достойнство.

Спрях пред масата им, усмихнах се конфузно, докато те ме зяпаха с някаква смесица от добре прикрита изненада (вероятно само самодоволния ми вид ги бе объркал за секунда) и ясното съзнание какво следва. Едуард отново беше извадил гневния си поглед, но дори през него можех да видя, че е наясно със ситуацията. Том от своя странна беше на ръба да експлодира от смях в лицето ми. Ясно де, схванах че знаете, сега вие схванете, че не ми пука!

- Вижте… - започнах спокойно аз, докато зад мен вече отекваше сподавения смях на няколко дузина души в едно. Игнорирах ги и допълних. - Знам че е тъпо, дори не съм участвала, но има някаква тъпа традиция… - двамата ме гледаха без всякакъв интерес, сякаш им говорех на развален китайски. – Ами стана така, че според нея… - аз се опитах да се усмихна ведно, показвайки съвсем ясно, че това е тъпа шега и е добре да я игнорират. - В началото на всяка нова учебна година…първокурсничките трябва да поканят едно момче, също първокурсник на среща с цел опознаване на хората, с които ще учиш в продължение на още три или четири години. Или поне се надявам, че това е целта…. - двамата кимнаха, беше ясно, че искрено се забавляват. - Ами...
- Кой от нас трябва да поканиш? - почеса важно перфектния си нос Томас и ме погледна победоносно.
- Това е още по-забавна история... – засмях се тъпо аз. - Хах, съотношението момичета-момчета не е било равно, та... - реших просто да го изстрелям - трябва да поканя и двама ви. - при което те се спогледаха - Томас избухна в тих смях, свеждайки глава към обувките си, докато Едуард ме изгледа с изпитателен поглед едва ли не преценяващ дали си струва да излезе с мен – очите му си бяха върнали част от предишната красота, вече не бяха така тъмни, както онзи ден, когато се блъснах в него. И все пак някъде дълбоко в тях все още можеше да видиш мрака. - Естествено не е нужно да го правите, моята работа бе само да ви поканя...но не се налага да...
- Съгласни сме. - прекъсна ме Том, изказвайки мнението и на двамата, при положение, че Едуард не бе обелил и дума.
- КАКВО???
- Съгласни сме. - повтори вместо него Едуард. Те какво, четат си мислите или нещо от сорта?
- Ъъъъ - не знаех какво да кажа, не очаквах такава развръзка. А изглежда и останалите в столовата също, защото изведнъж сподавения кикот бе заменен от притеснено шушукане. Вероятно някой вече съжаляваха, че са ме набутали в тая ситуация, а те са останали извън нея. Кой знае можеше Кълън да излязат и с тях.
- В Събота ще минем да те вземем. - усмихнато обясни Том. Имаше най-убийствената усмивка на света – не някаква влудяващо крива като на братовчед му, по скоро неговата беше смесица между самонадеяност, прелест и аристократичност. Усмивка, с която предизвиква възхищение у човек, но едновременно с това и презрение... Сякаш казваше – “Ти никога няма да бъдеш като мен, никога няма да докоснеш тези устни…” Той ме погледна изненадано…Да не би да знаеше за какво си мисля? Най-добре да се омитам!
- Д-добре. - изпелтечих аз, все още мигайки на парцали. Нарочно го правеха…Можеха просто да откажат и всичко да свърши дотук, но не…Дяволите да го вземат! Не знаех какво друго да кажа, дори не мисля че имах психическата възможност да измисля нещо подобаващо на случая, пък и с всяка изминала секунда двамата ме гледаха все по-странно и по-странно…Време беше да си ходя! Но нека мисля положително, ако в подобна ситуация това въобще беше възможно - Не ме унижиха пред всички – хубаво, НО ме оставиха за себе си…Какво ли си мислеха? Да се позабавляваме с нея…Да, да го направим, та нали ни идва на крака.
- Към осем... - чух кадифения глас на Едуард след себе си, но не се обърнах – просто исках да се махна оттам и сега когато вече нищо не ме задържаше побързах да го осъществя на секундата. Докато минавах през масите, всички ахкаха и охкаха и те не по-малко от мен бяха изненадани... Събота беше след 2 дена, какво щях да правя? Какво щях да облека? Къде щяха да ме водя? Какво щяха да ми направят?

***

От два дни не можех да спя нормално…Всъщност не спях въобще. Не можех. Представата, за това което ме очакваше тази събота беше разбила психиката ми напълно. Пък и непрестанно имах чувството че има някой в стаята ми и ме наблюдава, проучва ме…В заключение – Всичко това не ми се отразяваше добре, ама никак. Не че имаше нещо лошо да излезеш с Кълън…Какво говоря – имаше нещо лошо да излезеш с Кълън. Коренеше се именно в това, че никой друг досега не беше излизал с някой от тях…Защо точно аз трябваше да съм първата? Всички бяха толкова ентусиазирани от това, което може да стане…Не и аз. За тях това беше, както те го наричаха “Срещата на твоя живот (The date of your life)”, докато за мен беше просто нещо, което нямах желание да направя, но щях така или иначе. Среща с Кълън! Явно затова я наричаха “Срещата на твоя живот”, защото можеше да не излезеш жив от нея…Параноята съвсем ме беше ударила - на моменти даже се страхувах от самата мисъл да бъда с тях насаме, сякаш щяха да ме убият или нещо подобно. За 18 годишно момиче бях насъбрала параноя за 40 години напред…Стига да ги доживеех, разбира се.

Събота най-накрая дойде. Съквартирантките ми подозрително бяха останали този уикент в града, тъй като по принцип си ходеха през почивката по своите места. Естествено, като всичко в тоя град и това беше свързано с Кълън...Искаха да видят, дали наистана ще дойдат, дали няма да ми вържат тенекия или като джентълмени щяха да носят цвята и да ми отварят вратата. И всичко това, само и само да видят дали и те самите имат шансове с тях. Някой хора наистина не знаят как да оползотворят свободното си време.

Сутринта станах към 10, при положение че си бях легнала към 3 часа и след това се въртях в леглото до към 5 – един вид да кажа че не успях да се наспя, ще си бъде самата истина. Та, станах аз със страшно главоболие, чорлава коса и големи сенки под очите и се отправих към кухнята за редовната си доза кофеин за този ден. Съквартирантките ми попиваха всяко мое движение – представете си колко интересно: да поднасяш чаша с кафе към устата си и да я връщаш обратно на масата. Как пък не! Идея си нямам защо си мислеха, че ако запомнят тия толкова безинтересни и напълно нормални за всеки човек движение Едуард или Том биха се съгласили да излязат и с тях на среща. Явно бяха решили, че съм техен тип и сега се опитваха и те да станат такъв. Добре дошли в света на русите коси, празния поглед и малкия мозъчен капацитет! Благодарение на тях, аз бях в него всеки ден! Понеже двете не се спряха дори за минута да ме зяпат с изчъклените си сини очички, подсилвайки притеснението ми от тазвечершната среща още повече, реших да не стоя в една стая с тях. Ето защо се качих в моята. Мъчех се да не отдавам такова значение на предстоящото събитие, затова реших да карам съботата си по стараму – като разлиствам старите лекции или убивам малко време на компютъра .И в двата случая номера не мина. За лекциите – въобще не можех да се съсредоточа, а когато седнах на компютъра се оказа, че имам 134 не проченети имейла от непознати хора, задаващи един и същи въпрос – «Вярно ли е, че си поканила Кълън и те са казали «ДА!»? Благодарение на тези абсурди главата ми ме заболя още повече...Изпих няколко хапчета против главоболие и полегнах за малко. Само дето това малко бе прераснало в яка дрямка, до към 17 и нещо. И вероятно въобще нямаше да се събудя, ако Лесли и Тамара (най-накрая и научих името) не бяха дошли да проверят как съм. Та така ми мина деня – в сън, и докато през цялото време се опитвах да не се подам на истерията, тя най-накрая взе своя връх.

Изведнъж ми щракна, че нямам време да се подготвя, че въобще идея си нямам какво да облека...а като бонус към това моите услужливи русоглави съквартиранкти изглежда бяха поканили целия град на тазвечершното шоу, защото вкъщи се изсипаха около 30-на души...Истерията продължаваше да нараства. Светна ми, че точно това е плана – Кълън няма да дойдат, всичко е номер, просто се гаврят с мен и сега щяха да направят кефа на всички...Да, реално погледнато, защо да идват? Та аз съм едно обикновено момиче с много кофти късмет и способност да се унижава публично при първия удобен случай...

«Окей, успокой се Таралин...Просто дишай!» - заповядах си аз, поемайки си дълбоко въздух.

- Седем и десет е. – чух напомнящия глас на Тамара от другата страна на вратата. Откакто с Лесли ме бяха събудили двете се бяха превърнали във вестители на точното време. На всеки петнайсет минути някоя се появяше и ме уведомяваше колко е часа. Не че не можех и сама да видя! Всъщност въобще не го правеха от учтивост, по скоро за тях това беше нещо като обратно броене – колко минути остават докато Кълън цъфнат на вратата. Сто процента, ако по чудо Едурад и Том наистина се появяха двете щяха да се избият коя да отвори по напред.

Сега не ми се разправяше с тях. Имах си други грижи. Като например – какво да облека. Не знаех къде ще ме водят, ето защо не знаех и какво от гардероба ми ще бъде подходящо за момента. Дънки и тениска – както винаги! Мисля, че беше добър избор предвид създалите се обстоятелства. Реших да бъда обикновена, както всеки ден…с което отметнах поне един от проблемите си – всекидневно облекло, малко грим и някакви удобни обувки. Имах едни с ниска подметметка, които много си обичах, но не можех да нося тук, защото все валеше, а те бяха отворени отгоре. Е, днес сякаш и небето искаше да ми е гадно – не падна и капка дъжд, макар времето да остана все така мрачно.

Часът беше 19: 54, ето защо се отправих към всекидневната на първия етаж. За моя изненада – от 30 новодошли сега бяха станали 40 и продължаваха да нарастват. Кълън манията нямаше ли край? Всички впиха погледи в мен, при което се почувствах длъжна да им се усмихна едва. Те от своя страна го възприеха като подигравка – видиш ли аз излизам с Кълън вие не. Следваха най-неприятните 6 минути в живота ми. Всички мълчаха и чакаха аз да кажа нещо, когато аз самата нямах никакво желание. Бяха ми направили място на дивана срещу телевизора и сега всички ме изучаваха с любопитство. О, не и те ли ще попиват всичко като Лесли и Тамара? Няма нищо необикновено в мен, освен пословично гадния ми късмет. Затова сега съм и на това дередже.

В19:59:58 секунди мълчанието вкъщи беше прекъснато от звука на приближваща кола. Всички бяха притаили дъх. Колата наби спирачки – беше толкова тихо, че чак можех да чуя как чакъла излетя в страни от силата, с която беше натинат педала на спирачкта. Може ли да бъдат по точни? Нямах време да обмисля отговора на този въпрос, защото мозъка ми бе зает да отрича че те всъщност са тук и че явно от напрежението така съм се преуморила и съзнанието ми в момента ми прави номера с мен...

В следващия миг, тоест 20:00:01 секунди се звънна на вратата и тъй като мозъка ми все още не можеше да отрегира на ставащото – Лесли и Тамара скочиха да отворят. Бях права – едва не се избиха.

- Добър вечер. – чух откъм вратата аз, докато дишах учестено и сърцето ми всеки момент щеше да се пръсне. – Таралин, да е случайно тук? – последния въпрос ме накара да се сепна. Таралин? Никой не ме наричаш така – не и тук. Дори, когато се представях винаги казвах «Лин», а не пълното си име. Не че не си харесвах името, напротив...Просто когато дойдох тук исках да скъсам с всички спомени за Салем, където непрестанно ми викаха така...ето защо се представях на хората с омалително си име. Наистина си беше странно...Още повече, че знаех кой го каза – не можех да сбъркам този глас. Моя спасител – ледения принц Томас. Отново говореше с онзи благ глас като на разказвач от приказките...Но това не променяше факта, че знаеше пълното ми име. Откъде?

- Кой? – спогледаха се Лесли и Тамара – те също не знаеха, че пълното ми име не е Лин, а Таралин, даже смея да твърдя че най-много преди седмица да са разбрали въобще как се казвам.

Реших да не оставям всичко на произвола на съдбата и станах да се присъединя към тях, докато русокоските си мигаха взаимно и бяха изгубили ума и дума пред страхотната визия на двамата Кълън. Първото нещо, което видях когато застанах на вратата на свой ред беше ухилената физиономия на Томас, изглежда се забавляваше с кухите черупки пред него, сетне отместих поглед към Едуард – имаше скептичен вид, сякаш преди секунда бе казал на Том – «Смятам, че не е добра идея. Дай да се връщаме!»

- Здравейте. – усмихнах се конфузно, отваряйки по-широко входната врата, така че да ги видя изцяло. През това време във всекидневната всички глави бяха обърнати към нас. Те ме погледнаха подозрително сякаш аз бях извикала всичкия този народ вкъщи, а не бях. Аз погледнах настоятелно към Лесли и Тамара, давайки им ясно да разберат, че вече могат да се свият от вратата, но те въобще не ме отразиха, бяха прекалено заети да зяпат братовчедите. – Ъм…ще влезете ли? – предложих тъпо аз, само и само да кажа нещо.

- Ще се наложи. – погледна ме отгоре до долу Том. Какво ми има? - Трябва да се преоблечеш. – важно рече той. Прекрасно сега моден критик ли стана? Та това бяха най-обикновени дънки…Какво искаше бална рокля ли да нося? Това че са Кълън, не ги прави чак толкова специални!

- Облечи си нещо по-плътно. – включи се и Едуард, гледайки също недоволно към дрехите ми и по-точно тънката блуза, с която бях облечена. За разлика от Том той поне го каза с някакъв тон всякаш – «И тези са добре, но може да се изисква повече». Сетне сведе поглед към краката ми, където бяха любимите ми ниски обувки, които най-накрая успявах да обуя в този град. - ...смени си и обувките... Съквартирантките ми се спогледаха развеселено – бях права Кълън ме пазеха за собствено забавление, а изглежда в момента и на още към 45 души, които не откъсваха поглед от нас. Аз се намръщих – нямах намерение да обличам каквото и да било друго, още по-малко само защото те така казваха.

- Не мисля. Така ми е добре. – рязко рекох аз. Двамата се спогледаха.

- Можем да те изчакаме, не е проблем. – включи се Том. Устата му казваха това, докато погледа му говореше – «Ох, за Бога, просто облечи това, което ти казваме и не се прави на интересна. Ние сме Кълън все пак!»

- Няма нужда. – усмихнах се изкуствено. Да приключваме с тоя цирк час по скоро, за да се върва вкъщи и да поспя най-накрая като хората!

- Ще съжаляваш. – отбеляза мрачно Едуард.

«Вече съжалявам!« - помислих си аз, при което той ме погледна подозрително, сетне сведе поглед надолу обмисляй изглежда нещо изключително важно, след което отново го вдигна и каза:

- Поне си обуй маратонки. – посъветва той. – Повяйрвай ми няма да ти хареса това, което ще се случи с тези ти обувки, ако останеш с тях. – Сякаш знаеше, че харесвам тези обувки, знаеше, че много искам да изляза с тях и също така че искам да ги върна вкъщи невредими. Том му хвърли притеснен поглед – не очакваше от братовчед си да каже нещо подобно.

- Къде ще ме водите? – сетих се изведнъж аз, скръствайки важно ръце, докато Лесли и Тамара все така отказваха да се разкарат от частния разговор между мен и тях, ето защо всеки един от нас ги игнорира.

- Ще видиш...- усмихна се подмолно Том, вадейки редовната си самодоволна усмивка на яве...Знам нещо, което ти не знаеш...ще ти го кажа, ако бъдеш послушна.

- Хъм... – изсумтях аз. - Добре, ще си сменя обувките... - понечих да тръгна към стаята си на втория етаж.

- ...и блузата...облечи пуловер... - чух зад себе си... Явно особено много държаха те да ми изберат облеклото. Да, ама тая няма да я бъде.

Докато се качвах към стаята ми само си мислех как бих ги убила на място или бих ги разкъсала на парченца...Но от всичко това нямаше смисъл, единственото нещо което все още ме крепеше беше мисълта този фарс да свърши по-скоро. Събух си любимите обувки, оставяйки ги на обичайното им място – в шкафа зад вратата - сбогом чипички...имам крипи среща с двама красавци, които като нищо могат да ме пречукат, тоест вие не влизате в плана. Обух набързо маратонките си и заслизах по стълбите - те стояха на прага, там където ги бях оставила в компанията на русоглавките...чак плашеше факта, че не бяха мръднали даже с инч. Лесли и Тамара изглежда опитваха да завържат някакъв разговор с тях, но те не им обръщаха особено внимание – отговаряха им, колкото да не е без хич.

- Значи се казва Таралин...на нас ни каза друго... – Прекрасно, говорят за мен!

- А, ето я. – усмихна се Тамара, сякаш казваше: «Това е най-добрата ми приятелка. Бих дала живота си за нея.» Да бе, да! – Не си облякла пуловер. – забеля разочарована тя. Да и бяха казали на нея на мига би го направила, нали Кълън издаваха заповедите, как така щеше да им противоречи.

- Да. – кимнах сигурно аз, гледайки ядно към двете момчета, застанали на входа. – Както вече споменах – Така ми е добре!

- Казах ти! – изумтя Том и забръза към колата, оставяйки Едуард сам на прага.

- Какво ти е казал? – не разбрах аз.

- Че няма да облечеш пуловер. – кимна мрачно той, все още гледаше намръщено към облеклото ми – изглежда се чудеше какво да измисли, че да ме накара да облека друго. – Поне се вземи яке. – аз го погледнах изнервено, докато той само вдигна безинтересно вежди – не подлежеше на обсъждане, трябваше да го направя. Само дето аз откзавах.

- Ще и го донеса. – възкликна Лесли и изчезна в посока към закачалката с връхните дрехи. Всички останали във всекиндневната все така продължаваха да следят с интерес шоуто, което се разиграваше пред тях. – Ето! – върна се русокоската с якето ми на ръце. Аз обаче отказвах да го взема.

- За последно – добре ми е така! – натъртвах нарочно на всяка дума аз. – Ще тръгваме ли, най-накрая. – Да, хайде...от тези хора във всекидневната вече тръпки ме побиват! Аз тръгнах към изхода, на който все още стоеше Едуард – направи ми път да мина – беше наистина мило от негова странна, но и също така – странно, предвид това, че никой досега не ми беше давал път. Сетне разбрах за какво било всичко. Точно го подминах, когато той се протегна и взе якето от Лесли, при което милата едва не припадна...Аз извърях отекчено очи – каквото каже Кълън е закон! Бях достатъчно изнервена, че да го изчакам, затова забързах към сивото волво на паркин алеята, където вече се бе настанил Том на седалката до шофьора. Точно понечих да си отваря задната врата, когато от нищото изкочи Едуард и я отвори за мен. Аз го гледах неразбиращо. Та нали точно преди минута го бях оставила на прага, в компанията на Куку и Пипе, как се озова толкова бързо тук? И докато до преди секунда ме побиваха тръпки от навалицата вкъщи, сега ме побиваха тръпки от него.

Както и да е. Качих се в колата, в очакване най-накрая да видя какво е това място, на което ще ме водят, и за което облеклото ми не е било подходящо. Не чаках дълго, все пак Едуард караше като откачен. Как въобще можах да забравя злополучната случка с ескортирането ми до училище още първия ден? Когато пристигнахме – все още не можех да фокусирам мястото, на което се намирам, тъй като се борех с гаденето в стомаха ми. След минута се окопитих и чак товава ми стана ясно къде сме всъщност...Просто не беше истина. Те сериозно ли? Дори не можех да изрека името му.

- Да, гробището. – изрече го вместо мен Едуард. – Облечи си якето. – кимна той към дрехата, която бе оставил на влизане на седалката до мен. Не го послушах – стигаше ми това, че едва не ме уби с лудото си шофиране, а сега и заповедите му да изпълнявам. Ще има да взема – аз не бях като всички останали!!!

Понечих да изляза от колата, когато за втори път тази вечер някой отвори вратата вместо мен. Този път беше Томас. Мило от негова страна наистина. Но, дяволите да го вземат, аз се намирах на гробището в компанията на двама ужасно красиви, но едновременно с това и плашещи момчета...и някой да ми каже, че всичко е наред. Просто няма как! На гробището...Сериозно!!! Мозъка ми започна да прехвърля информацията все по-бързо и по-бързо. Първата реакция, която възпроизве бе да замръзна, втора да избягам, но заради действието на първата още стоях на едно място и не мърдах на никъде...третата реакция, беше по-скоро само мисъл..."Тези сега са ми изкопали гроба и ще ме бутнат в него!" Да, параноята все още властваше над мен. В рамките на 5 минути аз стоях като парализирана – не смеех нито да кажа нещо, камо ли да направя. В този момент усетих някаква студена ръка върху рамото си вече си виках – Тук и останах, когато притажателят се обади:

- Добре ли си? - беше Том и звучеше изненадващо разстревожен, аз от своя страна можех да се закълна, че вече треперя, но събрах сили и кимнах едва. Той се разсмя и допълни:

- Надявам се не си мислиш че сме ти изкопали гроба и чакаме да те бутнем в него?

- Ааа, не...няма такова нещо... - излъгах аз, идвайки леко полеко на себе си. При тези думи Том погледна към братовчед си, който му се усмихна, след което кимна – все едно му казваше – «О, точно затова си мислеше!»

- Това е добре... – обади се най-накрая Едуард. - ...защото се надявахме сама да скочиш... – Окей, той се шегува...Трябва да се шегува. За един миг цялата пребледнях.

- Хаха...шегувате се...схванах... - изпелтечих аз.

- Така ли...Том, ние шегуваме ли се?

- Хъм...чакай да видим...НЕ. - ухили ми се самодоволно той, тръсвайки важно глава, при което прекрасната му черна коса падна точно над очите, подчертавайки необикновеният им син цвят. - Хайде... – рече Том. Сетне ме хвана здраво за ръката под лакета и ме задърпа на някъде. Имеше късмет, че все още не можех да се осъзная, иначе да съм се откопчила от него – или щях да го надера с нокти си, които за да ми е още по-гадно бях изрязала преди седмица и не бяха достатъчно дълги, за да нанесат качествено поражение, или щях да го нахяпя...до смърт.

- Ъъъ...

- Пази си ръката, Том. – чух някакъв сподавен смях зад себе си. Малко му остана на Едуард да допълни : «...за да не ти я нахапе!»

Къде попаднах? В крайна сметка въобще не виждах накъде ме води Том, просто някакви размазани образи се рееха около мен...мечтаех да съм си вкъщи, да не бях се навила на тази глупост, но уви...сега се реех някъде по пътиките между гробищата...едва ли към моя собствен гроб...Спрях ме...не видях дали наистина сме спрели, но вече не се чувствах като в безтегловност и не усещах вятъра от движението...и много скоро очите ми свикнаха не само с мрака, но и с факта, че не се движехме толкова бързо и можех да видя очертанията на заобикалящи ме свят...който се свеждаше до море от мраморни плочи, с имената на погребаните.

- Пристигнах ме. - съобщи доволно моя ескуртьор, на който вече се бях заканила да му го върна, но бях толкова замаяна, че го оставих за друг път.

Огледах се - бяхме минали 6 метра за минута и нещо...Как става тая работа? Да не би всички от семейство Кълън да се спринтьори на дълги разстояния? Не мисля! Бяха прекалено бързи дори за това. Сетне върнах погледа си към Томас, който беше по-самодоволен от всякога, след миг разбрах и защо. Бяхме спряли пред изкопан гроб...ТИЯ НЕ СЕ ШЕГУВАТ...се разнесе из съзнанието ми като едва ли не последна мисъл, преди да си ида от този свят. Е, не беше...Истината е, че когато дойде края...нямаш време за мисли, не и смислени. Всичко става за секунди – сега си тук, а утре те няма. Кой може да предвиди кога ще умре?

- О, виж я бледа е почти колкото теб...- появи се изневиделица и Едуард. - Спокойно, няма да те убиваме...Но беше прав, щеше да колабира от страх... - при тези думи аз се обърнах към Томас, който вече се задавяше в смях.

- Ти?

- Какво...да не мислеше, че ще те заведем на изискан ресторант...

- Не се бе облякла като за такъв... - додаде усложливо Едуард.

- Аз... – опитах се да кажа нещо смислено и едновременно с това да изглеждам силна. – Аз...аз си тръгвам. – тържествуващо заявих и понечих да тръгна, но живота е не справедлив и откъде се взе тоя скапан камък в който се спънах не знам, но в следващия миг вече летях към разкопания гроб...За щастие студената ръка на Том ме хвана на време...Наистина много студена...можех да кажа, че този гроб е бил негов и той просто временно го е напуснал. В крайна сметка добре че беше той да ме издърпа...Едно добро дело и той да свърши. Изглежда му беше хоби да ме спасява. За втори път, откакто се познаваме вече...А, може би първи – все пак се правеше на приятно разсеян относно случката в гората.

- Спасих ти живота... - ухили се той. - ...дължиш ми една среща... – аз се намусих. - ...тоест да останеш до края на тази.. – допълни Том.

- Да бе...

- Няма повече да правим такива неща. - изимитира пискливо звучене той.

- Да...това беше само за купона...- обясни вяло Едуард, вече редейки върху извадената преди минута постелка за питник хратата, която бе донесъл в кошница и можех спокойно да установя, че тя бе прекалено малко за трима души. Изглежда щяхме да си правим питник...на гробищата...Ех, романтика!

- Хъм...добре... – измрънках все още разгневено аз. - Но тази храна няма да стигне и за трима ни...

- Ол, тя е само за теб...Ние вече вечеряхме. - обясни Едуард.

- Ами...тогава май трябва да кажа, че е доста за...мен...Не съм вечеряла, но...

- Е, не се тревожи - упойката започва да действа още след първото кекче... - ухили се Томас...при което аз направих физиономия тип «недоволно дете»

- Среща на гробищата, до прясно изкопан гроб и ми носите храна с упойващи вещества...Хъм, какво ли следва...- започна с иронията аз.

- Ха, тя имала чувство за хумор, Томас. - нададе глас Едуард. - Готов съм...Заповядайте... – направи знак с ръка да се присъединим той. – А, ти... – той се обърна към мен. - ...си облечи якето. – седне ми подхвърли връхната дреха, която изглежда беше взел задено с кошницата и постелката. Този път реших да не упорствам и го послушах – наистина тук беше студено. Впих поглед в краката си – маратонките ми вече бяха оцапани с кал. Още една червена точка за Едуард – беше прав, щях да съжалявам, ако бях дошла с другите обувки. Но как въобще знаеше това?

Ето защо и останах...Изглежда на Кълън наистина не се отказваше! Пък някак осъзнах, че може да им се има доверие – те бяха просто едни 18 годишни момчета, които искаха да се позабавляват, защо и аз да не го направех – така де откакто бях в този град нямам спомен наистина да съм се наслаждавала на нещо. Изглежда сега беше момента. И все пак въпреки, че вече не ме побиваха чак толкова тръпки от двамата ми беше леко не конфортно да ям в тяхно присъствие – не за друго, а защото аз бях единствения човек, който се хранеше...И двамата изглеждаха гладни, но сякаш по грешка бяха забравили да донесят точно ястието, което най-много обичат...А, може би грешах, може би беше тук, просто не можеха да се докоснат до него, поради някаква причина която ми обягваше.

Стояхме докъм 1 и половина, смяхме се, говорехме – да, те бяха добра компания. Аз бях не по-малко шокирана от вас! И точно когато си мислех, че мога да продължа така чак до сутринта на Едуард му стана нещо - целия се вкоцани, като онзи ден пред входа на университета, стисна зъби и сякаш се мъчеше да се възпре от някакво неизвестно на мен действие – сякаш беше открил ястието, което искаше да опита – и той наистана искаше толкова много...В тъмнината ми се видя, че очите му отново са станали черни...

- Томас? – погледнах уплашено към него аз, питайки го с поглед какво става. Той изглеждаше не по-малко притеснен от мен. Загледа се за секунда в Едуард, сякаш му казваше нещо, което аз не можех да чуя, сякаш му говореше чрез съзнанието си, чрез мислите си...

- Ще тръгваме. – изстреля изведнъж той, помагайки ми да се изправя отново на крака. Аз погледнах притеснено към братовчед му, но той побърза да каже. – Аз ще те изпратя. – успях само да кимна, преди той отново да ме понесе с нечовешка бързина между редиците гробове до колата на Едуард. Не знам дали се очакваше от мен вече да съм свикнала с това невероятно забързано прелитане, но когато спряхме аз отново бях замаяна. – Ще се оправиш в колата. – отвори ми рязко вратата той, гледайки притеснено в посоката, в която оставихме Едуард.

- Той ще се оправи ли? – проследих погледа му аз – ясно, притеснява се за братовчед си. Том само кимна, давайки ми знак да влизам по-скоро в колата. Не исках да му противореча и скочих в нея. Той седна на шофьорското място. Изглежда забеляза изумения ми поглед в огледалото за обратно виждане, затова побърза да каже. – Той ще се прибере пеша. Обича да се разхожда. – опита да замаже положението Томас, но вместо това изостри вниманието ми още повече.

Той запали двигателя на сивото волво, сетне натиска педала за газта. Кълна се, той караше дори по-лудо от Едуард. Ако при братовчед му отне 4 минути докато дойдем дотук, то докато ме прибере бяха само 2...С намаляващия брой на минутите се беше увеличило и неприятното чувство в корема ми, още повече че скоро бях яла. Когато Том наби спирачки на 2 преки от вкъщи, аз една не повърнах в колата. Опитах да се увладея, но гаденето беше прекалено силно.

- Трябва ти чист въздух. – забеляза от шофьорското място той. – Хайде, ще се разходим. – каза го така сякаш не търпеше възражение и нямаше никакво съмнение, че аз щях да го направя. За беда бях прекалено зле, за да започна с магарешкия си инат.

Той ми отвори отново вратата и ми помогна да изляза от колата – въобще не ми беше добре.

- Поеми си дълбоко въздух. – посъветва той и аз го послушах. Спомних си за случката в гората и как още тогава ме накара да мисля, че каквото и да каже бих го направила. Наистина беше така...Този негов глас...Имаше нещо вълшебно в него. Можеше да се убеди, че небето е червено само с една интонация и ти щеше да му повярваш просто защото той казва така. – Да, повървим. След секунда ще ти мине.

«Сега какво и лекар ли се извъди? Стига Таралин, не бъди гадна...чичо му е лекар, вероятно от там го знае.» - напомних си едва аз.

Но беше прав...Две-три минути по-късно гадето почна да намалява...

- Така по-добре ли е? – аз кимнах.

- Много по-добре.

- Добре, ще те изпратя до дома ти. – отново го каза така, сякаш щеше да го направи така или иначе, а ти нямаш друг избор освен да го оставиш.

Вървяхме няколко минути в тишина, сетне той отново каза:

- Защо не се представяш с истинското си име? – аз го погледнах учудено. – Не го харесваш ли?

- Ол, не...Харесвам го. Истината е, че е взето от една книга...Е, поне първата част – Тара. – замислено рекох аз.

- «Отнеси от въхъра»? – погледна ме любопитно той.

- Как позна? Искам да кажа...има и други книги където се среща името «Тара», а като нищо и самото «Таралин»...Как въобще се сети? – не можех да проумея аз.

- Майка ми харесваше тази книга. – тихо отговори Том. По погледа в очите му ми стана ясно,че историята за майка му нямаше щастлив край и сега му беше трудно да говори за нея.

- Моята също. Затова ме е кръстила на име от нея...Което си е странно, може да ме кръсти на главната героиня, но не...

- Кръстила те е на плантацията и. – допълни вместо мен той.

- Ти, чел ли си книгата?

- Нямаше нужда. Майка ми я четеше всяка вечер преди да заспя...Е, пропускаше по-травмиращите за крехката детска психика моменти. Даже казваше, че още докато е била бременна с мен ми я е четяла. Странно на истина, че не ме е кръстила Ред. – усмихна се той.

- А, на кого си кръстен?

- На баща ми. – мрачно рече той. Още една болна тема, която засегнах...Май беше по-добре да спра да дрънкам, без това вече бяхме близо до квартирата ми.

- Таралин е хубаво име. – отново се обади спътника ми.

- Томас също.

- Знаеш ли, че само ти в тази град се обръщаш към мен с «Томас»? – спря се изведнъж той. Не смятах, че съм говорил достатъчно дълго с него, за да знае че само аз му казвам Томас. В мислите ми името му винаги бе прелитало «Том», много рядко като «Томас», но сега като се замисля, коворех ли за него му казва «Томас». Харесвах това име, харесвах как звучи в пълния си вид. Също като Едуард, по смъртно не бих могла да му кажа Ед...Сякаш вече нямаше да бъде Едуард Кълън...и Том няма да е вече Томас Харш. Томас! Забележка: Да го наричам по-често така в мислите си!

- Не е вярно. Чух Едуард днес да ти казва така.

- Да, но не винаги.

- И аз не го правя винаги. – той кимна. Вече бяхме на алеята пред вкъщи, можех да се закълна че някой надзърта през спуснатите пердете на всекидневната.

- Но аз смятам за напред да ти казвам Таралин. – ето пак, отново го каза така сякаш бе свършен факт и аз нямах право на оплаквания. – Или Тара...

- Както решиш. – свих рамене аз. Не очаквах да водя подобен разговор с него, още повече той се правеше че не ме познава преди месец...Я, чакай сега беше подходящото време да проверя тая работа. – Хей, исках да те питам нещо. – вече на тръгване казах аз, той вдигна заинтересувано вежди.

- Да?

- Защо се правеше в началото, че не ме познаваш?

- Моля? – Ето, пак го правеше!

- Когато Едуард ни запозна...Ние вече се познавахме...Е, не ти знаех името, но...се бяхме виждали.

- Така ли? – той продължаваше да се прави на ударен. – Къде?

- В гората! Ти ме спаси, не помниш ли? – той продължаваше да гледа неразбиращо. – Даде ми сакото си! – никаква реакция.

- Съжалявам, вероятно се бъркаш. – усмихна се най-накрая той.

- Не, не се бъркам. Ти беше. Помня те – беше мокър до кости, но те помня. Не мога да сбъркам гласа ти, той е... – изведнъж се усетих как щях да кажа, че бил най-прекрасното нещо, което някога съм чувала и се спрях.

- Той е какво? – усмихна палаво Том.

- Той е просто...глас. – Как само лъжех, безцеремонно. – Но знам, че беше ти.

- Както кажеш. – пак се ухили самодоволно ледения принц.

- Забрави...Лека вечер и мерси за...разходката до гробищата. – грубо изрекох аз, бях ужасно разгневена, че продължава да се прави, че въобще не е било така, както всъщност беше.

- Скоро ще завали. – рече изведнъж той, а в мен веднага се породи мисълта – «Е, и?» - Ще имаш нужда от това утре. – рече Том и ми подаде нещо, което в началото не можех да определя какво е, сетне ми махна за сбогом и пое обратния път към колата, спряна на две преки оттук. Точно тогава ми стана ясно какво всъщност ми е подал – беше чадър...Но не какъв да е чадър, беше моя чадър...Този, който изгубих същия ден в гората...Той е бил, знаех си че е бил той. Аз задърсих в поглед с мрака за него – но вече го нямаше.

«Томас Харш, какви игри играеш?» Е, изглежда хората се оказаха прави – Това беше срещата на живота ми!