Chapter VІ; The Secret is fading out

Chapter VІ

The Secret is fading out

Изминаха две седмици преди да разрешат посещенията в болницата при Карла. През това време аз бях всеки ден там с един и същи въпрос – “Разрешиха ли посещенията при Карла Йорк?”, при което рецепционистката с феноменалното “Да?”, която между другото разбрах, че се казва Гладис, ме изглеждаше ядно, след което додаваше носово – “Да? Още не!” Аз и се усмихвах в отговор, при което бръчките на лицето и за част от секундата ставаха по-сурови, а малките и очички се присвиваха от злоба, сетне си тръгвах, отправяйки се директно към вкъщи. Винаги идвах след училище и винаги си тръгвах все по-обезнадеждена от болницата. Но не и днес.

Традиционно си влязох съвсем спокойно в болницата, минах дългия коридор и директно се запътих към Гладис, при което тя с вечно отегчения си поглед веднага ме фокусира и побърза да каже:

- Да? Днес може да видите приятелката си.

- Наистина? – не можех да повярвам аз, но явно на Гладис не и беше до мен в момента, защото присви недоволно устни, усмихна се фалшиво и додаде:

- Да? На втория етаж е…45 стая. – и точно, когато исках да и кажа едно голямо благодаря, предвид това, че от 14 дни ме търпи, тя ясно даде да се разбере, че е най-добре да продължа пътя си преди списанието, което държеше в ръцете си да се запознае с лицето ми. Не ми се вярваше действително да го направи, но все пак забързах към втория етаж.

Направо нямах търпение да видя Карла…Толкова се бях притеснила за нея. А и откакто и се случи това, аз въобще не можех да спя. Все сънувах кошмари за вампири, които ме нападат и незнайно защо те вечно бяха с образа на Едуард или Томас…Веднъж се появи и един с този на Коен. След подобни съновидения можете само да си представите колко усърдно отбягвах споменатите по-горе хора…Не се хранех в столовата…но не се хранех и в парка, все пак Коен знаеше за него. Намерих алтернатива – в някой празен кабинет. Знам, налудничево е…Но някак си тези тримата ме плашеха. Имаше нещо нечовешко в тях, ако разбирате какво искам да кажа. Сякаш действително бяха вампирите от моя сън…Само дето не бяха.

Вече два поредни уикенда се мъчех да оборя мозъка си, че те са такива…просто защото беше нереално, фантасмагорично и ако беше истина би ме побъркало…Да си призная доста факти бяха против това твърдение…Първо – появяват се през деня! Вампирите не появяват през деня! Още повече на слънце…А Томас и Коен ги видях точно в слънчев ден. Второ – пият кръв, дяволите да го вземат…Би трябвало досега да се изпили кръвта на всички хора в столовата, ако бяха такива…А, ето че не са…Даже понякога ядяха нормална храна – в случаите, когато ядяха въобще. Да, бяха ужасно бледи…Но това не беше голяма работа, предвид това, че аз самата съм много бледа. Да, бяха доста студени на допир, едва ли не като ходещи трупове…Но и това имаше просто обяснение…Има си хора, които цял живот си страдат от студени ръце…Моите в повечето случаи бяха такива. Неземната им красота? Тук вече съм пас…Това не мога да го обясня с каквото и да било…Те просто бяха красиви, невероятни… възхитителни… неизбежни! И въпреки това аз намирах начин да ги избягвам, което си беше постижение – все пак бяхме в един курс. Но и това скоро щеше да се промени…Реших да си сменя програмата…Щях да мина на индивидуален план и да започна работа някъде наблизо – така никога нямаше да попадна на тях – нито на лекции, нито на изпити. Човек би си помислил, че съм напълно луда, задето така се крия от Кълън…Но не го правех само заради тях, те просто се появиха като нещо допълнително към главната идея…Така и така още щом се преместих тук го бях решила. Не исках да съм в тежест на родителите ми…Така де, сега те трябваше да се грижат за малката ми сестра Касандра, а когато половината им пари отиват тук, това щеше да се окаже трудно…Вече бях голямо момиче и трябваше да бъда отговорна към семейството ми. Казано с други думи: с един куршум – два заека! Хем започвах работа, хем нямаше повече да попадам на представителите на семейство Кълън, като и на Коен…

Когато стигнах стая номер 45 се спрях за секунда. Толкова се вълнувах да я видя Карла отново…Поех си дъх и почуках едва. Отвътре се чу сподавен отговор “Влез!” Аз открехнах внимателно вратата и подадох предпазливо глава в стаята – опасявах се да не би в при нея да има и други пациенти, които в момента си почиват и аз да взема да ги събудя. Не исках нови членове към клуба “Хайде да пречукаме Таралин Евънс, защото е досадна!” – Гладис ми стигаше!

- Лин? – едва се надигна от леглото Карла, когато ме видя. Усмихнах и се насреща и пристъпих вече по уверено, установила че стаята си е само нейна.

- О, Карла! –прегърнах силно още докато беше в леглото аз, разтрисайки я цяла.

- Ауч! – изстена тя.

- Ол, извинявай!

- Не, няма проблем. Просто още съм малко насинена. – обясни едва тя. Личеше си, че и е много трудно да говори нормално. Гласът и беше хрипкав и едва доловим. Сетне разбрах и защо. Около шията и имаше обвито обилно количество марля, а на лявата страна дори можеше да се забележи малко количество съсирена кръв. Изглежда рана беше голяма отколкото си бях представяла, защото като чели обхващаше цялата и лява страна…Сякаш някой направо се бе опитал да и откъсне гръкляна…Може би наистина е било животно?!

- Ооол. – направих мрачна физиономия аз.

- Не е толкова зле. – отново отрони с мъка Карла.

- Не се мъчи. Друг път ще ми разправяш. – успокоих я аз.

- Ти шегуваш ли се? От две седмици говоря само с нашите…Вече не издържам, имам нужда и от други контакти! – насили се да каже тя, но тъй като аз не откъсвах поглед от съсирената кръв, Карла допълни. – Преди бях с шина…Но после я свалиха и ми сложиха марля. Сменят я всяка вечер. Казват, че раната зараства. – опита да се усмихне приятелката ми.

- Това е много добре! – наложих си да звуча бодро аз, при положение, че тази кръв ме побъркваше…Не, не ме плашеше, просто имаше нещо, колкото и странно да звучи, очароващо в нея…Може би заради начина, по който се бе съсирила…в две малки червени точки…

- Спри да я зяпаш! – през усмивка рече Карла, макар целия акт да изричането да и причиняваше болка.

- Съжалявам. – сведох поглед аз. – Просто начина, по който се съсирила…Не е важно. – вдигнах пак очи към нея.

- Двете точки ли? Странно, нали? – изграчи този път тя. – По принцип доктора каза, че раната била по-голяма…Направо това нещо ми било откъснало кожата. Едва успели да затворят раната и да спрат кървенето…Но все пак се справили. Зашили голямата рана и накрая… - тук тя се закашля в опита си да разкаже историята и точно си мислех да и кажа, че няма нужда и друг път мога да я чуя, Карла продължи: - Накрая всичко, което остана бяха тези две дупчици на врата ми… - тя посочи марлята, точно където бяха червените точки.

- Странно. – усмихнах се конфузно аз. В главата ми вече бях дала отговор на появата им, но не ми се щеше да занимавам болната си приятелка с моите глупости.

- Да! Сякаш това нещо…каквото и да е било…Първо е направило тези две дупчици, след което явно усетило стъпките на рейнджърите… - тя пак се закашля… - …усетило стъпките на рейнджърите е решило, че няма да може да се нарадва на плячката си като хората и ми е разкъсало гръкляна. – изхриптя този път Карла.

- Как само го казваш…Сякаш е нещо нормално. – потръпнах аз.

- В гората е пълно с разни животни, Лин…Просто аз извадих тънката клечка…- пошегува се тя, след което отново се задави в кашлица.

- Да извикам ли доктора? - притесних се за нея аз.

- Добре съм. – изхриптя за пореден път Карла. – Щом съм жива – всичко е наред. – опита да звучи уверено, но не можеше да скрие от мен истината колко всъщност я беше страх. Изглежда говореше за случилото се само и само да докаже и на себе си и на мен, че няма от какво да се бои…макар да бях сто процента сигурна, че тя никога повече нямаше да доближи горите на Форкс, не и сама. – Хей, ами ти как я караш? Какво ново от университета? На съквартирантките ти умряха ли им всички мозъчни клетки?

- Учудващо, но не. Големи са инати, ако питаш мен. – усмихнах се аз само при мисълта за тъпичките Лесли и Тамара. Толкова бях доволна, че ме бяха оставили най-накрая на мира. Явно след като вече не дружах с Кълън – не можех да дружа и с тях…Познайте колко бях съкрушена? Въобще! За какво ми бяха приятелки като тях, когато си имах Карла и мрака вътре в мен…Той никога не ме изоставяше.

- А Кълън? – през кашлица попита Карла.

- Какво те? – направих се на ударена аз. Беше ми неприятно, че отвори точно тази тема. Точно сега въобще не ми се говореше за тях. Все пак в съзнанието си ги асоциирах с вампири, каквито многократно си доказах, че няма как да са.

- Лин, излезе на среща с тях…Не си мисли, че ще се измъкнеш и няма да ми разкажеш! – настоя с дрезгав глас тя.

Аз и се усмихнах някак виновно, след което седнах на близкия стол до леглото и. Разказах и за “делегацията по посрещането” вкъщи, дело на Лесли и Тамара, при което тя се задави от смях и кашлица…След което за срещата на гробищата. Погледът и беше повече от красноречив – не можеше да повярва какво чува. След малко пак гръмна в хрипкав смях, накрая отново се закашля. А когато и този пристъп мина пак се разсмя. В разказа си пропуснах частта с потъмнелия кръвожаден поглед на Едуард и за това как Томас ме изпрати. Не и бях казала за случката в гората, при която го бях видяла за първи път и реших, че и сега няма смисъл да я занимавам. Все пак той се правеше, че въобще не е било така…защо и аз да не се правя тогава?

- Значи не са чак толкова надути? Били забавни, а? – аз кимнах. – Всеки ден научавам по нещо ново. А иначе в университета как е, след като мен ме няма толкова време?

- Какво да ти кажа? Самотно!

- Говоря сериозно!

- И аз! – тя направи физиономия, при което аз нямах друг избор освен да допълня: - Добре де, добре…Ми как да е…Както и преди да влезеш в болница, само дето сега ми се налага да ям по кабинетите…

- Какво? - Това май не трябваше да го казвам.

- Ами…просто не ми се яде в стола без теб…

- Паркът?

- Той…ъъъ…

- Лин, малка усойнице. Криеш нещо!– изхриптя за пореден път Карла. Завъртях изморено очи и и разказах за случката с Коен, без това със заплахата…Оставаше и тя да реши, че Кълън имат нещо общо с нейното състояние… - И сега се криеш от него? – кимнах. – Това е детинско. – разкашля се отново тя.

- Да, но го предпочитам, пред това да го срещна отново. – признах гузно аз. Беше си самата истина.

- Пада си по теб! – помъчи се да каже Карла.

- Не мисля. – поклатих глава аз.

- О, и още как…Иначе защо ще прави такива неща…И сама каза, че още преди това с лотарията те е канил на среща… - пак се задави в кашлица тя.

- Карла, казах ти да не се напрягаш! – чух приятен успокояваш мъжки глас зад себе си. Откъм вратата към нас вървеше красив мъж на около 30 и няколко години. Приличаше да излязъл от моден каталог…На мъждивата светлина от нощната лампа на Карла косата му проблясваше като златно сено, погледът му беше някак топъл, караше те да му имаш доверие…

- Съжалявам…просто ми писна да мълча. – измрънка хрипливо тя и се нацупи.

- Още една седмица и това ще мине. – увери мъжа, който както изглежда беше нейния лекуващ лекар. Сетне даде знак на Карла да покаже лявата си страна, за да огледа раната на врата и. Докосна едва петната от съсирената кръв. После отметна нещо на картона, който държеше в ръцете си и допълни: - Изглежда е време за смяна на превръзката. Ще кажа на сестрата. – След малко сведе поглед към мен, тъй като все още стоях на стола до леглото на пациентката му и рече: - Не я натоварвай много.

- О, точно си тръгвах. – изстрелях аз, мъчейки се да откъсна поглед от лицето на доктора. За няколко секунди успях, точно за да забележа през близкия прозорец, че навън вече е тъмно. Лошо…Напоследък избягвах да се прибирам по тъмно…Напоследък ли казах? Имах предвид след тази работа с “животното” в гората!

Изглежда бях направила някаква неприятна физиономия към мрака отвън, защото доктора пак се обади:

- Някакъв проблем ли има? Да не те е страх от тъмното? – усмихна се любезно той.

- Да бе…Лин и страх от тъмното…Последният път ме кара да ходим да гледаме някакъв вампирски филм в киното… - Карла, трябваше ли да го споменаваш?

- Вампирски, а? – погледна ме подозрително той, при което аз се свих некомфортно в стола. Нямаше нужда да ми казват кой е този човек…Само по визията му можех сама да си направя изводите…Кълън! Тях никога не можеш да ги сбъркаш. И сега трябваше да разбере, че съм карала Карла да ходи с мен на вампирски филм…Та нали неговия син и племенник бяха такива…

“Стига, Таралин! Нима забрави, че прекара два уикенда в опити да отречеш съществуването на подобни неща и да убедиш себе си, че Кълън всъщност не са такива…Всичко говореше, че не са…Време е и ти да спреш!” – нахоквах се на ум аз.

- Аха. – отроних едва. – Е, аз ще тръгвам. – станах изведнъж от стола. Карла понечи да каже нещо, вероятно “Остани!”, но се чувствах ужасно неловко в компанията на д-р Кълън ето защо я изпреварих…: - Утре пак ще дойда. Обещавам! – сетне се усмихнах конфузно на доктора и забързах към изхода все повече притеснена от мисълта да се прибера сама по това време. Часовникът ми показваше осем…но това някак не ме караше да се чувствам по-добре.

“Спокойно, Таралин…Нали не е 12 през нощта! Ще се справиш!” – убеждавах себе си аз, ускорявайки още повече крачка.

- Хей! – чух някъде зад себе си аз приятния успокояваш глас от преди малко. Нямаше как, трябваше да спра. Вероятно Карла се бе сетила нещо и го бе помолила да ми го предаде. – Чантата ти. – настигна ме доктор Кълън, подавайки ми моята раница, която очевидно бях забравила на стола при приятелката си.

- Ол, да. – пак се усмихнах конфузно, поемайки я от него. Избягвах да го погледна в очите.

- Наред ли е всичко? – усъмни се той. – Изглеждаш бледа…

- Аз съм си бледа. – побързах да кажа. – Благодаря много…И ще тръгвам…Знаете как е…тъмно е, аз съм сама…И с тези животни дето бродят из гората…по-добре да побързам. – измънках набързо аз.

- Сигурна ли си, че нищо ти няма? – заподозря нещо той. Типичен лекар, все мислят че нещо ти има…Само дето този беше ужасно красив типичен лекар…

- Аха…Чао! – махнах аз, преметнах раницата си и забързах по стълбите надолу към партера.

Исках да се прибера, колкото се може по-скоро, ето защо не щадях сили. Пътем видях отегчената физиономия на Гладис, но не се спрях да и досаждам – все още държеше онова списание. Минах дългия коридор към централния вход и излязох навън. Беше студена вечер…Като почти всички във Форкс. Инстинктивно вдигнах качулката на якето ми и си напъхах ръцете в джобовете, сетне тръгнах към вкъщи с все така забързана крачка.

Точно излизах от паркинг алеята на болницата, когато една кола наби спирачки пред мен. Сиво Волво! Прекрасно! Сигурно с доведения му баща подържаха телепатична връзка и сега той му беше казал за филма, на който съм искала да ходя…Даааа и сега Едуард искаше да ме направи главен участник в него…

“Дяволите да го вземат! Сериозно, Таралин, престани! Те не са вампири! Вампири не съществуват!” – крещях си на ум аз.

Вратата до шофьорското място се отвори и от нея се подаде главата на Едуард.

- Качвай се! – заповяда той.

“Как пък не, теб ще слушам!” – възроптах мислено аз.

- Карлайл ми се обади…Каза, че имаш нужда от ескорт до дома. – обясни между другото той. Личеше си, че му е досадно да е тук…Да беше пратил Томас, на неговите номера поне бях свикнала.

- Ще се оправя. Не е имало нужда…- обясних троснато аз. Как въобще баща му е знаел коя съм, че да му каже да ме прибере…Това си беше странно!

- Таралин, влизай в колата. За 2 минути сме там и после те оставям на мира…Не го правя заради теб, а заради Карлайл – звучеше притеснен, това е всичко. – обясни мрачно той.

- И как така д-р Кълън знае коя съм, при положение че чак тази вечер го срещнах за първи път? – важно попитах аз, придръпвайки по плътно качулката върху главата ми аз.

- Това е малък град… - аз го погледнах подозрително. – А и пациентката му не спира да говори за теб…Пък сто процента няма други заблудени студенти на паркинг алеята, с които да те сбъркам. – обясни той. – Хайде…Две минути и сме там. – отново повтори Едуард.

- Именно…Не искам да стигна за две минути вкъщи и да ми се гади! Предпочитам да вървя 20, но да съм в кондиция. – рекох аз и си тръгнах по пътя. И точно си мислех, че ще ме остави на мира, когато дочух кадифения му глас зад мен:

- Ще карам бавно. За…10 минути ще си там.

“ И все пак – Не благодаря! Пеша поне ще бъде още жива! Как въобще успя да дойде толкова бързо? Дори и баща му да го е извикал – беше прекалено бързо!” – помислих си аз, докато поемах отново пътя към вкъщи.

- Сама си го избра! – чух пак зад себе си аз, но този път не се обърнах, а продължих напред. Чу се някакъв странен звук като от бързо преминаване или нещо подобно, след което Едуард стоеше няколко стъпки пред мен. В първия момент се стреснах. Сетне погледнах назад към колата, после пак напред. Само дето той вече не беше на няколко стъпки от мен….Той беше пред мен!

- А! – отскочих стреснато назад аз, при което така се отметнах глава, че съборих качулката си от нея.

- Без преиграване! – грубо рече той. – Качвай се в колата и да свършваме с това! – бях прекалено уплашена, за да помръдна. – Качи се…- спокойно започна той. - …или ще се наложи аз да го направя…И няма да ти хареса! – аз преглътнах шумно, след което хванах здраво раницата си и забързах към колата му.

Вратата до шофьорското място стоеше все така отворена от преди малко. Аз влязох през нея и я затръшнах след себе си. Докато се обърна и Едуард също вече беше в колата.

- Сложи си колана. – продължи с грубия тон той.

“О, не! Ще ме убие…Ето какво ще направи…Ще ме убие. Нали те точно това правят…убиват!” – вече стенеше истерично съзнанието ми.

- Ако исках да те убия, нямаше да те карам да си слагаш колана. – констатира безразлично Едуард.

- Нищо не съм казала.- погледнах го изненадано аз, стискайки здраво раницата ми, сякаш в нея имаше някакво оръжие, което можех да използвам при нужда…

- Знам…Просто само по погледа ти ми е ясно за какво си мислиш. – обясни уж вяло той, даже не ме погледна.

“Дали? Дали може да чете мисли? Те могат ли да правят такива неща? Могат да омайват с поглед, но да четат мисли? Могат ли?” – продължавах с вътрешния дебат аз.

Едуард натисна педала на газта и след малко вече летяхме по пътя към вкъщи.

- Каза, че ще караш бавно! – напомних му аз, притворила изплашено очи на седалката до него.

- Това беше преди да откажеш да се качиш в колата. – контрира ме той.

Следваха две минути, в които се питах дали ще повърна в колата или на слизане от нея, след което Едуард наби спирачки изведнъж, точно на паркинг алеята пред вкъщи.

- Две минути! Казах ти! – мрачно отбеляза ескортьора ми.

Нямах време да му отговоря. До толкова ми беше станало зле в колата, че последното което помня беше как отворих бързо вратата и повърнах на паважа до нея.

- Прекрасно! Поне не беше в колата ми. – чух зад себе си аз, което ме накара съвсем да се ядосам.

- Ако не караше като идиот това нямаше да се случи! – без да се обръщам към него рекох аз. Зарових се припряно из чантата ми в търсене на носните си кърпички – ако щях да вдигам скандал на този самохвалко нямаше да го направя в това състояние. Избързах устните си, сподавяйки нова вълна на гадене, след което се обърнах рязко към него. – Не си нормален, нали? Това трябва да е! Трябва да ти има нещо, че да караш по този начин! Да се пребиеш ли искаш…Давай! Но поне да не съм аз в колата! – разкрещях се на среща му.

“Да се пребиеш ли казах? Какви ги дрънкам…Та нали той е вече мъртъв…Ако съм права би трябвало вече да е мъртъв!” – напомних си на ум аз.

Той ме погледна любопитно – сякаш откакто се срещнахме преди малко бе долавял всяка моя мисъл, но те му се струваха неясни и не можеше да разбере точно какво имам предвид с тях, сетне отново си върна пренебрежителния вид и каза:

- Свърши ли? Бързам…и ако може да слезеш, ще съм ти благодарен. – закима утвърдително Едуард. Колкото и да се правеше, че не е засегнат му личеше, че също е бесен.

“Ама и аз намерих кой да ядосвам…” – констатирах мрачно, при което изразът на лицето на прекрасния ми шофьор съвсем се промени. Едва ли не беше прочел тази ми мисъл…Но и тя като всички останали му изглеждаха не на място… - “Наистина чете мисли! Едуард? В главата ми ли си? О, да и той сега ще каже “Да, тук съм. Да си спретнем една брич пария на ум, какво ще кажеш?” Въобразявам си това е всичко…Както си въобразявам и че е вампир…Няма такива неща.”

- Слизаш ли? – едва не изсъска той. Аз стиснах ядно зъби, хванах раницата ми и излязох от колата му. Изглежда беше засегнат и искаше час по скоро да се отърве от мен…Аз можех само да се надявам да не го възприема буквално.

Тогава ми хрумна нещо…Как да проверя дали наистина чете мисли…Понеже беше на момента нямаше да има време да се усети, пък и тази идея идваше от един филм, за който когато се сетех си тананиках песничката от него и вероятно щеше да го заблуди. Поне се надявам. Поех си дълбоко въздух, сетне отстъпих път на мрака в съзнанието ми…Само в негово присъствие можех да мисля трезво…Мрачно, но трезво!

Застанах с гръб към него и се направих че си търся нещо в чантата.

- Чакай! – казах му грубо аз. – Май съм изпуснала нещо…

- За Бога! – изсумтя Едуард.

“Едуард!” – обърнах се към него в мислите си аз.

- Да? – изнервено отговори той. – Какво си забравила? – аз се обърнах с лице към него, все още мъчейки се да възприема откритието си от преди няколко секунди.

- Нищо! – отроних едва аз, гледайки го със смесица от неразбиране и страх. В момента не можех да мисля за абсолютно нищо. В съзнанието ми беше само мрак…редовния посетител!

- Тц! – изсумтя той, сетне понечи да затвори вратата откъм шофьорското място, която все още стоеше отворена след мен.

- Ти четеш мисли! – тихо рекох аз, при което той вдигна изненадано поглед към мен. Въобще не очакваше да кажа нещо подобно. Сякаш се питаше как е възможно да знам…Мисля, че дори се опита да ми прочете отново мислите…То в главата ми нямаше нищо друго в момента, само мрак. – Ти четеш мисли?! – повторих невярващо.

- Не знаеш какви ги говориш. – изръмжа той, след което бръсна вратата от моята страна, запали двигателя, натисна педала на газта и за секунди беше изчезнал от погледа ми.

Аз стоях още няколко минути на паркинг алеята…Възможно ли беше това? Очевидно да! Доказах го! По възможно най-глупавия начин, но го доказах…Може би не беше вампир…само четеше мисли. Чела съм за такива хора – имат дарба за четене на мисли, нещо като ясновидец, само дето чете мисли…Във всеки случай – гадна работа. Не бих искала да съм на негово място. Винаги съм смятала, че от всички дарби на света, тази и силата да виждаш в бъдещето са най-гадни. Нагърбваш се с чуждите проблеми и съдби и никога не си напълно сам в съзнанието си. Сигурно е ужасно!

- Лин! – още от врата ми се хвърли на врата ми Лесли. Странно, защо сега се правеше че ме познава?

- Лесли. – изблъсках я от себе си аз.

- Това е колата на Едуард ли беше? – появи се и Тамара. Аха, ясно защо ми се мята на врата!

- Да.

- Той те докара, а?

- Да.

- Да не сте излизали пак някъде.

- Не. Просто ме докара. – обясних изморено аз. – Лягам си! – побързах да кажа преди двете да са решили да ми зададат още някой друг въпрос на тема Кълън.

- Странно! – аз се спрях насред стълбите. – От две седмици не е идвал на училище, а сега те кара до вкъщи… - аз изгледах неразбиращо Тамара, при което тя сви рамене и рече . – Просто е странно!

“Да като всичко в този град!” – помислих си мрачно аз и се продължих пътя си нагоре към стаята ми.

Хах, ако знаеха, че много вероятно Едуард беше прочел всичките им глупави мисли относно него. Така де, не ми трябваше неговата дарба, за да знам че са пълни бълнувания и несвързани фантазии…Милия, сигурно съвсем се е отегчил от тях…Нищо чудно, че Кълън са все заедно…Когато четеш мислите на някой друг и знаеш, че той не казва това, което мисли естествено, че няма да искаш да дружиш с него. И ако не беше това с тъпата лотария, вероятно и с мен да не са говорили…О, майко мила! Той е чул всяка моя мисъл! Дали? Дали…е чул как предположих и че е вампир? Дали затова се държеше така гадно?

Сега като се замисля тази му способност обясняваше доста от странните неща…Като случката с Коен първия ден…Едуард сякаш знаеше, че той ми е хванал ръката и не ме пуска, знаеше че не искам да се кача при него…Дяволите да го вземат, знаел е всичко!!!

Аз влязох отнесена в мисли в стаята ми…Въобще не обръщах внимание на заобикалящия свят – бяхме само аз, мислите ми и мрака…Винаги е било така. До днес, когато разбрах, че дори в съзнанието ми не съм защитена.

Понечих да светна лампата, когато до прозореца ми се видя някаква тъмна мъжка фигура и замръзнах на място. Сърцето ми заби лудешки, дишането ми се ускори. Ами ако беше Едуард…Аз бях разкрила тайната му…Сега следваше да докажа и че е вампир и той щеше да е съсипан напълно. Сигурно бе дошъл да предотврати това…

Трябваше да знам кой е там до прозореца…трябваше. Протегнах ръка към ключа на лампата и замахнах, без директно да гледам към него – очите ми бяха приковани върху фигурата. Естествено с моя късмет не уличих ключа, при което се наложи да погледна в тъмнината към него, за да видя къде точно е…

Когато светнах фигурата вече я нямаше…Е, поне не беше решила да ме убива, иначе вече да го е направила. Все още дишах учестено и сърцето ми беше извън обичайния си ритъм.

Огледах несигурно стаята ми…Всичко си беше на мястото! Може би си бях въобразила, може би в стаята ми не бе имало никаква мъжка фигура…просто отблясък от луната и сянката на близкия рафт. Възможно е! Сигурно просто бях доста изморена. Не всеки ден човек прави такова откритие…

Отпуснах се на леглото за секунда все още обмисляйки цялата тази работа с фигурата и как би могла тя да е свързана с Кълън. Да, параноично звучи, но в този град всичко беше свързано с тях, защо не и това? Като споменах фамилията им се сетих са Томас…Винаги, когато се сещах за него изваждах сакото му изпод леглото ми и го гледах с часове търсейки някаква слаба брънка в него…Или понякога просто се намятах с него. Да, миришеше на зима, но обгръщаше като топла прегръдка. Така направих и този път. Надникнах под леглото за него…Само дето сакото го нямаше… Премигнах няколко пъти срещу празното място, където би трябвало сега да е то…Наистина го нямаше! Явно все пак е имало тъмна мъжка фигура и изглежда тя ме е познавала много добре, за да знае къде държа сакото и още повече тази фигура не би могла да е човешка. Никой човек не може да се изкачи до втория етаж тук, още повече да изчезне за едно мигване на окото…Мрачни фигури? По-бързи от вятъра? Четящи мисли, че и кой знае какво още? Вампири? Дали това наистина бяха Кълън?

Chapter V; The victim is taken

Chapter V
The victim is taken

В събота всичко беше наред, наистина, даже бих казала страхотно…Не знам защо но цялата тая игра на “Познавам те от преди, ама не съвсем” с Томас вече даже почваше да ме забавлява. Дори бях решила да му го върна…Така де сакото му беше все още под леглото ми. Време беше да се възползвам най-накрая от него.
Още на следващия ден, в Неделя, го извадих от там и най-накрая му хвърлих едно око. Очаквах да открия някакви документи, но нищо, абсолютно нищо – просто едно сако. Само дето не беше. Принадлежеше на Томас. Даже все още пазеше неговият аромат - смесица от късчета лед с нотки студенина…Сякаш беше съхранило по някакъв начин миризмата на зима в себе си, на този хлад който донася сезона – караше те да потръпваш, но едновременно с това и да се възхищаваш от него. Точно като Томас!
Истината е, че ми се искаше да го видя. Просто ей така за едното “Здрасти!” Имаше нещо у него…като изключим факта, че беше по-красив от половината население на земята взети заедно…а и да другата половина оставяше за братовчед му – Едуард…Но наистина двамата бяха някак неизбежни – попаднеш ли веднъж в техния обсег, няма измъкване…в техен плен си. Не ми харесваше да го призная, но си беше точно така. Каквото и да правех, както и да опитвах не можех да се измъкна от тях, просто не можеш, накрая всичко води към Кълън.
И така докато в Неделя размишлявах за случилото се предишната вечер, междувременно всячески избягвах Лесли и Тамара, които искаха подробности за снощи, които аз нямах желание да им дам и се мъчех да измисля начин да го върна на Томас, то в Понеделник всичко изглеждаше друго яче…Или не съвсем.
Около 30 души, които принципно не познавам ме поздравиха учтиво и едва не попитаха “Сега с Кълън ли си?”; други 50 пък директно си ме попитаха, що се отнася до останалите 100 и няколко, които се осмелиха въобще да ме заговарят – те попитаха дали може днес да обядват с мен. Естествено нямах никакво желание за подобни социални контакти…Имах нужда само от един – Карла. Само дето нея я нямаше никъде – точно днес бе решила да не се появи на училище. Тъжно, но факт – предпочитах да обядвам сама в парка, отколкото в компанията на маса любопитни непознати, които до този момент ме бяха игнорирали, а сега само заради “великото събитие”, т.е. срещата с Кълън бяха решили за страхотна идея да се сприятелим. Е, аз пък бях решила да не им дам тази възможност. Денят така и така беше слънчев, колкото и да ми се щеше да видя Томас или Едуард знаех, че това няма как да стане – те никога не се появяваха в слънчев ден, никога. Ето защо в обедната почивка отидох в парка и най-спокойно седнах на една отдалечена пейка, готова да довърша обяда си тук. Сигурна съм, че в столовата имаше около 170, че и повече разочаровани студенти, но на кого му пука за хора като тях, след като на тях самите не им пука особено за човек като мен?
Точно отхапвах първата си хапка от сандвича си, когато чух някакъв глас зад мен, звучеше ми смътно познат.
- Пак се крием, а? – обърнах се и видях моя стар познайник Коен.
- Хъм, почвам да си мисля, че ме следиш. – погледнах го кисело аз.
- И какво, ако е така? – сви рамене той и седна до мен на пейката, дарявайки ме с една чаровна усмивка, буйната му коса отново падаше точно над очите му.
- Тогава ще се наложи да подам жалба в полицията и да ти издадат ограничителна заповед. – важно рекох аз, докато отхапвах още една хапка от сандвича си. Истината беше, че въобще не ми пречеше, даже ми беше приятно в неговата компания.
- Виж ти…- аз вдигнах вежда. – Не учиш право, пък всичко знаеш. – усмихна се отново Коен. Този път беше облечен със светло сини дънки и черна тениска с къс ръкав – хубавото време си беше казало думата.
- Да предполагам ли, че знаеш и какво уча? – почнах да се изумявам аз.
- Ти си една малка бъдеща художничка.
- Не, сериозно – досие ли си ми направил? – леко почвах да се притеснявам аз.
- Спокойно. – усмихна се отново той. – Просто любопитство.
- Казал воайорът и се върнал към бинокъла си.
- Разбрах, че си излизала с Кълън. – смени темата той, аз само кимнах, докато захапвах поредната хапка от сандвича си.
- Не ми казвай, че и ти си някой техен върл фен, като всички в този университет? – рекох аз след като преглътнах залъка си.
- Хах. – разсмя се само при идеята Коен. – По-скоро точно обратното. – това ме накара да го погледна странно – не очаквах някой да им има зъб или нещо подобно, но както изглежда грешах. – А ти? Поредната тяхна фенка ли си? – погледна ме сериозно той.
- Не мисля. – това го изглежда го зарадва, защото се отпусна доволно на пейката. – Но не ги мразя или нещо подобно. – той бързо се изправи. – Искам да кажа, че след това в Събота мога да кажа, че са свестни момчета. – обясних аз и отново впих зъби в сандвича ми за поредния залък от обяда.
- Лошо. – заключи дълбокомислено той.
- Защо?
- Те са опасни, знаеш ли? – погледна ме с някакъв ужасно сериозен поглед, който почваше да ме кара да настръхвам.
- За какво говориш, Коен? – не разбирах аз.
- Кълън – опасни са. Трябва да бъдеш внимателна с тях…ако можеш дори въобще да не попадаш на тях, ще е най-добре. – продължи със сериозния тон той.
- В какъв смисъл опасни? – не можех да отместя очи от налудничавия му поглед.
- Нека те попитам нещо… - аз продължавах да го гледам като препарирана. – Какво става, когато си допреш ръката до клетката с лъвовете?
- Моля?
- Отговори на въпроса, Таралин! – едва не заповяда Коен. – Какво става?
- Не знам…Отхапват ти ръката?
- Именно! Отхапват я. – отново впи ужасяващия си поглед в мен. – Имай го предвид следващия път, когато излизаш с тях някъде! – допълни мрачно той, сетне стана и си тръгна сякаш никога не е бил тук, оставяйки ме да гледам неразбиращо още няколко минути след него.
Не че познавах много добре Коен, но и така можех да кажа, че това не беше нормалното му поведение. Предупреждаваше ме за заплаха, която дори самата аз бях усетила…Имаше нещо гнило в цялата тази работа. И как въобще знаеше пълното ми име? Всички ли очарователни момчета с леко плашещо излъчване го бяха разбрали? Явно да…Защото само те ме наричаха по този начин. Дори тъпата Лесли не го правеше, но при нея беше защото не можеше да го запомни, та тя едва помнеше своето собствено си име. Форкс почваше сериозно да ме притеснява. Сякаш имаше нещо в по-особено в него, нещо заровено сред вечно зелените му гори, нещо скрито сред непрестанно падащия му дъжд, нещо което не се предлагаше обикновено момиче като мен да открие. И все пак мистерията идваше към мен от всички странни, искаше да я науча, да разбера какво всъщност се случва…А може би грешах. Може би просто отново ме удряше параноята. Може би Коен само искаше да ме изплаши, един вид да види как ще реагирам…Може би…
Тогава не осъзнавах всички тези въпроси. Тогава исках просто отговори…Търсех просто отговори…до момента, в който те не ме откриха и не изгубих живота си.

***

На другия ден отново беше слънчево – не бих казала нормално за този град, имайки предвид, че нищо във Форкс не е прекалено нормално или прекалено странно. И все пак, когато видях Том седнал на една от масите в столовата изненадата ми беше трудна за прикриване. Беше слънчево той какво правеше тук? Защо не е на къмпинг с останалите?
Като казах останалите веднага ги затърсих с поглед. Реших, че след като той е тук, какво ли пречи и на другите да са се отказали от семейната традиция и също да са на училище днес. Карла ми беше разказвала за техните “къмпинги”, винаги ги правели през слънчевите дни, изглежда с цел затвърдяване на здравата семейна връзка или нещо подобно. И ние с моето семейство имахме традиции…но те не включваха всеки слънчев ден. От друга странна пък, във Форкс рядко времето си заслужаваше, така че може би ги разбирах донякъде. Пъффф, трябва да спря с тия философски теории, само си натоварвам мозъка. Е, естествено ако Карла беше тук, щях да натоварвам нея. Но изглежда моята най-добра приятелка в този град за пореден ден липсваше от училище…Кофти ден за моя милост…Искам да кажа поредния кофти ден. И понеже не исках отново да се натъкна на Коен в парка, днес реших да обядвам в столовата…ето как попаднах на ледения принц – Томас. Видях го седнал съвсем спокойно на една от крайните маси, с табла пред него пълна с храна, която той даже не докосваше и типично за всички Кълън гледаше някак разсеяно в страни. Аз реших, че така и така Карла я няма, пък изглежда с него един вид вече се разбирахме защо пък да не седна при него? При това сега беше подходящия момент да му напомня, че има нещо свое у мен.
Аз оставих таблата си на масата му, след което седна срещу него. Той като чели излезе за секунда от статичното си отнесено състояние и погледна право в мен. Но сякаш не ме позна, като чели гледаше през мен и се питаше коя съм и какво правя тук.
“Хъм, още някой номер, а?” – реших на ум аз.
- Е, как така не си на къмпинг? – попитах спокойно, надявайки се след секунди да си придобие нормалния вид. Естествено всички в столовата вече бяха приковали погледите си върху нас – вече не ми пукаше.
Том ме изгледа мрачно, в сините му очи късчетата лед бяха по-остри от всякога. Сега повече от когато и да било бях убедена, че прилича на Кай от приказката за “Ледената кралица” – момчето в чийто очи тя бе сложила парченце от стъкло, за да го направи свой роб. Само дето сега стъклото бе заменено с лед, много лед…Сякаш Кай не се беше измъкнал от кралицата във финала на приказката, а бе останал да живее с нея цял живот. Бе се превърнал в това, което е Томас в момента. Леденият принц!
- Познава ме ли се? – направи гримаса той. Какво му ставаше? Не му ли писна тази игра, защото на мен определено – Да!
- Аз съм…Лин. Тоест Таралин. – поправих се на време аз.
- И това трябва да ми звучи познато, предполагам. – не разбра той.
- За Бога, какво ти става? – Томас ме погледна любопитно. – В Събота бяхме заедно, познава ме се…Даже още от случката в гората, за която ти отричаш, но иначе ми даде чадъра, който бях загубила…Между другото сакото ти е още в мен. – троснах му се аз.
- Вероятно ме бъркаш. – поклати глава Том и понечи да стане. Зад гърба ми вече се беше надигнала луда глъчка от рода на “Тя не е с Кълън, не е!”; “ Естествено как ще бъде… я я виж!”; “Той ще я зареше, гледай сега, ще я зареже.”
- Тара? – появи се от някъде Коен, с табла в ръце и гледайки заплашително към Томас. Какво всъщност имаше между него и Кълън, не можех да разбера?
- Ол, Коен. – настръхнах аз като го видях – предполагах че пак ще почне пак да ме предупреждава за приближаваща заплаха, която аз просто не виждах или по-скоро не исках да видя. Едва я усещах, но точно сега предпочиташ да си затварям очите.
- Може да седна, нали? – и още преди да съм му казала каквото и да било той се настани на масата до мен. – Ти май ставаше, а? – подхвърли той към Томас. Последният го изгледа високомерно, сетне погледна към мен, за минута се замисли, сякаш се мъчеше да си спомни точно определено нещо, което съзнанието е закътало в най-тъмния си ъгъл, сетне додаде:
- Не. – на сядане рече той. Изглеждаше така сякаш водеше някаква вътрешна борба със себе си. Едното му аз като чели казваше – “Махай се от там!”, докато другото крещеше – “Ти луд ли си? Трябва да си там! Трябва!”. Но както чели той не знаеше защо всъщност трябва…
- Хъм. – изсумтя недоволно Коен. – Както и да е! Как си днес? – обърна се той към мен.
- Добре. – отговорих несигурно аз, гледайки неразбиращо към Томас, който от своя странна не сваляше очи от мен – изглежда му бях позната, но не можеше да се сети откъде. Сякаш блокираните спомени, сега започваха да идват по местата си.
- Чу ли за Карла?
- Какво за нея? – отместих поглед най-накрая от ледения принц аз.
- В болница е! – важно рече Коен, сякаш му доставяше удоволствие да споделя тази ужасяваща информация с мен в компанията на Кълън.
- О, майко мила, какво е станало? – подскочих изведнъж аз. – Тя добре ли е? Искам да кажа…Жива е, нали? – в момента, в който Коен каза, че е в болница и в главата ми се породиха хиляди картини на мъртви тела, не исках Карла да е едно от тях.
- Да, жива е. – спокойно рече той, сетне отпи от колата си.
- Но, какво е станало…Какво и е? – аз вече се бях панирала от притеснение и цялата треперех. – Ще се оправи ли?
- Всичко по реда си… - усмихна се насреща ми Коен.
- Стига, Коен, не ме дръж в напрежение, тя е най-добрата ми приятелка! – настоях аз.
- Именно…тя е най-добрата ти приятелка. – натъртваше на всяка дума той, докато гледаше към Том, който изглежда не го отрази много много. Сякаш се предполагаше той да знае за какво става дума, само дето продължи да бъде все така тих и някак отнесен в мисли. Мисли, които му се губеха и искаше да си върне.
- Коен! – задърпах го за ръкава на ризата му аз, той се сепна и ме погледна изненадано, че съм се доближила толкова близо до него, но не ми пукаше – Карла беше в болница, исках да знам какво става. Трябваше да знам!
- Добре де. – издърпа той ризата от ръцете ми, сетне допълни. – Изглежда Карла е била нападната от някакво животно…Едва не я е убило. Източило и е почти всичката кръв, преди да го сплашат няколко от рейджърите в гората. Какво да ти кажа – не е добра идея да се разхождаш в гората през нощта. – сви рамене той.
- Не е добра идея да се разхождаш из гората и през деня. – допълни мрачно Томас, без да ни поглежда.
- Да, Кълън, защото не знаеш какво броди из тях. – озъби му се насреща Коен. Аз ги гледах неразбиращо – Карла беше в болница, те едва ли не след секунда щяха да си скочат на бой – колко типично за момчетата! Смятат, че боят решава всичко.
- Фамилията ми е Харш…Не Кълън! – отново се обади хладно Томас, давайки ясно да се разбере, че ще бъде това което той е казал, а не това което Коен си е наумил.
- Престанете! – рекох ядосано аз. И двамата ме погледнаха недоволно, но въпреки всичко ме послушаха. – Сега. Как така Карла е била нападната от животно...
- Не, миличка… - усмихна ми се Коен, при което аз направих недоволна гримаса. Не обичах, когато някое момче се обръщаше по този начин към мен. – Въпросът тук е: Кое животно е способно да и източи повече от половината кръв? – рече той отново вперил поглед към Томас, който изглежда разбираше много добре накъде бие нахалникът.
Аз се замислих за секунда – Да, наистина кое? Искам да кажа – това беше Америка, Форкс, Вашингтон…Как така точно тук ще се появи нещо подобно. Досега не бях въобще чувала за някакво такова животно, което да пие кръв… Е, освен може би по научната фантастика. Там имаше изобилие от такива и всички бяха смъртоносни. Но сега единственото, за което можех да се сетя и което пиеше кръв беше…тъпо, но вампирът. Естествено това беше напълно абсурдно предвид това, че първо – не съществуваше, второ – аз съм най-тъпия човек на земята, че въобще си го помислих.
- Помисли си Тара. – рече на тръгване Коен, допивайки остатъка от колата си. – Може и да намериш отговора…И помни, че хищникът винаги иска своята жертва! – сетне последното, което видях от него беше как метна тенекиената кутийка от колата в близкия кош и изчезна на някъде, оставяйки ме сама с Томас.
- Е, аз също ще тръгвам. – понечих да стана, когато една ледена ръка се впи в китката ми.
- Не вярвай на всичко, което ти казва. – аз го изгледах неразбиращо. – Той просто иска да се дистанцираш. Няма от какво да се боиш! – дари ме с един убийствен леден поглед Том.
- Знам това! – едва отроних.
- Не всичко е черно и бяло, Таралин…Не е нужно винаги да има жертва. – сякаш за няколко секунди беше станал отново стария Томас, което да си призная ме плашеше. Опитах да откопча ръката си от неговата, но хватката му беше много силна.
- Значи признаваш, че има хищник, някъде там в гората?
Ледът в очите му отново беше взел своя връх и изглежда той за пореден път бе изгубил истинската си идентичност този ден. Погледна ме самодоволно, сетне рече:
- Познава ме ли се?
Премигвах няколко секунди преди да събера сили и да стана от масата. Това ми стигаше – вече не ми се играеха никакви игри. Един човек беше ранен…Де да бях аз, щях лесно да се справя, но беше друг. Човек, на когото държах. Карла! Не ми пукаше дали имах още лекции или не…Трябваше да я видя, да знам как е…Дали ще се оправи. Трябваше да съм до нея в този момент…Да и държа ръката, да и кажа че всичко ще бъде наред.
Даже нямаше нужда да питам къде е…Все пак имаше само една болница в града.

***

Добре че градът не беше голям, иначе кой знае колко време щеше да ми отнеме да стигна до Болницата на Форкс. По ирония на съдбата, точно на влизане в чакалнята ми звънна телефона. Сестрата ми даде една кисела физиономия и ми посочи недоволно с пръст надписа “Без телефони!”, който висеше зад нея, след което аз и се усмихнах извинително и избързах навън.
- Ало? – звучах ядосано.
- Охо, на кой са му свили любимата плюшена играчка? – чух познатия глас на сестра ми Касандра от другата страна. През изминалия месец, че и този ми звънеше доста на често – явно и липсвах. Същото важеше и за майка ми, която имаше навик през един час да проверява как съм…
- Моля? Не, аз ти си тази, която още спи с такава! – усмихнах се аз.
- Е, сега подробности. Къде си?
- В Болницата. – когато го казах осъзнах как е прозвучало.
- Какво ти има? – притесни се тя.
- Не, не нищо…Идвам на посещение. Една приятелка е ранена…
- Вече имаш приятелка? – изуми се тя, знаеше че не съм много много по социалните контакти.
- Бъди милостива! – извъртях очи аз.
- О, ще бъда, ще бъда. Но на въпроса. Обаждам ти се да те питам нещо…което как да кажа, леко ме смути. – прозвуча несигурно гласа и от другата странна.
- За какво става дума?
- Ами стана така, че от горе-долу четири дни пощата ми е пълна с най-различни имейли от хора, които не познавам, но те изглежда биха се радвали и това да стане…Та те ме питат все едно и също – “Аз ли съм сестрата на момичето, което излиза с Кълън?” – ухили се накрая тя.
- Ох, дяволите да го вземат! – възроптах аз, точно когато една сестра извеждаше мъж в инвалидна количка на следобедната му разходка и естествено тя също ме дари с възможно най-киселата си физиономия.
- Та, да питам : аз ли съм сестрата на момичето, което е излизало с Кълън?
- Боя се, че да. – изсумтях аз.
- Оооо, вече и по срещи ходиш. А, какво стана с тайнствения спасител?
- Какво да стане…- свих рамене аз. – Именно той е един от тези Кълън, с които трябваше да изляза на среща.
- Били са двама? – изуми се тя.
- Да. – и преди да има възможност да разплете въпроса до край, аз казах. – Виж, наистина бързам….Така че…
- При Кълън ли отиваш?
- Господи, не! – вече се дразнех при самото споменаване на фамилията.
- Така ще кажеш…
- Затварям!
- Кълън! Кълън! Кълън!
- Връзката се губи, Касандра…Не те чувам…- сетне затворих телефона.
Досадата да имаш по-малка сестра. Да, понякога е предимство, но друг път ти къса нервите по няколко пъти на ден и то ей така за кеф, защото си няма друга работа…
Както и да е, нямах време за подобни мисли…Исках да видя Карла! Върнах се в чакалнята, където същата сестра от преди малко отново ме дари с недоволния си поглед, сетне възмутена от самия факт, че трябва да говори с мен каза:
- Да? Ще желаете ли нещо?
- Идвам при една пациентка. – приближих се към нея аз, а тя вече бе заела заветната си позиция за търсене из автоматизираната им картотека – тоест пръстите и вече бяха в готовност на клавиатурата.
- Да? Името?
- Карла… - замислих се за фамилията и, сигурна бях че ми я казвала някога… - Йорк.
- Да? Тук е. – почнах да се чудя това нормалния и начин на говорене ли е? Винаги да започва с “Да?”
- Мога ли да я видя?
- Да? Не! В реанимацията е. Възстановява се.
- А знаете ли какво и е всъщност? – не се отказвах аз.
- Да? – тя се зачете в картона и, който мигаше на екрана на монитора пред нея. – Изглежда е била нахапана от някакъв хищник. – “Нищо ново под слънцето! По-добре кажи от какъв по-точно!”. – Така е, не е трябвало да се разхожда по тъмно в гората. – “Супер, това го чувам за втори път днес!” – Пълно е с такива неща. Е, тя поне е извадила късмет…
- В смисъл? – заинтригувах се аз.
- Да? Ами преди седмица и повече докараха един…Същият случай – източена кръв, разкъсвания, ухапване по врата…Само дето той вече беше мъртъв. – обясни сестрата, затваряйки с един бутон електронния картон на Карла.
- Разкъсвания? Ухапване по врата?
- Да? Както казах – хищник. Хах, нали знаете какво казват – “Хищникът иска своята жертва!” – аз и се усмихнах в отговор, само дето въобще не го намирах за забавно колкото нея. След секунда тя загуби интерес към мен и се върна към списанието, които четеше преди да я прекъсна най-безцеремонно.
Хищникът иска своята жертва! Искаше ли я наистина? Това ли беше Карла, просто една жертва…на някакъв си хищник? Да бе и то какъв – разкъсва гръкляна и пие кръвта и…Ще се повторя, но “вампир” все повече се откроява в съзнанието ми. За този ли хищник говореше Коен? И ако да – как така той знае? Беше ли един от тях? Не, чакай малко, защо ще ме предупреждава да стоя на странна от Кълън, ако е такъв? Тогава ми светна…Кълън са! Явно в това се коренеше всичко. Кълън! Те са хищниците…Като се замисля Едуард онази вечер изглеждаше необичайно гладен…а може би точната дума беше жаден? Карла беше нападната в Събота вечерта…което значи, че…Може би…Може би…Дали Кълън не стояха зад това? Но ето днес Томас ми каза, че не би ме наранил…Тогава?
За Бога, това нямаше никакъв смисъл. Не само, че вампирите не съществуваха и цялата вътрешна дискусия, която си дръпнах нямаше никакъв смисъл, ами и това че забравях най-важното – Карла! Не зависимо какво я е нападнало – тя беше просто още една жертва. Невинен човек, който беше попаднал в лошото време на лошото място и сега се намираше в болница, борейки се за живота си. Просто още една жертва! И да – хищникът иска своята жертва, нали така? Е, изглежда беше си я получи.

Chapter ІV ;The Date Of Your Life

Chapter ІV

The Date Of Your Life

“Животът е гаден!” – възкликнах кисело на ум аз, докато вървях с бавни крачки към столовата. Да, това беше възможно най-баналната реплика на света, но едновременно с това беше и най-подходящата за момента. Знаех какво следва – унижение, точно като в Салем. Трябваше да поканя Едуард и Томас на среща…На тъпа среща, заради една тъпа лотария…По-тъпо от това можеше ли да стане?

- Знаеш с кого си, нали? – присъедини се към моето отмерено ходене Лесли. Аз не и отговорих. – Надявам се си на ясно, че ако не ги поканиш сега, няма кога друг път да го направиш. – сетне както беше дошла така и изчезна. Сега я ненавиждах дори повече от преди.

Когато прекрачих прага на столовата, всички извърнаха нетърпеливо поглед към мен, разговорите им за секунда бяха утихнали – искаха да се насладят напълно на момента…Сетне, когато не им обърнах особено внимание те отново започнаха да шушукат възторжено, да се хихикат, а по-смелите или по-тъпите (въпрос на гледна точка) даже ме сочеха с пръст. Аз преглътнах шумно, опитвайки се да заглуша гласовете им в главата ми…Не успях. Беше ужасно. Исках да избягам, но не можех, да се разплача, но това щеше да им достави още по-голямо удоволствие…Искаше ми се да се изравня със земята…И ето как мракът отново ме погълна. Пропаднах в него едва, като нещо съвсем естествено…Моята защитна реакция, моето убежище. Той заглуши шума отвън, скри от очите ми всички весели лица, които бяха решили да се позабавляват на мой гръб…направи ме по-силна, но едновременно с това и ужасно слаба. Мракът е това, което хората никога няма да разберат – боят се от него в началото, защото не знаят какво има там; след време свикват, престрашават се да надникнат в него; накрая, той е спасение, изход, скривалище от заобикалящия ги свят…накрая, той е единственото, което им е останало!

- Лин, добре ли си? – погледна ме притеснено Карла, когато след 10 минути в столовата още не бях обелила и една дума. Аз вдигнах поглед от неприветливия на външен вид сандвич, който си бях взела преди малко и който все още не бях докоснала и я поглед така, сякаш чак сега осъзнавах, че е до мен. Така и беше – не бях забелязала кога се е присъединила. Понякога мракът ти е приятел, друг път - ти пречи да видиш светлината!

- Не мисля. – поклатих глава аз. Не ми беше в природата да лъжа, освен ако не беше много наложително, а сега не беше.

- Всичко ще се оправи. – сигурно рече тя.

- Знам това, Карла…Знам го. – усмихнах и се изморено. – Това е просто една глупава лотария…Няма нищо – ще ги поканя, те ще откажат – всички ще се смеят. Сетне ще забравят…Хората винаги забравят!

Точно изрекох това, когато откъм вратата на столовата се зададоха представителите на семейство Кълън. Като по традиция: нормалното жужене стихна, всички погледи се впиха в тях, а някой дори прескачаха от тях на мен и обратно – вероятно се питаха дали сега ще ги поканя или ще чакам да седнат…някъде се чуха и няколко въздишки, след което всичко се върна по старому. Или не съвсем. Сега всички зяпаха мен…Аз от своя страна реших да не им обръщам особено внимание, което си беше трудно начинание откъдето и да го погледнеш и за пръв път откакто обядвах тук погледнах съвсем целенасочено към масата на Кълън – на нея бяха само Алис, Джаспър, Розали и Емет…Томас и Едуард липсваха. И точно когато бях готова да благодаря на Бога за невероятния си късмет ги видях – седяха на друга маса в същия край на столовата, но на няколко маси разстояние от тази на останалите си роднини. Странно! Кълън не правеха така – винаги се хранеха заедно…Е, да мисля положително – поне няма да се излагам пред останалите от фамилията Кълън.

Аз погледнах за секунда към Карла, тя беше извадила “съчувствения си поглед” както го наричах аз. Това е тип поглед, който човек използва когато иска да каже – “Много съжалявам за теб, толкова е жалко, ще ми се да ти помогна някак, но не знам как. Наистина много тъжно…Дано никога не ми се случи!” Усмихнах и се едва, седне се изправих на крака, понасяйки таблата с недокоснатия сандвич към боклука. Естествено, че цялата столова попиваше всяко мое движение, усещах погледите им впити в тила ми. Спрях се точно до мястото, където се оставяха използваните табли. Замислих се за секунда дали не е добра идея да си изляза от столовата – ей, така. Тогава, сякаш за да ми напомни, че няма начин да се измъкна от кашата вътре една светкавица раздра небето, последвана от необичайно силен тътен – дъждът навън се усилваше. Като че ми казваше – “Няма къде да бягаш, няма къде да се скриеш!” Сякаш целия град ми казваше това…

Въздъхнах тежко и погледнах предпазливо към масата на Едуард и Томас – двамата гледаха някъде в страни и те като мен не бяха докоснали храната си. Какво толкова! Всички ще се посмеят на мой гръб, време беше да го преживея. Поех си въздух, отстъпвайки път на мрака в мен, сетне тръгнах към тях.

Учудващо, но те изглежда го очакваха…Сякаш знаеха, какво се готвех да им кажа, сякаш дори можеха да го цитират на секундата, дума по дума. Вероятно бяха дочули за лотарията и как не, когато всички говореха за това. Двамата се усмихнаха подигравателно един на друг – Чудесно, и те щяха да си правят шоу. При тази мисъл мракът в мен се надигна с пълна сила – бях бясна. Едно на ръка, че останалите тъпанари от тоя университет си търсеха забавление на мой гръб, а сега и те. Нямаше да им го позволя. За част от секундата озадачената ми мрачна физиономия се смени с самодоволна такава…Когато губиш, губи с достойнство.

Спрях пред масата им, усмихнах се конфузно, докато те ме зяпаха с някаква смесица от добре прикрита изненада (вероятно само самодоволния ми вид ги бе объркал за секунда) и ясното съзнание какво следва. Едуард отново беше извадил гневния си поглед, но дори през него можех да видя, че е наясно със ситуацията. Том от своя странна беше на ръба да експлодира от смях в лицето ми. Ясно де, схванах че знаете, сега вие схванете, че не ми пука!

- Вижте… - започнах спокойно аз, докато зад мен вече отекваше сподавения смях на няколко дузина души в едно. Игнорирах ги и допълних. - Знам че е тъпо, дори не съм участвала, но има някаква тъпа традиция… - двамата ме гледаха без всякакъв интерес, сякаш им говорех на развален китайски. – Ами стана така, че според нея… - аз се опитах да се усмихна ведно, показвайки съвсем ясно, че това е тъпа шега и е добре да я игнорират. - В началото на всяка нова учебна година…първокурсничките трябва да поканят едно момче, също първокурсник на среща с цел опознаване на хората, с които ще учиш в продължение на още три или четири години. Или поне се надявам, че това е целта…. - двамата кимнаха, беше ясно, че искрено се забавляват. - Ами...
- Кой от нас трябва да поканиш? - почеса важно перфектния си нос Томас и ме погледна победоносно.
- Това е още по-забавна история... – засмях се тъпо аз. - Хах, съотношението момичета-момчета не е било равно, та... - реших просто да го изстрелям - трябва да поканя и двама ви. - при което те се спогледаха - Томас избухна в тих смях, свеждайки глава към обувките си, докато Едуард ме изгледа с изпитателен поглед едва ли не преценяващ дали си струва да излезе с мен – очите му си бяха върнали част от предишната красота, вече не бяха така тъмни, както онзи ден, когато се блъснах в него. И все пак някъде дълбоко в тях все още можеше да видиш мрака. - Естествено не е нужно да го правите, моята работа бе само да ви поканя...но не се налага да...
- Съгласни сме. - прекъсна ме Том, изказвайки мнението и на двамата, при положение, че Едуард не бе обелил и дума.
- КАКВО???
- Съгласни сме. - повтори вместо него Едуард. Те какво, четат си мислите или нещо от сорта?
- Ъъъъ - не знаех какво да кажа, не очаквах такава развръзка. А изглежда и останалите в столовата също, защото изведнъж сподавения кикот бе заменен от притеснено шушукане. Вероятно някой вече съжаляваха, че са ме набутали в тая ситуация, а те са останали извън нея. Кой знае можеше Кълън да излязат и с тях.
- В Събота ще минем да те вземем. - усмихнато обясни Том. Имаше най-убийствената усмивка на света – не някаква влудяващо крива като на братовчед му, по скоро неговата беше смесица между самонадеяност, прелест и аристократичност. Усмивка, с която предизвиква възхищение у човек, но едновременно с това и презрение... Сякаш казваше – “Ти никога няма да бъдеш като мен, никога няма да докоснеш тези устни…” Той ме погледна изненадано…Да не би да знаеше за какво си мисля? Най-добре да се омитам!
- Д-добре. - изпелтечих аз, все още мигайки на парцали. Нарочно го правеха…Можеха просто да откажат и всичко да свърши дотук, но не…Дяволите да го вземат! Не знаех какво друго да кажа, дори не мисля че имах психическата възможност да измисля нещо подобаващо на случая, пък и с всяка изминала секунда двамата ме гледаха все по-странно и по-странно…Време беше да си ходя! Но нека мисля положително, ако в подобна ситуация това въобще беше възможно - Не ме унижиха пред всички – хубаво, НО ме оставиха за себе си…Какво ли си мислеха? Да се позабавляваме с нея…Да, да го направим, та нали ни идва на крака.
- Към осем... - чух кадифения глас на Едуард след себе си, но не се обърнах – просто исках да се махна оттам и сега когато вече нищо не ме задържаше побързах да го осъществя на секундата. Докато минавах през масите, всички ахкаха и охкаха и те не по-малко от мен бяха изненадани... Събота беше след 2 дена, какво щях да правя? Какво щях да облека? Къде щяха да ме водя? Какво щяха да ми направят?

***

От два дни не можех да спя нормално…Всъщност не спях въобще. Не можех. Представата, за това което ме очакваше тази събота беше разбила психиката ми напълно. Пък и непрестанно имах чувството че има някой в стаята ми и ме наблюдава, проучва ме…В заключение – Всичко това не ми се отразяваше добре, ама никак. Не че имаше нещо лошо да излезеш с Кълън…Какво говоря – имаше нещо лошо да излезеш с Кълън. Коренеше се именно в това, че никой друг досега не беше излизал с някой от тях…Защо точно аз трябваше да съм първата? Всички бяха толкова ентусиазирани от това, което може да стане…Не и аз. За тях това беше, както те го наричаха “Срещата на твоя живот (The date of your life)”, докато за мен беше просто нещо, което нямах желание да направя, но щях така или иначе. Среща с Кълън! Явно затова я наричаха “Срещата на твоя живот”, защото можеше да не излезеш жив от нея…Параноята съвсем ме беше ударила - на моменти даже се страхувах от самата мисъл да бъда с тях насаме, сякаш щяха да ме убият или нещо подобно. За 18 годишно момиче бях насъбрала параноя за 40 години напред…Стига да ги доживеех, разбира се.

Събота най-накрая дойде. Съквартирантките ми подозрително бяха останали този уикент в града, тъй като по принцип си ходеха през почивката по своите места. Естествено, като всичко в тоя град и това беше свързано с Кълън...Искаха да видят, дали наистана ще дойдат, дали няма да ми вържат тенекия или като джентълмени щяха да носят цвята и да ми отварят вратата. И всичко това, само и само да видят дали и те самите имат шансове с тях. Някой хора наистина не знаят как да оползотворят свободното си време.

Сутринта станах към 10, при положение че си бях легнала към 3 часа и след това се въртях в леглото до към 5 – един вид да кажа че не успях да се наспя, ще си бъде самата истина. Та, станах аз със страшно главоболие, чорлава коса и големи сенки под очите и се отправих към кухнята за редовната си доза кофеин за този ден. Съквартирантките ми попиваха всяко мое движение – представете си колко интересно: да поднасяш чаша с кафе към устата си и да я връщаш обратно на масата. Как пък не! Идея си нямам защо си мислеха, че ако запомнят тия толкова безинтересни и напълно нормални за всеки човек движение Едуард или Том биха се съгласили да излязат и с тях на среща. Явно бяха решили, че съм техен тип и сега се опитваха и те да станат такъв. Добре дошли в света на русите коси, празния поглед и малкия мозъчен капацитет! Благодарение на тях, аз бях в него всеки ден! Понеже двете не се спряха дори за минута да ме зяпат с изчъклените си сини очички, подсилвайки притеснението ми от тазвечершната среща още повече, реших да не стоя в една стая с тях. Ето защо се качих в моята. Мъчех се да не отдавам такова значение на предстоящото събитие, затова реших да карам съботата си по стараму – като разлиствам старите лекции или убивам малко време на компютъра .И в двата случая номера не мина. За лекциите – въобще не можех да се съсредоточа, а когато седнах на компютъра се оказа, че имам 134 не проченети имейла от непознати хора, задаващи един и същи въпрос – «Вярно ли е, че си поканила Кълън и те са казали «ДА!»? Благодарение на тези абсурди главата ми ме заболя още повече...Изпих няколко хапчета против главоболие и полегнах за малко. Само дето това малко бе прераснало в яка дрямка, до към 17 и нещо. И вероятно въобще нямаше да се събудя, ако Лесли и Тамара (най-накрая и научих името) не бяха дошли да проверят как съм. Та така ми мина деня – в сън, и докато през цялото време се опитвах да не се подам на истерията, тя най-накрая взе своя връх.

Изведнъж ми щракна, че нямам време да се подготвя, че въобще идея си нямам какво да облека...а като бонус към това моите услужливи русоглави съквартиранкти изглежда бяха поканили целия град на тазвечершното шоу, защото вкъщи се изсипаха около 30-на души...Истерията продължаваше да нараства. Светна ми, че точно това е плана – Кълън няма да дойдат, всичко е номер, просто се гаврят с мен и сега щяха да направят кефа на всички...Да, реално погледнато, защо да идват? Та аз съм едно обикновено момиче с много кофти късмет и способност да се унижава публично при първия удобен случай...

«Окей, успокой се Таралин...Просто дишай!» - заповядах си аз, поемайки си дълбоко въздух.

- Седем и десет е. – чух напомнящия глас на Тамара от другата страна на вратата. Откакто с Лесли ме бяха събудили двете се бяха превърнали във вестители на точното време. На всеки петнайсет минути някоя се появяше и ме уведомяваше колко е часа. Не че не можех и сама да видя! Всъщност въобще не го правеха от учтивост, по скоро за тях това беше нещо като обратно броене – колко минути остават докато Кълън цъфнат на вратата. Сто процента, ако по чудо Едурад и Том наистина се появяха двете щяха да се избият коя да отвори по напред.

Сега не ми се разправяше с тях. Имах си други грижи. Като например – какво да облека. Не знаех къде ще ме водят, ето защо не знаех и какво от гардероба ми ще бъде подходящо за момента. Дънки и тениска – както винаги! Мисля, че беше добър избор предвид създалите се обстоятелства. Реших да бъда обикновена, както всеки ден…с което отметнах поне един от проблемите си – всекидневно облекло, малко грим и някакви удобни обувки. Имах едни с ниска подметметка, които много си обичах, но не можех да нося тук, защото все валеше, а те бяха отворени отгоре. Е, днес сякаш и небето искаше да ми е гадно – не падна и капка дъжд, макар времето да остана все така мрачно.

Часът беше 19: 54, ето защо се отправих към всекидневната на първия етаж. За моя изненада – от 30 новодошли сега бяха станали 40 и продължаваха да нарастват. Кълън манията нямаше ли край? Всички впиха погледи в мен, при което се почувствах длъжна да им се усмихна едва. Те от своя страна го възприеха като подигравка – видиш ли аз излизам с Кълън вие не. Следваха най-неприятните 6 минути в живота ми. Всички мълчаха и чакаха аз да кажа нещо, когато аз самата нямах никакво желание. Бяха ми направили място на дивана срещу телевизора и сега всички ме изучаваха с любопитство. О, не и те ли ще попиват всичко като Лесли и Тамара? Няма нищо необикновено в мен, освен пословично гадния ми късмет. Затова сега съм и на това дередже.

В19:59:58 секунди мълчанието вкъщи беше прекъснато от звука на приближваща кола. Всички бяха притаили дъх. Колата наби спирачки – беше толкова тихо, че чак можех да чуя как чакъла излетя в страни от силата, с която беше натинат педала на спирачкта. Може ли да бъдат по точни? Нямах време да обмисля отговора на този въпрос, защото мозъка ми бе зает да отрича че те всъщност са тук и че явно от напрежението така съм се преуморила и съзнанието ми в момента ми прави номера с мен...

В следващия миг, тоест 20:00:01 секунди се звънна на вратата и тъй като мозъка ми все още не можеше да отрегира на ставащото – Лесли и Тамара скочиха да отворят. Бях права – едва не се избиха.

- Добър вечер. – чух откъм вратата аз, докато дишах учестено и сърцето ми всеки момент щеше да се пръсне. – Таралин, да е случайно тук? – последния въпрос ме накара да се сепна. Таралин? Никой не ме наричаш така – не и тук. Дори, когато се представях винаги казвах «Лин», а не пълното си име. Не че не си харесвах името, напротив...Просто когато дойдох тук исках да скъсам с всички спомени за Салем, където непрестанно ми викаха така...ето защо се представях на хората с омалително си име. Наистина си беше странно...Още повече, че знаех кой го каза – не можех да сбъркам този глас. Моя спасител – ледения принц Томас. Отново говореше с онзи благ глас като на разказвач от приказките...Но това не променяше факта, че знаеше пълното ми име. Откъде?

- Кой? – спогледаха се Лесли и Тамара – те също не знаеха, че пълното ми име не е Лин, а Таралин, даже смея да твърдя че най-много преди седмица да са разбрали въобще как се казвам.

Реших да не оставям всичко на произвола на съдбата и станах да се присъединя към тях, докато русокоските си мигаха взаимно и бяха изгубили ума и дума пред страхотната визия на двамата Кълън. Първото нещо, което видях когато застанах на вратата на свой ред беше ухилената физиономия на Томас, изглежда се забавляваше с кухите черупки пред него, сетне отместих поглед към Едуард – имаше скептичен вид, сякаш преди секунда бе казал на Том – «Смятам, че не е добра идея. Дай да се връщаме!»

- Здравейте. – усмихнах се конфузно, отваряйки по-широко входната врата, така че да ги видя изцяло. През това време във всекидневната всички глави бяха обърнати към нас. Те ме погледнаха подозрително сякаш аз бях извикала всичкия този народ вкъщи, а не бях. Аз погледнах настоятелно към Лесли и Тамара, давайки им ясно да разберат, че вече могат да се свият от вратата, но те въобще не ме отразиха, бяха прекалено заети да зяпат братовчедите. – Ъм…ще влезете ли? – предложих тъпо аз, само и само да кажа нещо.

- Ще се наложи. – погледна ме отгоре до долу Том. Какво ми има? - Трябва да се преоблечеш. – важно рече той. Прекрасно сега моден критик ли стана? Та това бяха най-обикновени дънки…Какво искаше бална рокля ли да нося? Това че са Кълън, не ги прави чак толкова специални!

- Облечи си нещо по-плътно. – включи се и Едуард, гледайки също недоволно към дрехите ми и по-точно тънката блуза, с която бях облечена. За разлика от Том той поне го каза с някакъв тон всякаш – «И тези са добре, но може да се изисква повече». Сетне сведе поглед към краката ми, където бяха любимите ми ниски обувки, които най-накрая успявах да обуя в този град. - ...смени си и обувките... Съквартирантките ми се спогледаха развеселено – бях права Кълън ме пазеха за собствено забавление, а изглежда в момента и на още към 45 души, които не откъсваха поглед от нас. Аз се намръщих – нямах намерение да обличам каквото и да било друго, още по-малко само защото те така казваха.

- Не мисля. Така ми е добре. – рязко рекох аз. Двамата се спогледаха.

- Можем да те изчакаме, не е проблем. – включи се Том. Устата му казваха това, докато погледа му говореше – «Ох, за Бога, просто облечи това, което ти казваме и не се прави на интересна. Ние сме Кълън все пак!»

- Няма нужда. – усмихнах се изкуствено. Да приключваме с тоя цирк час по скоро, за да се върва вкъщи и да поспя най-накрая като хората!

- Ще съжаляваш. – отбеляза мрачно Едуард.

«Вече съжалявам!« - помислих си аз, при което той ме погледна подозрително, сетне сведе поглед надолу обмисляй изглежда нещо изключително важно, след което отново го вдигна и каза:

- Поне си обуй маратонки. – посъветва той. – Повяйрвай ми няма да ти хареса това, което ще се случи с тези ти обувки, ако останеш с тях. – Сякаш знаеше, че харесвам тези обувки, знаеше, че много искам да изляза с тях и също така че искам да ги върна вкъщи невредими. Том му хвърли притеснен поглед – не очакваше от братовчед си да каже нещо подобно.

- Къде ще ме водите? – сетих се изведнъж аз, скръствайки важно ръце, докато Лесли и Тамара все така отказваха да се разкарат от частния разговор между мен и тях, ето защо всеки един от нас ги игнорира.

- Ще видиш...- усмихна се подмолно Том, вадейки редовната си самодоволна усмивка на яве...Знам нещо, което ти не знаеш...ще ти го кажа, ако бъдеш послушна.

- Хъм... – изсумтях аз. - Добре, ще си сменя обувките... - понечих да тръгна към стаята си на втория етаж.

- ...и блузата...облечи пуловер... - чух зад себе си... Явно особено много държаха те да ми изберат облеклото. Да, ама тая няма да я бъде.

Докато се качвах към стаята ми само си мислех как бих ги убила на място или бих ги разкъсала на парченца...Но от всичко това нямаше смисъл, единственото нещо което все още ме крепеше беше мисълта този фарс да свърши по-скоро. Събух си любимите обувки, оставяйки ги на обичайното им място – в шкафа зад вратата - сбогом чипички...имам крипи среща с двама красавци, които като нищо могат да ме пречукат, тоест вие не влизате в плана. Обух набързо маратонките си и заслизах по стълбите - те стояха на прага, там където ги бях оставила в компанията на русоглавките...чак плашеше факта, че не бяха мръднали даже с инч. Лесли и Тамара изглежда опитваха да завържат някакъв разговор с тях, но те не им обръщаха особено внимание – отговаряха им, колкото да не е без хич.

- Значи се казва Таралин...на нас ни каза друго... – Прекрасно, говорят за мен!

- А, ето я. – усмихна се Тамара, сякаш казваше: «Това е най-добрата ми приятелка. Бих дала живота си за нея.» Да бе, да! – Не си облякла пуловер. – забеля разочарована тя. Да и бяха казали на нея на мига би го направила, нали Кълън издаваха заповедите, как така щеше да им противоречи.

- Да. – кимнах сигурно аз, гледайки ядно към двете момчета, застанали на входа. – Както вече споменах – Така ми е добре!

- Казах ти! – изумтя Том и забръза към колата, оставяйки Едуард сам на прага.

- Какво ти е казал? – не разбрах аз.

- Че няма да облечеш пуловер. – кимна мрачно той, все още гледаше намръщено към облеклото ми – изглежда се чудеше какво да измисли, че да ме накара да облека друго. – Поне се вземи яке. – аз го погледнах изнервено, докато той само вдигна безинтересно вежди – не подлежеше на обсъждане, трябваше да го направя. Само дето аз откзавах.

- Ще и го донеса. – възкликна Лесли и изчезна в посока към закачалката с връхните дрехи. Всички останали във всекиндневната все така продължаваха да следят с интерес шоуто, което се разиграваше пред тях. – Ето! – върна се русокоската с якето ми на ръце. Аз обаче отказвах да го взема.

- За последно – добре ми е така! – натъртвах нарочно на всяка дума аз. – Ще тръгваме ли, най-накрая. – Да, хайде...от тези хора във всекидневната вече тръпки ме побиват! Аз тръгнах към изхода, на който все още стоеше Едуард – направи ми път да мина – беше наистина мило от негова странна, но и също така – странно, предвид това, че никой досега не ми беше давал път. Сетне разбрах за какво било всичко. Точно го подминах, когато той се протегна и взе якето от Лесли, при което милата едва не припадна...Аз извърях отекчено очи – каквото каже Кълън е закон! Бях достатъчно изнервена, че да го изчакам, затова забързах към сивото волво на паркин алеята, където вече се бе настанил Том на седалката до шофьора. Точно понечих да си отваря задната врата, когато от нищото изкочи Едуард и я отвори за мен. Аз го гледах неразбиращо. Та нали точно преди минута го бях оставила на прага, в компанията на Куку и Пипе, как се озова толкова бързо тук? И докато до преди секунда ме побиваха тръпки от навалицата вкъщи, сега ме побиваха тръпки от него.

Както и да е. Качих се в колата, в очакване най-накрая да видя какво е това място, на което ще ме водят, и за което облеклото ми не е било подходящо. Не чаках дълго, все пак Едуард караше като откачен. Как въобще можах да забравя злополучната случка с ескортирането ми до училище още първия ден? Когато пристигнахме – все още не можех да фокусирам мястото, на което се намирам, тъй като се борех с гаденето в стомаха ми. След минута се окопитих и чак товава ми стана ясно къде сме всъщност...Просто не беше истина. Те сериозно ли? Дори не можех да изрека името му.

- Да, гробището. – изрече го вместо мен Едуард. – Облечи си якето. – кимна той към дрехата, която бе оставил на влизане на седалката до мен. Не го послушах – стигаше ми това, че едва не ме уби с лудото си шофиране, а сега и заповедите му да изпълнявам. Ще има да взема – аз не бях като всички останали!!!

Понечих да изляза от колата, когато за втори път тази вечер някой отвори вратата вместо мен. Този път беше Томас. Мило от негова страна наистина. Но, дяволите да го вземат, аз се намирах на гробището в компанията на двама ужасно красиви, но едновременно с това и плашещи момчета...и някой да ми каже, че всичко е наред. Просто няма как! На гробището...Сериозно!!! Мозъка ми започна да прехвърля информацията все по-бързо и по-бързо. Първата реакция, която възпроизве бе да замръзна, втора да избягам, но заради действието на първата още стоях на едно място и не мърдах на никъде...третата реакция, беше по-скоро само мисъл..."Тези сега са ми изкопали гроба и ще ме бутнат в него!" Да, параноята все още властваше над мен. В рамките на 5 минути аз стоях като парализирана – не смеех нито да кажа нещо, камо ли да направя. В този момент усетих някаква студена ръка върху рамото си вече си виках – Тук и останах, когато притажателят се обади:

- Добре ли си? - беше Том и звучеше изненадващо разстревожен, аз от своя страна можех да се закълна, че вече треперя, но събрах сили и кимнах едва. Той се разсмя и допълни:

- Надявам се не си мислиш че сме ти изкопали гроба и чакаме да те бутнем в него?

- Ааа, не...няма такова нещо... - излъгах аз, идвайки леко полеко на себе си. При тези думи Том погледна към братовчед си, който му се усмихна, след което кимна – все едно му казваше – «О, точно затова си мислеше!»

- Това е добре... – обади се най-накрая Едуард. - ...защото се надявахме сама да скочиш... – Окей, той се шегува...Трябва да се шегува. За един миг цялата пребледнях.

- Хаха...шегувате се...схванах... - изпелтечих аз.

- Така ли...Том, ние шегуваме ли се?

- Хъм...чакай да видим...НЕ. - ухили ми се самодоволно той, тръсвайки важно глава, при което прекрасната му черна коса падна точно над очите, подчертавайки необикновеният им син цвят. - Хайде... – рече Том. Сетне ме хвана здраво за ръката под лакета и ме задърпа на някъде. Имеше късмет, че все още не можех да се осъзная, иначе да съм се откопчила от него – или щях да го надера с нокти си, които за да ми е още по-гадно бях изрязала преди седмица и не бяха достатъчно дълги, за да нанесат качествено поражение, или щях да го нахяпя...до смърт.

- Ъъъ...

- Пази си ръката, Том. – чух някакъв сподавен смях зад себе си. Малко му остана на Едуард да допълни : «...за да не ти я нахапе!»

Къде попаднах? В крайна сметка въобще не виждах накъде ме води Том, просто някакви размазани образи се рееха около мен...мечтаех да съм си вкъщи, да не бях се навила на тази глупост, но уви...сега се реех някъде по пътиките между гробищата...едва ли към моя собствен гроб...Спрях ме...не видях дали наистина сме спрели, но вече не се чувствах като в безтегловност и не усещах вятъра от движението...и много скоро очите ми свикнаха не само с мрака, но и с факта, че не се движехме толкова бързо и можех да видя очертанията на заобикалящи ме свят...който се свеждаше до море от мраморни плочи, с имената на погребаните.

- Пристигнах ме. - съобщи доволно моя ескуртьор, на който вече се бях заканила да му го върна, но бях толкова замаяна, че го оставих за друг път.

Огледах се - бяхме минали 6 метра за минута и нещо...Как става тая работа? Да не би всички от семейство Кълън да се спринтьори на дълги разстояния? Не мисля! Бяха прекалено бързи дори за това. Сетне върнах погледа си към Томас, който беше по-самодоволен от всякога, след миг разбрах и защо. Бяхме спряли пред изкопан гроб...ТИЯ НЕ СЕ ШЕГУВАТ...се разнесе из съзнанието ми като едва ли не последна мисъл, преди да си ида от този свят. Е, не беше...Истината е, че когато дойде края...нямаш време за мисли, не и смислени. Всичко става за секунди – сега си тук, а утре те няма. Кой може да предвиди кога ще умре?

- О, виж я бледа е почти колкото теб...- появи се изневиделица и Едуард. - Спокойно, няма да те убиваме...Но беше прав, щеше да колабира от страх... - при тези думи аз се обърнах към Томас, който вече се задавяше в смях.

- Ти?

- Какво...да не мислеше, че ще те заведем на изискан ресторант...

- Не се бе облякла като за такъв... - додаде усложливо Едуард.

- Аз... – опитах се да кажа нещо смислено и едновременно с това да изглеждам силна. – Аз...аз си тръгвам. – тържествуващо заявих и понечих да тръгна, но живота е не справедлив и откъде се взе тоя скапан камък в който се спънах не знам, но в следващия миг вече летях към разкопания гроб...За щастие студената ръка на Том ме хвана на време...Наистина много студена...можех да кажа, че този гроб е бил негов и той просто временно го е напуснал. В крайна сметка добре че беше той да ме издърпа...Едно добро дело и той да свърши. Изглежда му беше хоби да ме спасява. За втори път, откакто се познаваме вече...А, може би първи – все пак се правеше на приятно разсеян относно случката в гората.

- Спасих ти живота... - ухили се той. - ...дължиш ми една среща... – аз се намусих. - ...тоест да останеш до края на тази.. – допълни Том.

- Да бе...

- Няма повече да правим такива неща. - изимитира пискливо звучене той.

- Да...това беше само за купона...- обясни вяло Едуард, вече редейки върху извадената преди минута постелка за питник хратата, която бе донесъл в кошница и можех спокойно да установя, че тя бе прекалено малко за трима души. Изглежда щяхме да си правим питник...на гробищата...Ех, романтика!

- Хъм...добре... – измрънках все още разгневено аз. - Но тази храна няма да стигне и за трима ни...

- Ол, тя е само за теб...Ние вече вечеряхме. - обясни Едуард.

- Ами...тогава май трябва да кажа, че е доста за...мен...Не съм вечеряла, но...

- Е, не се тревожи - упойката започва да действа още след първото кекче... - ухили се Томас...при което аз направих физиономия тип «недоволно дете»

- Среща на гробищата, до прясно изкопан гроб и ми носите храна с упойващи вещества...Хъм, какво ли следва...- започна с иронията аз.

- Ха, тя имала чувство за хумор, Томас. - нададе глас Едуард. - Готов съм...Заповядайте... – направи знак с ръка да се присъединим той. – А, ти... – той се обърна към мен. - ...си облечи якето. – седне ми подхвърли връхната дреха, която изглежда беше взел задено с кошницата и постелката. Този път реших да не упорствам и го послушах – наистина тук беше студено. Впих поглед в краката си – маратонките ми вече бяха оцапани с кал. Още една червена точка за Едуард – беше прав, щях да съжалявам, ако бях дошла с другите обувки. Но как въобще знаеше това?

Ето защо и останах...Изглежда на Кълън наистина не се отказваше! Пък някак осъзнах, че може да им се има доверие – те бяха просто едни 18 годишни момчета, които искаха да се позабавляват, защо и аз да не го направех – така де откакто бях в този град нямам спомен наистина да съм се наслаждавала на нещо. Изглежда сега беше момента. И все пак въпреки, че вече не ме побиваха чак толкова тръпки от двамата ми беше леко не конфортно да ям в тяхно присъствие – не за друго, а защото аз бях единствения човек, който се хранеше...И двамата изглеждаха гладни, но сякаш по грешка бяха забравили да донесят точно ястието, което най-много обичат...А, може би грешах, може би беше тук, просто не можеха да се докоснат до него, поради някаква причина която ми обягваше.

Стояхме докъм 1 и половина, смяхме се, говорехме – да, те бяха добра компания. Аз бях не по-малко шокирана от вас! И точно когато си мислех, че мога да продължа така чак до сутринта на Едуард му стана нещо - целия се вкоцани, като онзи ден пред входа на университета, стисна зъби и сякаш се мъчеше да се възпре от някакво неизвестно на мен действие – сякаш беше открил ястието, което искаше да опита – и той наистана искаше толкова много...В тъмнината ми се видя, че очите му отново са станали черни...

- Томас? – погледнах уплашено към него аз, питайки го с поглед какво става. Той изглеждаше не по-малко притеснен от мен. Загледа се за секунда в Едуард, сякаш му казваше нещо, което аз не можех да чуя, сякаш му говореше чрез съзнанието си, чрез мислите си...

- Ще тръгваме. – изстреля изведнъж той, помагайки ми да се изправя отново на крака. Аз погледнах притеснено към братовчед му, но той побърза да каже. – Аз ще те изпратя. – успях само да кимна, преди той отново да ме понесе с нечовешка бързина между редиците гробове до колата на Едуард. Не знам дали се очакваше от мен вече да съм свикнала с това невероятно забързано прелитане, но когато спряхме аз отново бях замаяна. – Ще се оправиш в колата. – отвори ми рязко вратата той, гледайки притеснено в посоката, в която оставихме Едуард.

- Той ще се оправи ли? – проследих погледа му аз – ясно, притеснява се за братовчед си. Том само кимна, давайки ми знак да влизам по-скоро в колата. Не исках да му противореча и скочих в нея. Той седна на шофьорското място. Изглежда забеляза изумения ми поглед в огледалото за обратно виждане, затова побърза да каже. – Той ще се прибере пеша. Обича да се разхожда. – опита да замаже положението Томас, но вместо това изостри вниманието ми още повече.

Той запали двигателя на сивото волво, сетне натиска педала за газта. Кълна се, той караше дори по-лудо от Едуард. Ако при братовчед му отне 4 минути докато дойдем дотук, то докато ме прибере бяха само 2...С намаляващия брой на минутите се беше увеличило и неприятното чувство в корема ми, още повече че скоро бях яла. Когато Том наби спирачки на 2 преки от вкъщи, аз една не повърнах в колата. Опитах да се увладея, но гаденето беше прекалено силно.

- Трябва ти чист въздух. – забеляза от шофьорското място той. – Хайде, ще се разходим. – каза го така сякаш не търпеше възражение и нямаше никакво съмнение, че аз щях да го направя. За беда бях прекалено зле, за да започна с магарешкия си инат.

Той ми отвори отново вратата и ми помогна да изляза от колата – въобще не ми беше добре.

- Поеми си дълбоко въздух. – посъветва той и аз го послушах. Спомних си за случката в гората и как още тогава ме накара да мисля, че каквото и да каже бих го направила. Наистина беше така...Този негов глас...Имаше нещо вълшебно в него. Можеше да се убеди, че небето е червено само с една интонация и ти щеше да му повярваш просто защото той казва така. – Да, повървим. След секунда ще ти мине.

«Сега какво и лекар ли се извъди? Стига Таралин, не бъди гадна...чичо му е лекар, вероятно от там го знае.» - напомних си едва аз.

Но беше прав...Две-три минути по-късно гадето почна да намалява...

- Така по-добре ли е? – аз кимнах.

- Много по-добре.

- Добре, ще те изпратя до дома ти. – отново го каза така, сякаш щеше да го направи така или иначе, а ти нямаш друг избор освен да го оставиш.

Вървяхме няколко минути в тишина, сетне той отново каза:

- Защо не се представяш с истинското си име? – аз го погледнах учудено. – Не го харесваш ли?

- Ол, не...Харесвам го. Истината е, че е взето от една книга...Е, поне първата част – Тара. – замислено рекох аз.

- «Отнеси от въхъра»? – погледна ме любопитно той.

- Как позна? Искам да кажа...има и други книги където се среща името «Тара», а като нищо и самото «Таралин»...Как въобще се сети? – не можех да проумея аз.

- Майка ми харесваше тази книга. – тихо отговори Том. По погледа в очите му ми стана ясно,че историята за майка му нямаше щастлив край и сега му беше трудно да говори за нея.

- Моята също. Затова ме е кръстила на име от нея...Което си е странно, може да ме кръсти на главната героиня, но не...

- Кръстила те е на плантацията и. – допълни вместо мен той.

- Ти, чел ли си книгата?

- Нямаше нужда. Майка ми я четеше всяка вечер преди да заспя...Е, пропускаше по-травмиращите за крехката детска психика моменти. Даже казваше, че още докато е била бременна с мен ми я е четяла. Странно на истина, че не ме е кръстила Ред. – усмихна се той.

- А, на кого си кръстен?

- На баща ми. – мрачно рече той. Още една болна тема, която засегнах...Май беше по-добре да спра да дрънкам, без това вече бяхме близо до квартирата ми.

- Таралин е хубаво име. – отново се обади спътника ми.

- Томас също.

- Знаеш ли, че само ти в тази град се обръщаш към мен с «Томас»? – спря се изведнъж той. Не смятах, че съм говорил достатъчно дълго с него, за да знае че само аз му казвам Томас. В мислите ми името му винаги бе прелитало «Том», много рядко като «Томас», но сега като се замисля, коворех ли за него му казва «Томас». Харесвах това име, харесвах как звучи в пълния си вид. Също като Едуард, по смъртно не бих могла да му кажа Ед...Сякаш вече нямаше да бъде Едуард Кълън...и Том няма да е вече Томас Харш. Томас! Забележка: Да го наричам по-често така в мислите си!

- Не е вярно. Чух Едуард днес да ти казва така.

- Да, но не винаги.

- И аз не го правя винаги. – той кимна. Вече бяхме на алеята пред вкъщи, можех да се закълна че някой надзърта през спуснатите пердете на всекидневната.

- Но аз смятам за напред да ти казвам Таралин. – ето пак, отново го каза така сякаш бе свършен факт и аз нямах право на оплаквания. – Или Тара...

- Както решиш. – свих рамене аз. Не очаквах да водя подобен разговор с него, още повече той се правеше че не ме познава преди месец...Я, чакай сега беше подходящото време да проверя тая работа. – Хей, исках да те питам нещо. – вече на тръгване казах аз, той вдигна заинтересувано вежди.

- Да?

- Защо се правеше в началото, че не ме познаваш?

- Моля? – Ето, пак го правеше!

- Когато Едуард ни запозна...Ние вече се познавахме...Е, не ти знаех името, но...се бяхме виждали.

- Така ли? – той продължаваше да се прави на ударен. – Къде?

- В гората! Ти ме спаси, не помниш ли? – той продължаваше да гледа неразбиращо. – Даде ми сакото си! – никаква реакция.

- Съжалявам, вероятно се бъркаш. – усмихна се най-накрая той.

- Не, не се бъркам. Ти беше. Помня те – беше мокър до кости, но те помня. Не мога да сбъркам гласа ти, той е... – изведнъж се усетих как щях да кажа, че бил най-прекрасното нещо, което някога съм чувала и се спрях.

- Той е какво? – усмихна палаво Том.

- Той е просто...глас. – Как само лъжех, безцеремонно. – Но знам, че беше ти.

- Както кажеш. – пак се ухили самодоволно ледения принц.

- Забрави...Лека вечер и мерси за...разходката до гробищата. – грубо изрекох аз, бях ужасно разгневена, че продължава да се прави, че въобще не е било така, както всъщност беше.

- Скоро ще завали. – рече изведнъж той, а в мен веднага се породи мисълта – «Е, и?» - Ще имаш нужда от това утре. – рече Том и ми подаде нещо, което в началото не можех да определя какво е, сетне ми махна за сбогом и пое обратния път към колата, спряна на две преки оттук. Точно тогава ми стана ясно какво всъщност ми е подал – беше чадър...Но не какъв да е чадър, беше моя чадър...Този, който изгубих същия ден в гората...Той е бил, знаех си че е бил той. Аз задърсих в поглед с мрака за него – но вече го нямаше.

«Томас Харш, какви игри играеш?» Е, изглежда хората се оказаха прави – Това беше срещата на живота ми!