Chapter V; The victim is taken

Chapter V
The victim is taken

В събота всичко беше наред, наистина, даже бих казала страхотно…Не знам защо но цялата тая игра на “Познавам те от преди, ама не съвсем” с Томас вече даже почваше да ме забавлява. Дори бях решила да му го върна…Така де сакото му беше все още под леглото ми. Време беше да се възползвам най-накрая от него.
Още на следващия ден, в Неделя, го извадих от там и най-накрая му хвърлих едно око. Очаквах да открия някакви документи, но нищо, абсолютно нищо – просто едно сако. Само дето не беше. Принадлежеше на Томас. Даже все още пазеше неговият аромат - смесица от късчета лед с нотки студенина…Сякаш беше съхранило по някакъв начин миризмата на зима в себе си, на този хлад който донася сезона – караше те да потръпваш, но едновременно с това и да се възхищаваш от него. Точно като Томас!
Истината е, че ми се искаше да го видя. Просто ей така за едното “Здрасти!” Имаше нещо у него…като изключим факта, че беше по-красив от половината население на земята взети заедно…а и да другата половина оставяше за братовчед му – Едуард…Но наистина двамата бяха някак неизбежни – попаднеш ли веднъж в техния обсег, няма измъкване…в техен плен си. Не ми харесваше да го призная, но си беше точно така. Каквото и да правех, както и да опитвах не можех да се измъкна от тях, просто не можеш, накрая всичко води към Кълън.
И така докато в Неделя размишлявах за случилото се предишната вечер, междувременно всячески избягвах Лесли и Тамара, които искаха подробности за снощи, които аз нямах желание да им дам и се мъчех да измисля начин да го върна на Томас, то в Понеделник всичко изглеждаше друго яче…Или не съвсем.
Около 30 души, които принципно не познавам ме поздравиха учтиво и едва не попитаха “Сега с Кълън ли си?”; други 50 пък директно си ме попитаха, що се отнася до останалите 100 и няколко, които се осмелиха въобще да ме заговарят – те попитаха дали може днес да обядват с мен. Естествено нямах никакво желание за подобни социални контакти…Имах нужда само от един – Карла. Само дето нея я нямаше никъде – точно днес бе решила да не се появи на училище. Тъжно, но факт – предпочитах да обядвам сама в парка, отколкото в компанията на маса любопитни непознати, които до този момент ме бяха игнорирали, а сега само заради “великото събитие”, т.е. срещата с Кълън бяха решили за страхотна идея да се сприятелим. Е, аз пък бях решила да не им дам тази възможност. Денят така и така беше слънчев, колкото и да ми се щеше да видя Томас или Едуард знаех, че това няма как да стане – те никога не се появяваха в слънчев ден, никога. Ето защо в обедната почивка отидох в парка и най-спокойно седнах на една отдалечена пейка, готова да довърша обяда си тук. Сигурна съм, че в столовата имаше около 170, че и повече разочаровани студенти, но на кого му пука за хора като тях, след като на тях самите не им пука особено за човек като мен?
Точно отхапвах първата си хапка от сандвича си, когато чух някакъв глас зад мен, звучеше ми смътно познат.
- Пак се крием, а? – обърнах се и видях моя стар познайник Коен.
- Хъм, почвам да си мисля, че ме следиш. – погледнах го кисело аз.
- И какво, ако е така? – сви рамене той и седна до мен на пейката, дарявайки ме с една чаровна усмивка, буйната му коса отново падаше точно над очите му.
- Тогава ще се наложи да подам жалба в полицията и да ти издадат ограничителна заповед. – важно рекох аз, докато отхапвах още една хапка от сандвича си. Истината беше, че въобще не ми пречеше, даже ми беше приятно в неговата компания.
- Виж ти…- аз вдигнах вежда. – Не учиш право, пък всичко знаеш. – усмихна се отново Коен. Този път беше облечен със светло сини дънки и черна тениска с къс ръкав – хубавото време си беше казало думата.
- Да предполагам ли, че знаеш и какво уча? – почнах да се изумявам аз.
- Ти си една малка бъдеща художничка.
- Не, сериозно – досие ли си ми направил? – леко почвах да се притеснявам аз.
- Спокойно. – усмихна се отново той. – Просто любопитство.
- Казал воайорът и се върнал към бинокъла си.
- Разбрах, че си излизала с Кълън. – смени темата той, аз само кимнах, докато захапвах поредната хапка от сандвича си.
- Не ми казвай, че и ти си някой техен върл фен, като всички в този университет? – рекох аз след като преглътнах залъка си.
- Хах. – разсмя се само при идеята Коен. – По-скоро точно обратното. – това ме накара да го погледна странно – не очаквах някой да им има зъб или нещо подобно, но както изглежда грешах. – А ти? Поредната тяхна фенка ли си? – погледна ме сериозно той.
- Не мисля. – това го изглежда го зарадва, защото се отпусна доволно на пейката. – Но не ги мразя или нещо подобно. – той бързо се изправи. – Искам да кажа, че след това в Събота мога да кажа, че са свестни момчета. – обясних аз и отново впих зъби в сандвича ми за поредния залък от обяда.
- Лошо. – заключи дълбокомислено той.
- Защо?
- Те са опасни, знаеш ли? – погледна ме с някакъв ужасно сериозен поглед, който почваше да ме кара да настръхвам.
- За какво говориш, Коен? – не разбирах аз.
- Кълън – опасни са. Трябва да бъдеш внимателна с тях…ако можеш дори въобще да не попадаш на тях, ще е най-добре. – продължи със сериозния тон той.
- В какъв смисъл опасни? – не можех да отместя очи от налудничавия му поглед.
- Нека те попитам нещо… - аз продължавах да го гледам като препарирана. – Какво става, когато си допреш ръката до клетката с лъвовете?
- Моля?
- Отговори на въпроса, Таралин! – едва не заповяда Коен. – Какво става?
- Не знам…Отхапват ти ръката?
- Именно! Отхапват я. – отново впи ужасяващия си поглед в мен. – Имай го предвид следващия път, когато излизаш с тях някъде! – допълни мрачно той, сетне стана и си тръгна сякаш никога не е бил тук, оставяйки ме да гледам неразбиращо още няколко минути след него.
Не че познавах много добре Коен, но и така можех да кажа, че това не беше нормалното му поведение. Предупреждаваше ме за заплаха, която дори самата аз бях усетила…Имаше нещо гнило в цялата тази работа. И как въобще знаеше пълното ми име? Всички ли очарователни момчета с леко плашещо излъчване го бяха разбрали? Явно да…Защото само те ме наричаха по този начин. Дори тъпата Лесли не го правеше, но при нея беше защото не можеше да го запомни, та тя едва помнеше своето собствено си име. Форкс почваше сериозно да ме притеснява. Сякаш имаше нещо в по-особено в него, нещо заровено сред вечно зелените му гори, нещо скрито сред непрестанно падащия му дъжд, нещо което не се предлагаше обикновено момиче като мен да открие. И все пак мистерията идваше към мен от всички странни, искаше да я науча, да разбера какво всъщност се случва…А може би грешах. Може би просто отново ме удряше параноята. Може би Коен само искаше да ме изплаши, един вид да види как ще реагирам…Може би…
Тогава не осъзнавах всички тези въпроси. Тогава исках просто отговори…Търсех просто отговори…до момента, в който те не ме откриха и не изгубих живота си.

***

На другия ден отново беше слънчево – не бих казала нормално за този град, имайки предвид, че нищо във Форкс не е прекалено нормално или прекалено странно. И все пак, когато видях Том седнал на една от масите в столовата изненадата ми беше трудна за прикриване. Беше слънчево той какво правеше тук? Защо не е на къмпинг с останалите?
Като казах останалите веднага ги затърсих с поглед. Реших, че след като той е тук, какво ли пречи и на другите да са се отказали от семейната традиция и също да са на училище днес. Карла ми беше разказвала за техните “къмпинги”, винаги ги правели през слънчевите дни, изглежда с цел затвърдяване на здравата семейна връзка или нещо подобно. И ние с моето семейство имахме традиции…но те не включваха всеки слънчев ден. От друга странна пък, във Форкс рядко времето си заслужаваше, така че може би ги разбирах донякъде. Пъффф, трябва да спря с тия философски теории, само си натоварвам мозъка. Е, естествено ако Карла беше тук, щях да натоварвам нея. Но изглежда моята най-добра приятелка в този град за пореден ден липсваше от училище…Кофти ден за моя милост…Искам да кажа поредния кофти ден. И понеже не исках отново да се натъкна на Коен в парка, днес реших да обядвам в столовата…ето как попаднах на ледения принц – Томас. Видях го седнал съвсем спокойно на една от крайните маси, с табла пред него пълна с храна, която той даже не докосваше и типично за всички Кълън гледаше някак разсеяно в страни. Аз реших, че така и така Карла я няма, пък изглежда с него един вид вече се разбирахме защо пък да не седна при него? При това сега беше подходящия момент да му напомня, че има нещо свое у мен.
Аз оставих таблата си на масата му, след което седна срещу него. Той като чели излезе за секунда от статичното си отнесено състояние и погледна право в мен. Но сякаш не ме позна, като чели гледаше през мен и се питаше коя съм и какво правя тук.
“Хъм, още някой номер, а?” – реших на ум аз.
- Е, как така не си на къмпинг? – попитах спокойно, надявайки се след секунди да си придобие нормалния вид. Естествено всички в столовата вече бяха приковали погледите си върху нас – вече не ми пукаше.
Том ме изгледа мрачно, в сините му очи късчетата лед бяха по-остри от всякога. Сега повече от когато и да било бях убедена, че прилича на Кай от приказката за “Ледената кралица” – момчето в чийто очи тя бе сложила парченце от стъкло, за да го направи свой роб. Само дето сега стъклото бе заменено с лед, много лед…Сякаш Кай не се беше измъкнал от кралицата във финала на приказката, а бе останал да живее с нея цял живот. Бе се превърнал в това, което е Томас в момента. Леденият принц!
- Познава ме ли се? – направи гримаса той. Какво му ставаше? Не му ли писна тази игра, защото на мен определено – Да!
- Аз съм…Лин. Тоест Таралин. – поправих се на време аз.
- И това трябва да ми звучи познато, предполагам. – не разбра той.
- За Бога, какво ти става? – Томас ме погледна любопитно. – В Събота бяхме заедно, познава ме се…Даже още от случката в гората, за която ти отричаш, но иначе ми даде чадъра, който бях загубила…Между другото сакото ти е още в мен. – троснах му се аз.
- Вероятно ме бъркаш. – поклати глава Том и понечи да стане. Зад гърба ми вече се беше надигнала луда глъчка от рода на “Тя не е с Кълън, не е!”; “ Естествено как ще бъде… я я виж!”; “Той ще я зареше, гледай сега, ще я зареже.”
- Тара? – появи се от някъде Коен, с табла в ръце и гледайки заплашително към Томас. Какво всъщност имаше между него и Кълън, не можех да разбера?
- Ол, Коен. – настръхнах аз като го видях – предполагах че пак ще почне пак да ме предупреждава за приближаваща заплаха, която аз просто не виждах или по-скоро не исках да видя. Едва я усещах, но точно сега предпочиташ да си затварям очите.
- Може да седна, нали? – и още преди да съм му казала каквото и да било той се настани на масата до мен. – Ти май ставаше, а? – подхвърли той към Томас. Последният го изгледа високомерно, сетне погледна към мен, за минута се замисли, сякаш се мъчеше да си спомни точно определено нещо, което съзнанието е закътало в най-тъмния си ъгъл, сетне додаде:
- Не. – на сядане рече той. Изглеждаше така сякаш водеше някаква вътрешна борба със себе си. Едното му аз като чели казваше – “Махай се от там!”, докато другото крещеше – “Ти луд ли си? Трябва да си там! Трябва!”. Но както чели той не знаеше защо всъщност трябва…
- Хъм. – изсумтя недоволно Коен. – Както и да е! Как си днес? – обърна се той към мен.
- Добре. – отговорих несигурно аз, гледайки неразбиращо към Томас, който от своя странна не сваляше очи от мен – изглежда му бях позната, но не можеше да се сети откъде. Сякаш блокираните спомени, сега започваха да идват по местата си.
- Чу ли за Карла?
- Какво за нея? – отместих поглед най-накрая от ледения принц аз.
- В болница е! – важно рече Коен, сякаш му доставяше удоволствие да споделя тази ужасяваща информация с мен в компанията на Кълън.
- О, майко мила, какво е станало? – подскочих изведнъж аз. – Тя добре ли е? Искам да кажа…Жива е, нали? – в момента, в който Коен каза, че е в болница и в главата ми се породиха хиляди картини на мъртви тела, не исках Карла да е едно от тях.
- Да, жива е. – спокойно рече той, сетне отпи от колата си.
- Но, какво е станало…Какво и е? – аз вече се бях панирала от притеснение и цялата треперех. – Ще се оправи ли?
- Всичко по реда си… - усмихна се насреща ми Коен.
- Стига, Коен, не ме дръж в напрежение, тя е най-добрата ми приятелка! – настоях аз.
- Именно…тя е най-добрата ти приятелка. – натъртваше на всяка дума той, докато гледаше към Том, който изглежда не го отрази много много. Сякаш се предполагаше той да знае за какво става дума, само дето продължи да бъде все така тих и някак отнесен в мисли. Мисли, които му се губеха и искаше да си върне.
- Коен! – задърпах го за ръкава на ризата му аз, той се сепна и ме погледна изненадано, че съм се доближила толкова близо до него, но не ми пукаше – Карла беше в болница, исках да знам какво става. Трябваше да знам!
- Добре де. – издърпа той ризата от ръцете ми, сетне допълни. – Изглежда Карла е била нападната от някакво животно…Едва не я е убило. Източило и е почти всичката кръв, преди да го сплашат няколко от рейджърите в гората. Какво да ти кажа – не е добра идея да се разхождаш в гората през нощта. – сви рамене той.
- Не е добра идея да се разхождаш из гората и през деня. – допълни мрачно Томас, без да ни поглежда.
- Да, Кълън, защото не знаеш какво броди из тях. – озъби му се насреща Коен. Аз ги гледах неразбиращо – Карла беше в болница, те едва ли не след секунда щяха да си скочат на бой – колко типично за момчетата! Смятат, че боят решава всичко.
- Фамилията ми е Харш…Не Кълън! – отново се обади хладно Томас, давайки ясно да се разбере, че ще бъде това което той е казал, а не това което Коен си е наумил.
- Престанете! – рекох ядосано аз. И двамата ме погледнаха недоволно, но въпреки всичко ме послушаха. – Сега. Как така Карла е била нападната от животно...
- Не, миличка… - усмихна ми се Коен, при което аз направих недоволна гримаса. Не обичах, когато някое момче се обръщаше по този начин към мен. – Въпросът тук е: Кое животно е способно да и източи повече от половината кръв? – рече той отново вперил поглед към Томас, който изглежда разбираше много добре накъде бие нахалникът.
Аз се замислих за секунда – Да, наистина кое? Искам да кажа – това беше Америка, Форкс, Вашингтон…Как така точно тук ще се появи нещо подобно. Досега не бях въобще чувала за някакво такова животно, което да пие кръв… Е, освен може би по научната фантастика. Там имаше изобилие от такива и всички бяха смъртоносни. Но сега единственото, за което можех да се сетя и което пиеше кръв беше…тъпо, но вампирът. Естествено това беше напълно абсурдно предвид това, че първо – не съществуваше, второ – аз съм най-тъпия човек на земята, че въобще си го помислих.
- Помисли си Тара. – рече на тръгване Коен, допивайки остатъка от колата си. – Може и да намериш отговора…И помни, че хищникът винаги иска своята жертва! – сетне последното, което видях от него беше как метна тенекиената кутийка от колата в близкия кош и изчезна на някъде, оставяйки ме сама с Томас.
- Е, аз също ще тръгвам. – понечих да стана, когато една ледена ръка се впи в китката ми.
- Не вярвай на всичко, което ти казва. – аз го изгледах неразбиращо. – Той просто иска да се дистанцираш. Няма от какво да се боиш! – дари ме с един убийствен леден поглед Том.
- Знам това! – едва отроних.
- Не всичко е черно и бяло, Таралин…Не е нужно винаги да има жертва. – сякаш за няколко секунди беше станал отново стария Томас, което да си призная ме плашеше. Опитах да откопча ръката си от неговата, но хватката му беше много силна.
- Значи признаваш, че има хищник, някъде там в гората?
Ледът в очите му отново беше взел своя връх и изглежда той за пореден път бе изгубил истинската си идентичност този ден. Погледна ме самодоволно, сетне рече:
- Познава ме ли се?
Премигвах няколко секунди преди да събера сили и да стана от масата. Това ми стигаше – вече не ми се играеха никакви игри. Един човек беше ранен…Де да бях аз, щях лесно да се справя, но беше друг. Човек, на когото държах. Карла! Не ми пукаше дали имах още лекции или не…Трябваше да я видя, да знам как е…Дали ще се оправи. Трябваше да съм до нея в този момент…Да и държа ръката, да и кажа че всичко ще бъде наред.
Даже нямаше нужда да питам къде е…Все пак имаше само една болница в града.

***

Добре че градът не беше голям, иначе кой знае колко време щеше да ми отнеме да стигна до Болницата на Форкс. По ирония на съдбата, точно на влизане в чакалнята ми звънна телефона. Сестрата ми даде една кисела физиономия и ми посочи недоволно с пръст надписа “Без телефони!”, който висеше зад нея, след което аз и се усмихнах извинително и избързах навън.
- Ало? – звучах ядосано.
- Охо, на кой са му свили любимата плюшена играчка? – чух познатия глас на сестра ми Касандра от другата страна. През изминалия месец, че и този ми звънеше доста на често – явно и липсвах. Същото важеше и за майка ми, която имаше навик през един час да проверява как съм…
- Моля? Не, аз ти си тази, която още спи с такава! – усмихнах се аз.
- Е, сега подробности. Къде си?
- В Болницата. – когато го казах осъзнах как е прозвучало.
- Какво ти има? – притесни се тя.
- Не, не нищо…Идвам на посещение. Една приятелка е ранена…
- Вече имаш приятелка? – изуми се тя, знаеше че не съм много много по социалните контакти.
- Бъди милостива! – извъртях очи аз.
- О, ще бъда, ще бъда. Но на въпроса. Обаждам ти се да те питам нещо…което как да кажа, леко ме смути. – прозвуча несигурно гласа и от другата странна.
- За какво става дума?
- Ами стана така, че от горе-долу четири дни пощата ми е пълна с най-различни имейли от хора, които не познавам, но те изглежда биха се радвали и това да стане…Та те ме питат все едно и също – “Аз ли съм сестрата на момичето, което излиза с Кълън?” – ухили се накрая тя.
- Ох, дяволите да го вземат! – възроптах аз, точно когато една сестра извеждаше мъж в инвалидна количка на следобедната му разходка и естествено тя също ме дари с възможно най-киселата си физиономия.
- Та, да питам : аз ли съм сестрата на момичето, което е излизало с Кълън?
- Боя се, че да. – изсумтях аз.
- Оооо, вече и по срещи ходиш. А, какво стана с тайнствения спасител?
- Какво да стане…- свих рамене аз. – Именно той е един от тези Кълън, с които трябваше да изляза на среща.
- Били са двама? – изуми се тя.
- Да. – и преди да има възможност да разплете въпроса до край, аз казах. – Виж, наистина бързам….Така че…
- При Кълън ли отиваш?
- Господи, не! – вече се дразнех при самото споменаване на фамилията.
- Така ще кажеш…
- Затварям!
- Кълън! Кълън! Кълън!
- Връзката се губи, Касандра…Не те чувам…- сетне затворих телефона.
Досадата да имаш по-малка сестра. Да, понякога е предимство, но друг път ти къса нервите по няколко пъти на ден и то ей така за кеф, защото си няма друга работа…
Както и да е, нямах време за подобни мисли…Исках да видя Карла! Върнах се в чакалнята, където същата сестра от преди малко отново ме дари с недоволния си поглед, сетне възмутена от самия факт, че трябва да говори с мен каза:
- Да? Ще желаете ли нещо?
- Идвам при една пациентка. – приближих се към нея аз, а тя вече бе заела заветната си позиция за търсене из автоматизираната им картотека – тоест пръстите и вече бяха в готовност на клавиатурата.
- Да? Името?
- Карла… - замислих се за фамилията и, сигурна бях че ми я казвала някога… - Йорк.
- Да? Тук е. – почнах да се чудя това нормалния и начин на говорене ли е? Винаги да започва с “Да?”
- Мога ли да я видя?
- Да? Не! В реанимацията е. Възстановява се.
- А знаете ли какво и е всъщност? – не се отказвах аз.
- Да? – тя се зачете в картона и, който мигаше на екрана на монитора пред нея. – Изглежда е била нахапана от някакъв хищник. – “Нищо ново под слънцето! По-добре кажи от какъв по-точно!”. – Така е, не е трябвало да се разхожда по тъмно в гората. – “Супер, това го чувам за втори път днес!” – Пълно е с такива неща. Е, тя поне е извадила късмет…
- В смисъл? – заинтригувах се аз.
- Да? Ами преди седмица и повече докараха един…Същият случай – източена кръв, разкъсвания, ухапване по врата…Само дето той вече беше мъртъв. – обясни сестрата, затваряйки с един бутон електронния картон на Карла.
- Разкъсвания? Ухапване по врата?
- Да? Както казах – хищник. Хах, нали знаете какво казват – “Хищникът иска своята жертва!” – аз и се усмихнах в отговор, само дето въобще не го намирах за забавно колкото нея. След секунда тя загуби интерес към мен и се върна към списанието, които четеше преди да я прекъсна най-безцеремонно.
Хищникът иска своята жертва! Искаше ли я наистина? Това ли беше Карла, просто една жертва…на някакъв си хищник? Да бе и то какъв – разкъсва гръкляна и пие кръвта и…Ще се повторя, но “вампир” все повече се откроява в съзнанието ми. За този ли хищник говореше Коен? И ако да – как така той знае? Беше ли един от тях? Не, чакай малко, защо ще ме предупреждава да стоя на странна от Кълън, ако е такъв? Тогава ми светна…Кълън са! Явно в това се коренеше всичко. Кълън! Те са хищниците…Като се замисля Едуард онази вечер изглеждаше необичайно гладен…а може би точната дума беше жаден? Карла беше нападната в Събота вечерта…което значи, че…Може би…Може би…Дали Кълън не стояха зад това? Но ето днес Томас ми каза, че не би ме наранил…Тогава?
За Бога, това нямаше никакъв смисъл. Не само, че вампирите не съществуваха и цялата вътрешна дискусия, която си дръпнах нямаше никакъв смисъл, ами и това че забравях най-важното – Карла! Не зависимо какво я е нападнало – тя беше просто още една жертва. Невинен човек, който беше попаднал в лошото време на лошото място и сега се намираше в болница, борейки се за живота си. Просто още една жертва! И да – хищникът иска своята жертва, нали така? Е, изглежда беше си я получи.