THE TRUTH
(ИСТИНАТА)
Първа глава
The Most Famous Student in Our University
(Най-известният студент в нашия университет)
Тази сутрин не ми се ставаше от леглото... ама въобще.
Размърдах се неприятно в завивките, изстенах от недоволство, че това е поредния ден, в който трябва да стана рано и още повече поредният, в който ще трябва да изключа алармата ми, да се надигна от леглото сякаш съм повече от щастлива ще го правя, да си лепна една жизнена физиономия и ще се правя, че всичко ми е наред цял ден. Бях толкова уморена от целия този цирк. Психически! Физически. Всякак! Не! Не ми се ставаше...отново.
Протегнах се и изключих все още призоваваща ме да изляза от завивките аларма. И днес като вчера и по-вчера и по-по-вчера все едно и също...Последва поредното недоволно стенание. Сериозно ли трябва да ходя на лекции?
От коридора се разнесе някакъв едва доловим шум. Съквартирантката ми беше будна. Моля? Същата, която по начало не може да става рано и се налагаше аларменият и часовник, двата и телефона и още Бог-знае-какво да звънни по над 10 пъти, за да може тя най-накрая да стане с кисела физиономия от леглото. Замислих се за секунда...След като невероятно кльощавият сурикат може да стане толкова рано какво, мамка му, ми пречи на мен? Не съм ненормално слаба като нея, нали така? Нямам проблем със ставането рано...е, освен в този случай, когато въобще не ми се ще да го правя, защото просто съм изморена от перманентното еднообразие, което е обхванало живота ми. Но дефакто - единственото нещо, което ми пречи да се надигна от леглото в момента съм самата аз. По начало за всичко си пречех - аз, и само аз.
Въздъхнах за пореден път и изритах кисело завивките от себе си, сетне се надигнах едва. Както и очаквах - главата ме болеше, очите ми се затваряха и определено исках да убия някого по този повод. Слаботелесната? Хъм, не...Тя така и така ще си умре от слабост в крайна сметка.
Винаги когато съм сънена ставам гадна. По-силно е от мен. Или просто съм си такава. Кой знае?
Следващото ми се губи...Помня, че си направих кафе...Не съм сигурна, че го изпих докрай, но празната чаша в мивката беше достатъчно красноречив факт за случилото се, затова реших да го приема като обобщена истина. Някъде между точно тази празната чаша кафе и получутото "Чао" на Мейбъл (Гъх! Знам, какво бабешко име само! Не подхожда на слаботелесна, но коя съм аз да съдя?) мисля, че съумях да съблека пижамата и да облека нещо по-нормално за лекции - дрехи примерно! Облякох първото, което ми попадна. Оказа се черна тениска с бели надписи и някакви дънки и понеже огледалото ясно ми показа колко зле е в момента косата ми нямаше как да не сложа някоя от многобройните шапки, които имах. Главоболието ми се задълбочаваше.
Излязох от стаята ми в общежитие Арноулдс към 8 без нещо. Успях да си сложа грим, без да се обезобразя до нивото на вещица или нейната дъщеря; облякох се що годе добре ( като за първото нещо, което ми е попаднало си беше добре). Намирането на подходяща шапка се оказа по сериозен проблем, за който ми бяха нужни 5 минути, за да разреша. В ръцете си държах папката с лекциите, прозявах се широко и едновременно с това търсех ключовете си припрано из чантата ми, а като бонус към това си имах и публика. Някакво момче беше спряло точно до стълбите и ме зяпаше така все едно бе видяло английската кралица. Аз продължавах да ровя за ключовете и да се правя, чене го забелязвам. Накрая след като обрънах цялата чанта се оказа, че ключовете ми са ВЕЧЕ на вратата. През цялото това време - момчето не мръдна. Продължаваше да ме зяпа. Мамка му! Не го познавах. Я, чакай! Обърнах се с лице към него и му метнах бегъл поглед. Не, не го познавах. Не съм се целувала с него, не съм се натискала и определено не съм правила секс. Обикновено помня такива неща. Никога не се напивам достатъчно, за да забравя. Окей, тогава защо не спира да ме зяпа? Минутите станаха три, а то все така стоеше като препарирано до стълбите и се взираше в мен.
Завъртях ключа на вратата. Ключалката изщрака два пъти. Беше ми достатъчно да се махна от там на минутата. Понечих да измъкна проклетият ключ от вратата, когато той заяде. Стига бе! Аз заключих...Как е възможно да заяде точно сега? Бегло метнах поглед към моя "воайор" - не се отказваше, продължаваше да ме зяпа. ПРЕСТАНИ!!! То само премигна насреща ми, но очите му не се отклониха от мен. Все едно...Сега ще си измъкна ключа от вратата, ще го прибера в чантата ми, след което ще подмина този идиот и всичко ще отмине. Всичко винаги отминава. Винаги.
Продължвах да се боря със заялия ключ, когато онзи най-накрая се обади, едва ли не за да извести присъствието си - като че ли не знаех, че е там:
- Хей! - Супер, сега ми се налагаше да му обърна някакво внимание, след като така и така всячески опитвах да не го забелязвам. Погледа ми се закова върху него. Добре че от сега си бях сложила слънчевите очила, иначе този нахалник нямаше да доживее до следващата минута. - Ти не си ли Блейк Брайтън? - Замръзнах! Мамка му! Мразех като станеше така! Знае ми псевдонима. Сега като нищо ще научи и истинското ми име. По дяволите! - Гледах те по телевизията миналата седмица! - закима сигурно момчето. Знаех си, че не беше добра идея да приемам участието в онова ток шоу. Защо въобще се оставих да ме убедят.
- Браво! - усмихнах му се снизходително. Какво очаква да го аплодирам за голямата жертва? Някой хора определено трябва да се научат да прекарват времето си навън, а не само пред телевизора, гледайки глупави предавания, в които от глупост или от пълно умопомрачение съм направила грешката да участвам.
- Беше страхотна! - очите му се разшириха докато го изричаше.
- Аха. - започнах да нервнича, а скапания ключ все така не излизаше.
- Преди няколко дни почнах и книгата ти. - Ах! Тоя нямаше да се откаже!
За щастие точно в този момент ключът ми най-накрая благоволи да излезе от ключалката, при което аз от толкова напъване да го издърпам отстъпих няколко крачки назад. Възвърнах бързо баланса си, опитвайки всячески да игнорирам погледа на момчето, който все още не се отделяше от мен дори за секунда. Реших, че тази работа няма да остане така и да се махна от тук на мига е повече от наложително. Подех стъпка напред с надежда момчето да прозре тънкият намек, че това е момента, в който нашата "приятна среща" е приключила и е време да ме остави на мира. Е, изглежда той не беше от схватливите, защото въобще не се трогна и продължи да стои на едно място и да ме зяпа както досега. Сигурно беше първокурсник. Мразех първокурсниците - точно тях ми бе най-трудно да убедя, в това че да имаш издадена книга не е голямо постижение, че това да участваш в ток шоу не е нещо значимо и определено това да си най-известният студент в този университет определено не е привилегия. Всичко това е просто...нещо. Едно малко нещо, което ти се налага да развиваш, за да го превърнеш в нещо по-голямо и след това то да прерасне в нещо още по-голямо и накрая всичко това да приключи с нужната значимост, която те кара да се чувстваш така все едно си направил нещо с живота си. Естествено, обаче това по-голямо нещо почти никога не идва. Ето защо и не го чаках...Само дето, когато някой като това момче започнеха да ми казват колко се възхищават от "работата ми" (И ако пък това е работа!) и как един ден им се ще да бъдат като мен (Какво по-точно? Нещастница с пропилян живот?) и ми идеше да им забия един между очите. Това не е каквото изглежда - аз не съм щастлива от него. Не и както си мислех, че ще бъда един ден. Не съм! Да исках да имам собствена книга. Да - сега имам. И да - това, въпреки всичко е все едно.
- В началото съм, но е доста добра. - отново се върна на предииния разговор за книгата ми заека. Аз му се усмихнах снизходително с надежда да схване тънкия намек, но не би...стана дори по-лошо - реши че го предразполагам да продължи да ми говори. Как пък не! - Всички неща, които описваш са...УОУ! - изкриви физиономията си, докато го изричаше. Вече е повече от наложително да се махна от тук. Вече подозирах кое ще бъде следващото, за което ще попита. - Истина ли е? - Знаех си!
Дежа вю. Отново! Всички ме питаха винаги едно и също. И винаги ми късаха нервите. Всеки път беше, както предния - наистина ли си имала връзка с твой преподавател?; Той наистина ли те насили да спиш с него, за да си вземеш изпита?; Това професор Гриър ли беше, защото все пак него уволниха и...
И тъй като те винаги питаха едно и също и на мен ми се налагаше всеки път да отговорям с едно и също! И никога никой не ми се връзваше достатъчно да думите. Никога! Не знам какво точно очакваха да изкопчат от мен...Казах им моята истината, защо просто не можеха да я приемат? Гриър няма нищо общо. Гриър не ме насилвал да спя с него. Гриър дори не е описаният учител от книгата ми. Гриър е просто този, който понесе ответния удар, без никаква вина.
Наистина не биваше да го замествам. Не биваше дори да разговарям с него след часовете, когато толкова много очи бяха обърнати към нас. Но той бе като моя сянка, какво в крайна сметка можех да направя? Да го избягвам до остатъка на обучението ми? Това е нелепо. Непостижимо.
- Бързам. - изстрелях чевръсто аз, отправяйки се с решителна крачка към стълбите. Минах като светкавица покрай момчето, при което то така се сепна, че отстъпи няколко стъпки назад и едва не се строполи по стълбите. Да, само това ми липсваше и наранен ученик за моя сметка. За щастие не падна, а за още по-голямо щастие - не ме последва. Напоследък първокурсниците имаха някаква странна нова мания да ме преследват докато не получат желания отговор, който аз естествено никога не им давах, точно затова те продължаваха да ме следват като изгладнели кученца.
Но не "срещите" ми с подобни хора ме притесняваха, а факта че поради тях много често закъснявах за лекции. Както сега! О, Харълсън щеше да ми се зарадва. След случая с книгата и изгонването на Гриър всички преподаватели гледаха на мен като бомба със закъснител, която е на път всеки момент да експлодира в лицата им. Колко ми беше да обвяня и тях, че са ме насилвали за оценки? Не че някой действително не го правеха, просто сега никой не смееше да го приложи върху мен. Как да им обясня, че не съм подавала оплакване срещу Гриър, за да го уволнят? Целият университет не ми вярваше, та те ли? И да - Харълсън така и така не може да ме поняся, сега ще си излее цялата злоба върху мен. Можеше да не упражнява сексуален тормоз, но поне все още можеше да упражнява тормоз!
Открехнах вратата на залата, в която бяхме едва и подадох глава в нея предпазливо.
- А, г-це Престън, вече се чудех къде сте. - веднага ме фокусира малкият гном Харълсън, все едно до сега само мен е чакал, за да каже тези думи. Истината е, че той дефакто си беше гном. Бе висок едва метър и четиридесет, а освен това беше и дебела свиня, с огромен корем, който имаше навик на почесва пред погледите на всички. Противна малка твар. - Предполагам пишехте нова книга и затова закъсняхте. Или се готвите за ново ток шоу? - подигра ми се дребното човече. Аз му се усмихнах пресилено, без да откъсвам поглед от него, но не му отговорих. - Но, моля Ви седнете. Току виж утре сте се оплакали, че ви държа на вратата повече от 1 минута. - продължи да злобее той.
Отново не го дарих с някакъв отговор, просто отворих вратата и влязох в залата. Всички погледи бяха върху мен. Игнорирах ги и бързо се огледах за свободно място колкото се може по-далеч от тях. Последният ред ме устройваше. Там не стоеше никой друг освен едно момче, което виждах за първи път. Първокурсник записал Социология? Това не се виждаше често. Без много да му мисля се настаних до него. Идеално - пред мен имаше достатъчно хора, за да не може идиотичният Харълсън да се заяжда с мен.
- Злобен тип. - обади се момчето, до което туко-що се настаних. Не ми казвай, че и той е чел книгата ми!
- Аха. - не особено заинтересовано отговорих аз. Ако беше някой нов мой маниак не мислех да го окуражавам да продължи със "завързването на нови контакти" с най-известната студентка в този университет. Зайците си падаха по това. А аз си падах да не им отговарям.
- Предполагам компенсира заради ръста. - не се отказа момчето. Аз избягвах да го погледна. Направех ли го щеше да почне да говори ли говори, да реши че е гениално да се запознаем, да ме помоли да му разпиша книгата ми, която е прочел за минимум време и тооолкова му е харесала (а аз да пожелая да му я забия в главата) и накрая и той ще почне да разпитва дали историята ми е истината. - Ти си Санди Престън, нали? - неочаквано попита той. Много малко хора знаеха истинското ми име, повечето тичаха към мен крещейки "Блейк!"
- Сандърс. - поправих го аз, отново без да го поглеждам. Мразех, когато ме наричаха с това лигаво "Санди", все едно бях кукла Барби, при това несполучлива партида. И сега както и при момчето от тази сутрин можех да се досетя какво ще последва "- Ти си написала..."
- Ти... - започна през усмивка той, можех да усетя как просто се ласкае от това, че разговаря с мен. - Мисля, че познаваш брат ми. - това беше нещо ново. Но, искрено се надявам, че нямаше предвид момчето от тази сутрин.
- Възможно е. - уклончиво му отвърнах аз. На скоро да ме е преследвал?
- Беше учител тук. - при тези думи усетих как студена вълна премина през цялото ми тяло, чак до върха на пръстите ми. Цялата изтръпнах. През изминалите три години само един учител си беше тръгнал от този университет - не безизвестния Гриър. Преглътнах звучно и отправих поглед за пръв път към момчето до мен. Беше нормално на ръст, тялото му беше мускулесто и добре оформено, дори под дрехите можех да установя това. Косата му беше светло кестенява, а очите сиви...На лицето му се бе изписала самодоволна усмивка. Беше симпатичен, но нещо ми подсказваше, че цялата му прелест беше привидна и много скоро щях да съжалявам, че въобще съм отбелязала този факт. - Да, точно така...брат ми беше Гриър. - продължи да ми се хили ехидно. Беше усетил, че съм се досетила кого има предвид.
- Беше? - не разбрах останала без дъх аз. Опитах се да се държа на ниво. Очевидно беше, че готиният тип искаше да се заяде с мен или най-малкото да ми потърси някаква сметка.
- О, да...Самоуби се преди месец. - неприятно изрече той, без да откъсва сивите си очи от мен. - Не можа да изтърпи упреците, които всички му отправя. Обвиняваха го, за нещо за което той няма вина. - усетих как дъха ми започва да секва. Гриър е мъртъв?
- Об... - понечих да кажа, но думите заседнаха в устата ми, насилих се да ги преглътна. - Обвиняваш ли ме в нещо? - опитах да звуча непоколебима, въпреки да беше ясно, че туко-що научих за фрапиращата новина. - Нито веднъж не съм казала, че той е учителят от книгата ми. Не съм аз причината да го уволнят и...
- О, знам... - махна безразлично с ръка момчето срещу мен, продължавайки да се хили самодоволно. - Но ти стана причината...да умре!
Няма коментари:
Публикуване на коментар