Заглавие: ...
Автор: divata_airis
Резюме: Представете си свят, в който вампирите вече не искат да се крият. Нещо повече те най-официално правят изявление през хората, с което заявяват своето съществуване. Но и това не е най-лошото. Оказва се, че вампирите са разпространили някакъв вирусен грип, който превръща хората във вампири. Никой не е защитен! Всеки може да се инфектира...Всеки може да е следващият!
Първа Глава
- П-по-мощ. - едва изрече тя.
Една тъмна фигура изникна от нищото пред нея...Не знаеше кой е...Просто искаше всичко това да спре...Болката, кръвта...живота и...
Мрака се простираше наоколо като черна пелерина. Усещаше ръцете на непознатия, защото тя беше убедена че е мъж, да се увиват около тялото и...Клепачите и започнаха да играят под тежестта на болката. Дъхът и бе едва доловим. Усети нещо да се впива във врата и...Зъби?
- Н-не! - помъчи се да каже, но беше късно. Вампирът вече източваше и малкото и останала кръв.
***
- Още ли имаш кошмари? - с типичният за всеки психиатър глас попита д-р Гейбриъл Поуп - мъж отдавна преминал средната възраст, с побеляла оредяваща коса, крив нос и кръгли очила кацнали важно на него.
- Вие как мислите? - сопна се пациентката му Амбър Хейлър. Не беше спала от три дни като хората и това се отразяваше на настроението и. Беше по-раздразнителна от обикновено. Всеки следващ сеанс с нея беше все едно някой опъваше с все сила струните на някакъв музикален инструмент, късайки ги една след друга. Само дето не бяха струни, а нервите на доктора. По начало той беше спокоен човек. Никога не бе избухвал пред пациент, но Амбър беше особен случай. Все още му нямаше доверие и непрестанно му противоречеше, често пъти без да го остави дори да и обясни какво всъщност е имал предвид изричайки тези свои думи.
- Разбирам. - кимна в знак на съгласие д-р Поуп. - Същият като последният път? - изложи предположенията си спокойно той, докато отбелязваше нещо в тефтера пред себе си. Всячески избягваше да погледне към пациентката си. Знаеше какво щеше да последва от това - както всеки път: изморените и от недоспиване очи щяха да се впият изведнъж в него все едно го питаха "Защо, защо не мога спя??? Защо не ми помагате???", докато устните и щяха да говорят за съвсем друго нещо. Амбър оказваше странен ефект върху психиката на доктора и той го знаеше. Просто вече беше обещал да я излекува и не можеше просто така да се отметне...та той беше уважаван психотерапевт. Не може да рискува. Още повече като се имаше предвид какви времена бяха настанали.
- Да...същият...Онзи с многото кръв и... - тя спря насред изречението. Мразеше да изрича тази дума, при положение че от месеци всички бяха в такава паника заради нея. Преглътна звучно и добави: - ...и вампира. - понечи да отмести кичур от червената си коса от лицето, докато говореше, но ръцете и трепереха толкова силно, че трябваше да използва цялата си ръка вместо няколко пръстта. - Кажете ми, докторе... Защо...защо сънувам това? А? - ръцете и продължаваха да се тресат неудържимо. - Всеки път едно и също...Вампир пие кръвта ми! Защо?
- Ами...- важно започна доктора, продължавайки да избягва контакт с налудничавите и светли очите и. - Това не е единичен случай. - тя го погледна не разбиращо, докато придържаше едната си ръка с другата с надежда да овладее треперенето. - Има и други, които страдат от същото и...
- Страдат? - повиши тон, осъзнала че току-що окачествиха разбитият и сън и откачени кошмари като болестно състояние.
- Не го възприемай като нещо лошо, Амбър. - веднага предположи какво се върти в главата на пациентката му д-р Поуп, позволявайки си да я погледне за няколко секунди над очилата си. - Имах предвид, че след официалното изявление от преди година всички възприеха новината по различни начини. За някой тя има следните проявления.
- Говорите за изявлението за вампирите. - безразлично подхвърли тя, продължавайки да се бори с треперещите си ръце. Докторът кимна.
- Това състояние, в което си ти в момента, дори си има име в нашите среди: „вампирски сънища”. Даже мисля, че скоро ще го въведат и в речниците като термин... – обясни важно доктора. – Така се случва, когато от нищото ни се предостави подобна новина. Кой би предположил, че..хъм... – той се прокашля. - ...вампирите наистина съществуват.
Точно преди година в целият свят телевизорите, радиостанциите и дори интернет напълно откачиха. В един и същи момент! Вместо да предават традиционната си програми или в случая с Интернет да те оставят да си вършиш работата каквото и да беше тя - те просто изгубиха сигнал и всичко, което хората виждаха бяха снежинки – или напълно бял екран както бе случаят с компютрите. Никой не знаеше какво се случва, не и докато "снежната буря" не беше заместена от картина, но не каква да е. Пред очите на всички се изправи някакъв непознат мъж - поне тогава всички мислеха че е мъж...или по-точно човек. Той най-сериозно заяви, че "Времената на криене са приключили и е време човечеството да осъзнае, че не е единственият вид населяващ Земята." Тогава в кадъра влезе още някой - жена. Беше уплашена и цялата трепереше. Непознатият я хвана здраво, сетне изви врата и и заби острите си предни зъби в нея. Тя изпищя оглушително, но секунда по-късно замлъкна. Беше все още жива, но като че ли пиенето на собствената и кръв и доставяше някакво извратено удоволствие. Накрая изгуби съзнание. Мъжът...нещото я изблъска от кадър, изтри важно устните си, по-които все още се стичаше нейната кръв и рече: "Не сте сами! Ясно?" От тогава насетне всички живееха в някакъв шок. Всички бяха наплашени, никой не смееше да се подаде навън по тъмно, книжарниците бяха опразнени от всякаква вампирска литература. Два месеца след изявлението някакъв доктор на науките в предаване по телевизията заяви, че "Вампирският грип" , така го нарече той, бил факт и никой не бил защитен от него. По думите му вампирите били пуснали някаква зараза сред хората, която постепенно ги превръщала в техни себеподобни - кръвопийци. С това се целяло в решителният момент, а докторът увери че такъв ще има, когато хората се изправят срещу вампирите те да бъдат по-силни понеже голяма част от "нашите" щели да бъдат в редиците на "врага". Когато за първи път Амбър чу това естествено реши, че този доктор, чието име дори не си постави за цел да запомни е психично болен и говори само глупости и вероятно би трябвало той да посещава д-р Поуп вместо нея. Обаче нещата не спряха до тук. Скоро паниката напълно ескалира – хората се запасяваха с чесън, някой дори по улицата, до магазина ходеха с него. Доста хора напуснаха работа, защото се страхуваха да не би да се заразят. Започнаха да изчезват хора. Хора, за които чуваш по новините, хора които първоначално не познаваш, а накрая и една колежка на Амбър от Интернет кафето, където работеше също изчезна. Никой не можеше да я открие, а не беше типично за нея да не уведоми, че смята да напусне работа...ако действително това беше направила. Шефът на Амбър - Дрейк заяви уж между другото, че вероятно е "лепнала вируса", сетне всички останали се уплашиха да не би и те да се заразят и побързаха да напуснат работа. И ето как Амбър остана без работа само заради някаква глупава непотвърдена зараза. По начало тя не вярваше въобще на това, което говореха по медиите, камо ли шантавият доктор, който бе измислил тази глупост. Беше и писнало от цялата тази паника, от това хората да откачат, когато видят друг в стаята с тъмни очила, непоносимост към слънце или просто прекалено изнервен от нещо свое си. Навсякъде из града, щата, страната, дори целият свят се бяха появили листови с симптомите на предполагаемия грип. Дори на масата на д-р Поуп сега лежаха няколко, на които с големи букви ясно бе изписано:
" ВНИМАНИЕ!!! ВАМПИРСКИ ГРИП!
Симптоми:
- ленивост през деня, по-голяма активност вечер;
- непоносимост към слънцето;
- проблеми със съня;
- раздразнителност;
- необяснима ярост;
- странното желание да ухапеш някого;
- хранителни проблеми, липса на апетит и неговото изостряне при наличие на кръв.
Как да се предпазим?
- избягвайте контакт със заразени (или вампири);
- стойте на странна от заразни зони/стаи, в които е имало инфектирани (или вампири);
- не излизайте навън късно вечер без придружител или „чеснов спрей”; (да, и такава глупост бяха измислили!)
ПРИ ПОЯВЯ НА СИМПТОМ ВЕДНАГА СЕ СВЪРЖЕТЕ СЪС СЕП (Специален Експертен Полигон). ТЕ ЩЕ ВИ ПОМОГНАТ!!!
ТЕЛЕФОН ЗА ВРЪЗКА..."
- Амбър? - върна я към мислите и доктора. Тя го погледна отнесено, мъчейки се да си спомни за какво говореха до преди малко. – Твоите сънища, вампирското изявление. - напомни бавно Поуп.
- А, да...- кимна сигурно, напълно забравила за треперещите си ръце, които сега по-чудо се бяха успокоили. - Вижте...Да, аз също чух това изявлението. Да, беше ми трудно да повярвам, че вампирите съществуват...още повече че разнасят някаква зараза и никой човек не е защитен, но...ето, че го приех.- докторът вдигна изненадано вежда. - Добре де...не съвсем. Искам да кажа...та аз загубих работата си заради тая глупост. Как мога да я приема? Стоя си по-цял ден вкъщи, недоспала, докато гаджето ми ме издържа. Ето това вече го приех. Не че имах друг избор... - психотерапевта понечи да каже нещо, но Амбър го прекъсна. - Това, което не мога да приема е, че вече от шест месеца идвам при вас, а вие не сте ми помогнали по никакъв начин!
- Амбър...
- Не! - прекъсна го отново тя. - Не се опитвайте да отричате. Сега дори в пълното си неведение какво се случва с мен решихте да предпишете кошмарите ми на вампирското изявление. „Вампирски кошмари” – изимитира го подигравателно тя.
- Амбър...
- Но, това няма да го бъде...- въобще не обърна внимание на опитите му да я прекъсне. - Защото знаете ли какво? Сънувам тези кошмари още преди тъпото изявление. Обяснете ми това! Хайде, обяснете го, доктор-имам-диплома-от-Харвард-и-знам-отговора-на-всичко. - ококори се насреща му тя. Той я изгледа привидно спокойно, докато вътрешно всичко в него се бунтуваше. Сетне само и само да отклони погледа и мислите си от нея се върна към записките си: "лесно избухлива", "непокорна", "безсъние", "вампирски сънища" и най-отдолу несигурно изписани думите "вампирски грип?". Гледайки тези редове той почти не ги допълни с "трън в задника", но се спря на време.
- Приятелката ми...- тя се изсмя при мисълта. - ...Елис казва, че тези сънища всъщност са поглед към бъдещето и аз кажи речи съм гадателка. Хаха. - засмя се още повече. - Можете ли да повярвате? Аз? Смята, че съм била предвидила изявлението още преди да се случи. - докторът не каза нищо. - Дори сестра ми...Моран е на това мнение. Но естествено това е глупаво...
- Може ли вече да кажа нещо? – поинтересува се с нотка недоволство в глава доктора. Амбър кимна неопределено. – Относно...това с гадателските сънища...Знае ли човек... - сви рамене д-р Поуп. Реши първо да започне с някоя по-отвлечена тема и тогава да се опита да отговори на главният въпрос на пациентката си: защо все още не и помогнал? -До преди няколко месеца и съществуването на вампирите ни се виждаше глупаво, а виж какво стана.
- Да, все тая... – сряза го тя. Ще ми помогнете ли за кошмарите или не? – рече нетърпеливо, докато краката и се тресяха от нерви.
- Пиеш ли хапчетата, които ти предписах? - загледа се в записките си отново доктора.
- Естествено! Но както виждате няма особено голям ефект от тях... - тя притисна ръка в коляното си с надежда да накара крака си да спре да се тресе толкова силно. - Сигурен ли сте, че знаете какво правите? - ококори се срещу него.
- Вече говорихме за това, Амбър! - натърти на името и психиатърът. Във всеки сеанс с нея неминуемо се стигаше до този момент и на Поуп всеки път му се налагаше отново и отново да обяснява, че терапията изисква време и тем подобни. В такива случаи той вече си бе изработил тактика -сменяше темата. - Тук не е ли прекалено мрачно? - попита по-скоро себе си отколкото Амбър и стана от удобното си кафяво кресло, за да вдигне малко щорите на прозореца. Вън слънцето точно залязваше. Едва докторът бе вдигнал едната щора и последните слънчевите лъчи за деня пробиха през нея. Точно в този момент пациентка му неочаквано изпищя.
- Ааа! Престанете! - закриваше очите си с ръка и се местеше колкото се може по-далеч от светлината.
- Амбър? - изненада се Поуп. Това досега никога не се бе случвало. Не можеше да не отчете този факт. - Добре ли си? - погледна я подозрително над очилата си той.
- Просто смъкнете шибаните щори! - кресна гневно към него тя, при което доктора побърза да изпълни желанието и. Минута след това Амбър продължава да придържа ръка към лицето си, този път вече цялата трепереща. - Смъкнахте ли ги? - попита предпазливо тя.
- Да, да... - леко стреснато отговори д-р Поуп. За пръв път Амбър реагираше по този начин. Не само, че не беше нормално за нея, но и много наподобяваше на определен симптом от листовките с вампирския грип. Имайки предвид странното поведение на пациентката му обаче и това, че тя е потенциална жертва на заразата той реши да запази информацията за себе си. След края на сеанса определено щеше да се обади на СЕП - с един куршум два заека: хем щеше да се отърве от нея като пациент, хем щеше да изпълни дълга си като гражданин на Америка и репутацията му щеше да си остане непокътната.
Младата жена най-накрая свали ръката от лицето си, но бавно, все още не напълно убедена, че доктора и е казал истината и е дръпнал щорите. Тя отправи стреснатите си светли очи към терапевта, който изглеждаше по-уплашен дори и от нея.
- Знам какво си мислите! - тихо отрони тя. - Но не съм заразена! Просто...просто...не си доспивам. Това три дни! ТРИ ДНИ! Очите ме болят и когато съм навън става по-зле. Да, слънцето ме дразни...но само заради недоспиването. НЕ СЪМ ЗАРАЗЕНА!!! - изрече през зъби последните думи, докато прибираше разпилялата си коса зад ушите. Докторът само кимна сковано, неспособен да каже каквото да било. - Не съм! - отново повтори тя, но по-скоро за да напомни на себе си, отколкото да затвърди мнението си пред доктора.
- К-как стигна до тук? - несигурно попита Поуп, а Амбър го дари с налудничав изцъклен поглед. Въпросът беше двусмислен. - Кабинета ми, имам предвид кабинета ми...Навън...навън е...ъм...слънчево... - подбираше внимателно всяка дума, въпреки че идея си нямаше защо въобще все още разговаряше с нея, а просто не вдигнеше телефона и не повикаше тези от СЕП да се справят със инфектираната.
- Не съм заразена! - отново повтори Амбър. - А и когато идвах времето беше мрачно...имаше облаци и... - осъзна, че в момента тя всъщност не отговаряше на въпроса на доктора, а се оправдаваше сякаш беше виновна. - Не съм заразена! – изрече за пореден път. - Няма такава зараза...Всичко го правят медиите и тези от СЕП.
Доктор Поуп я гледаше с невярващи очи.
- Ще трябва да се обадя, Амбър! - извинително рече той, протягайки се към телефона, който стоеше на бюрото му от кедрово дърво.
- Моля? - надигна се тя гневно от кушетката, на която досега бе стояла. - Не може да го направите! - повиши тон тя.
- Но ти си заразена...По-добре да се обадя в СЕП и те ще изпратят екип...
- НЕ! - кресна Амбър, сетне запристъпва с разгневен поглед към него. - Не съм заразена! А, ако вие поради някаква причина сте си въобразили, че това не е така, нека ви светна...- тя облиза важно устни. - Обадите ли се в СЕП, аз ще се обадя на моята приятелка от Ню Йорк Таймс и ще и споделя какъв некадърен психиатър сте всъщност. И как когато не можете да се справите с нечий проблем обявявате пациента си за заразен от вампирския грип! Може аз да затъна...но вие идвате с мен! - облещи ярките си очи насреща му.
- М-махай се от кабинета ми! - опита се да възпре гласа си от треперене доктора, но не му се получи. - Върви си! - събра сили на изкрещи към нея.
- Хубаво! - сви рамене Амбър. - Но вие настина сте най-некадърният психиатър!
- Изчезвай! - отново изкрещя доктора. Истината бе, че откакто Амбър бе станала негова пациент това беше нещото, което винаги бе искал да направи. - Имаш пет минути преди да се обадя! - заплаши я сигурно той. Бе едновременно изплашен и бесен. Не му пукаше какво щеше да направя тя. Не му пукаше, че може да разбие репутацията му на пух и прах. Само да се махнеше от кабинета му. Просто да се разкара от тук!
Амбър го изгледа презрително, отново отмести непокорната си червена коса за зад ушите, сетне се наведе към канапето, взе чантата и якето си и излезе спокойно от кабинета, тряскайки силно вратата след себе си.
- Пет минути! - чу гласът на доктора от вътрешността на стаята му. Тя стисна ядно зъби само при мисълта какво щеше да направи доктора след пет минути. Просто прекрасно! Тя не беше заразена! Това не беше вампирсият грип! За Бога, та то дори нямаше вампирски грип. Всичко беше плод на въображението на някакъв смахнат доктор, вероятно по-смахнат и от терапевта и, е окей, бившият и терапевт и колкото повече се говореше за това толкова повече паниката и паронията относно него нарастваха. Тя не беше болна. Просто слънцето не и понасяше. Какво толкова в крайна сметка?
Амбър понечи да вземе асансьора към партера, когато се спря. Ами ако доктора наистина се обади в СЕП и те наистина повярват в думите му? Щеше да бъде толкова лесно просто да я изчакат да слезе от асансьора и да я хванат. Бяха ли действително толкова бързи колкото всички разправяха. Веднъж приятелката и Елис, същата с която заплаши доктора и работеше в Таймс спомена, че някакъв тип от работата бил забелязал, че главният редактор се държи странно. Обадил се на СЕП и нямало и три минути и онези били в редакцията. О, не! Това не можеше да се случва. Не и на нея. Ако доктора се бе обади, това би означало, че...СЕП вероятно наистина вече са тук. Е, не...тя нямаше да им се даде. Не и за нещо така абсурдно като това.
Амбър отстъпи крачка от асансьора и забърза към стълбите откъм задния вход, обличайки в движение якето си мятайки чантата си през рамо. Това стълбище беше последната и надежда. Доколкото и беше известно никой не го използваше...Е, освен когато асансьора по една или друга причина се беше скапал, но това се случваше рядко. Ако имаше някакъв шанс да се измъкне от сградата, без да попадне на хората от СЕП, то определено беше този. Тя изблъска вратата и заслиза по стълбите. В началото всичко беше наред, но с всяко следващо стъпало паниката и започваше да нараства все повече. Въпреки, че си повтаряше че зараза всъщност няма и въпреки, че милиони пъти се самоубеди, че тя не е заразена, мисълта за вампирският грип като възможна пулсираше в главата и. След минута си даде сметка, че вече взима по две, три стъпала на веднъж. Усети как сърцето и бие лудо. Дъхът и се беше учестил. Тя спря за момент да си поеме дъх. Сетне си напомни, че ако стоеше на едно място имаше по-голяма вероятност за тия от СЕП да се доберат до нея и отново пое по стълбите надолу. Беше така уплашена. Имаше нужда да разговаря с някой, някой който щеше да и повярва. Усещаше как цялата се тресе. Не знаеше дали е от страх, от напрежение или просто защото не беше спала от три дни. А, може би беше грипа, може би той го предизвикваше. Направо не можеше да се познае. Взе още две стъпала на веднъж и започна припряно да рови в движение в чантата си, с надежда на намери телефона си. Два етажа по-долу – успя. Извади го с треперещи ръце и натисна копчето за бързо набиране на приятелят и Виктор, като в същото време продължи да бърза надолу по стълбите. Кабинетът на доктор Поуп беше на 11 етаж, така че имаше още доста път за изминаване.
Допря телефона до ухото си - сигнал свободно. Още две стъпала взети на веднъж. Телефонът продължаваше да дава свободно. Още две стъпала. Накрая точно когато мислеше да зареже всичко и просто да затвори, някой вдигна от другата страна:
- Ало? - прозвуча уморено гласът на Виктор от телефона.
- Вик, аз съм....Трябва да дойдеш да ме вземеш, аз съм... - в този се подхлъзна на едно стъпало, телефонът изхвърча от ръцете и а тя самата се строполи с тъп неприятен звук на земята. Беше паднала напред, така че само колената и дланите и бяха пострадали, но това не променяше факта, че ударените места пулсираха неприятно от болка.
- Ъххх! - надигна се бавно от земята Амбър. Сетне осъзна, че нещо и липсва. Телефонът! Заозърта се уплашено наоколо в търсенето му. За нещастие той се бе ударил в стената отсреща и сега колкото и невероятно да звучеше беше на парчета. - Бъзикаш се! - изстена тя, когато забеляза какво е останало от телефона и.
Някъде от горните етажи се чуха гласове и няколко чифта крака заслизаха надолу. СЕП? Възможно ли бе да са те? Толкова бързо?
Не и трябваше да знае отговора затова без повече мислене отново заслиза надолу по стълбите. Добре, че беше с ниски обувки и още по-добре че партерът беше близо. Тя взе и последните стъпала и стъпи на партера. Извърна се само за секунда да види дали тези от СЕП са я настигнали и когато отново си върна погледа към външната врата пред нея стоеше някакъв мъж, в когото едва не се блъсна. Носеше черна качулка и лицето му почти не се виждаше.
- О! Извинете! - понечи да го подмине, когато зад него от входа влязоха още трима души с бухалки и счупени шишета в ръце. Амбър премигна невярващо. Идея си нямаше какво се случва.
- Ето къде си бил, мелез такъв! - обади се един от мъжете, набит, мазен и поне 100 килограмов.
- Избяга от леговището си на време, но ние пак те спипахме! - обади се вторият, пълна противоположност на първият: висок, слаб, хилав.
- Само изчака слънцето да се скрие, а? За да можеш да излезеш от шибания си ковчег и да избягаш от нас. Но ние те спипахме....отново! - изхили се третият: слаб оплешивяващ старец с подчертано демонично излъчване.
Чак тогава Амбър си даде сметка какво стоеше пред нея. Това не беше човек. Беше вампир. Истински вампир! Тези хора явно бяха открили леговището му и когато слънцето бе залязло той някак бе успял да им се изплъзне или нещо от сорта.
Тя преглътна звучно, неспособна да отмести очи от фигурата с черната качулка пред нея.
- Бягай! – тихо, но едновременно с това мрачно изрече нещото.
Тя само кимна, без да знае какво друго да направи и се отмести колкото се може по-бързо от него, забравила за целия фарс със СЕП и нейният предполагаем вамприски грип. Чак тогава тримата мъже забелязаха, че до нещото, което преследваха има още някой.
- Я виж ти...Това да не е някоя твоя приятелка? - разхили се малоумно слабият.
- Не я познавам. - мрачно отвърна вампирът, докато Амбър едва си поемаше дъх, питайки се какви бяха шансовете нормален човек да попадне в такава ситуация. Ами тези от СЕП? Тя се заслуша за момент. Но стъпките, които бе дочула от горе ги нямаше. Да не би да си ги беше въобразила? Може би в паниката си и се бяха причули?
- Естествено, че така ще кажеш...Само и само да я защитиш. Джо, виж дали е вампир! - стареца побутна дебелият с бухалката си, та да тръгне към момичето.
- Не съм! - побърза да каже тя. - Това е недоразумение. Точно си тръгвах от моя психиатър, когато... - тя замъкна осъзнала, че би било тъпо да разкаже за подозренията на доктора, че е заразена. Само това им трябваше на тези - да решат, че и тя е вампир.
- Провери я, Джо! - заповяда отново старецът. - А, сега нека свършим малко работа. - ухили се той към вампира, доколкото четирите зъба на кръст в устата му се брояха за усмивка.
Амбър бе толкова уплашена да не би дебелият също да реши подобно д-р Поуп, че е заразена, затова инстинктивно хвана здраво чантата си и в следващият момент, когато противният тип бе на милиметри от нея замахна силно към него.
"ПРАС" - онзи отстъпи крачка назад, зашеметен от удара. Беше прекалено голям, за да може да го повали на земята само с една дамска чанта. Чак тогава си даде сметка колко глупава постъпка бе направила току-що.
- Комбина са! - извика истерично слабият, размахвайки счупена бутилка от бира над главата си.
- Дръжте ги! - заповяда старецът, размахвайки заканително бухалка. - Сега и двамата ще си го получите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар