четвъртък, 19 ноември 2009 г. | By: divata_airis

FS; Ch1; …only beginning

След доста чакане смея да твърдя, че май (нали така като че ли) написах първа глава от втора част на Дарк Сънсет. От сега казвам, че Кълън ги няма. Всички герои плод на моето въображение (Таралин, Томас, Кайрън, Анастасия, Коен, Хънтър и който още се сетите) са си тук! Реших да променя и мястото, където се развива действието в предишната част от Форкс на Уинксли, Канада. Подобно място не съществува! Но в моето въображение се намира някъде около Квебек, където е студено и има тучни гори. Схванахте ми мисълта. Едуард от предишната част, тук е Калъм.
Надявам се да ви хареса, предвид това, че не бях работила по това нещо отдавна и идея си нямам дали се е получи добре.
 ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ!





Imagine no daylight only the moon as your guide
When ours is to darkness what forgotten sun is too bright


Forgotten Sun
(Dark Sunset 2)

Миналото...Можем ли наистина просто да го загърбим? Да отупаме раменете си от прахта му и да продължим напред? А грешките, които сме направили тогава? Какво става с тях? И те ли като миналото трябва да бъдат загърбени? Ами вината? Прогарящата вина, че си направил нещо нередно, че си провалил всичко и едновременно с това си причинил някому неимоверно силна болка? Можем ли просто да загърбим всичко това?
Истината е, че рано или късно идва време за разплата. Време, в което трябва да се вгледаме в себе си, да осъзнаем грешките си и да потърсим прошка. Време да поправим стореното...Тук обаче е уловката...Защото неминуемо в опита да поправиш миналите си грешки правиш нови...


Chapter 1
…only beginning
(...само началото)

Минаха две години откакто всичко се обърка, откакто последва тъмния залез. Всеки в нашите среди знае какво означава това – могъщ вампир е бил създаден, могъщ вампир без sire. Щеше ми се да го бях предотвратил, но пристигнах късно. Злото вече беше сторено. Предполагам Калъм си е имал своите основания. Основания, които на мен ми е все още трудно да проумея, а и той не е много словоохотлив напоследък. Сега е по петите и. По петите на своето „творение”. Мъчи се да поправи грешката си. Като че ли ще може. Видях на какво е способна Таралин...Какво говоря – усетих на какво е способна, а дори не беше овладяла пълната си сила.
Чук, чук. – някой почука на вратата на кабинета ми, докато бях отправил замислен поглед през прозореца.
- Да? – отговорих незаинтересувано.
- Още ли си тук? – открехвайки безшумно вратата попита Кайрън – водачът на клана Харш.
- А, къде би трябвало да съм? – студено попитах аз, продължавайки да гледам безразлично през прозореца.
- Имаме гости...би било учтиво да уважиш присъствието им. – напомни кисело той. Изглежда бях прекалил със задълженията, които му бях възложил. Беше се самозабравил – мислеше си, че може да ми казва какво да правя или не. Та нали аз го сложих на този пост.
- И преди съм ти казвал, но ще го повторя: те не са мои гости! – без да отмествам очи от прозореца заявих аз.
Така и си беше. Не съм искал Анастасия да се появи от нищото. Не съм я канил. Не искам дори да я виждам. Но естествено и тя като всички вампири по целия свят е видяла тъмния залез. Не е устояла на изкушението да не се намеси. Знам как мисли и сто процента е сметнала, че това е подходящия момент за нея да се завърне. И не ми стигаше само тя, но и скелетовидния и слуга-кученце трябваше да домъкне. Приличаше на изчадие от Ада, само дето беше изчадие от нашия свят – този на вампирите. Още помня нощта, в която се появиха на вратата на замъка ни в Кардиф, Уелс.
Точно се бях върнал от Уинксли, Канада и все още не можех да повярвам какво се бе случило. Как бях позволил на Таралин – новоизлюпен вампир, с особена непоносимост към кръвта, твърд характер и както се оказа неподозирано силна дарба – просто да си тръгне от онзи долнопробен мотел, оставайки ме в безсъзнание на пода в хотелската стая? Естествено това нямаше да се случи, ако бях предусетил какво ще стане, когато тя бъде превърната в една от нас. И като човек умееше да си играе с мрака в съзнанието си. Знаех, че е от Тъмните и все пак се оставих емоциите ми да ме водят като пълен глупак.
Кое е едно първите неща, на които те учат, когато станеш вампир? (Е, ако не си като мен...роден такъв.) Кое е, Томас? Никога не превръщай Тъмен! Но естествено Таралин не беше обикновен Тъмен – значеше нещо за мен, нещо което не бях изпитвал от много години насам. Вероятно това ми е попречило да си припомня второто правило: ако се провалиш в първото – ВНИМАВАЙ!
Тъмните са хора с особени сили. Нещо като медиуми, но доста по-силни. Всеки един от тях е различен. Силна интуиция, гласове в нощта, дежа вю са чести спътници в живота на повечето от тях. Никой обаче не подозира за истинската им сила, дори самите те. Тъй като са затворени в човешко тяло е невъзможно да я открият цялата, виждат само малка част от нея, която много често дори предпочитат да се правят че въобще не са видяли. Такива хора са в повечето случаи недосегаеми за триковете на някой като нас. Не можеш да ги хипнотизираш, да им прочетеш мислите, да си играеш със съзнанието им. Те са като бяло платно за теб. Бяло платно, по което не можеш да пишеш – само стоиш и го съзерцаваш безпомощно. А ние не сме свикнали с това положение. Веднъж докоснал ли си се до силата да властваш върху другите започваш да се опияняваш и когато не можеш да направиш нищо това те побърква.
Таралин беше особен случай. В началото дори не можехме със сигурност да потвърдим, че е от Тъмните, тъй като имаше редки случаи, в които можехме да и влияем. Но после, когато все по-начесто започна да използва този мрак в нея, за да се предпази от нас – никой не можеше да отрече каква е.
Ето защо не разбирам доводите на Калъм да я превърне. И той не по-зле от мен знаеше каква е. Но естествено, когато го попитах, когато едва удържах себе си да не го убия веднага щом се появи пред погледа ми за причината за неговите действия – той отказа да ми я каже.
- Не ме съди, Томас, не знаеш какво беше! – мрачно рече той. – Можеш да ме убиеш ако искаш...Престъпих правило. Свободен си да го направиш, но...сега Таралин е някъде навън и не ти си този, който разполага със силата да я върне.
- Кръвната връзка. – изсъсках през зъби аз. Естествено, че беше кръвната връзка.
Когато един вампир превърне някого той остава свързан с него завинаги. Двамата са способни да усещат емоциите си чрез кръвната връзка, просто защото във вените им тече една и съща кръв. Двамата винаги могат да се намерят дори на край света, защото връзката е тази, която ги свързва и чрез нея двамата никога не биха могли да се изгубят. Разбира се можеш да я игнорираш. Както правих аз пред последните години с Анастасия. Усещах връзката вътре в мен и тя продължаваше да ме тегли към нея, но и се противопоставих. Престанах да и обръщам внимание.
- Именно. – обади се отново Калъм. - Знаеш колко е силна и колкото повече сме отделени един от друг, толкова повече тя ще заздравява. – без да ме поглежда напомни той. Колко го мразех в момента! Таралин не трябваше да бъде като нас! Това не трябваше да се случва!
- Махни се от очите ми... – бе единственото, което успях да кажа. На Калъм не му и трябваше друго – напусна стаята моментално. Когато отпуснах юмрука си, който бях стискал толкова силно в опита си да се възпра от това да му откъсна главата както стоеше пред мен – дланта ми кървеше.
Същата вечер, в която го видях за последно се появи Анастасия – по-прекрасна от преди, по-студена от когато и да било.
- Томас, нима няма да ми кажеш едно „Добре дошла!”...Трябва да знаеш, че доста път изминах до тук. – дари ме с ледената си усмивка тя. Навярно си мислеше, че и сега както преди ще разтопи сърцето ми. Само ако знаеше! Този път кръвната връзка нямаше да и помогне!
- И защо да ти го казвам,...когато ти не си добре дошла тук. – здраво стиснал зъби рекох аз. Можех да усетя как гневът се разстила по цялото ми тяло. Сигурен бях, че тя долавя емоциите ми, но прекалено много обичаше да си играе с тях, за да се откаже точно сега.
- О, моля те...не бъди толкова груб. Не сме се виждали от толкова време, а виж как се обръщаш към мен...- тя понечи да хване ръката ми, да допре снежната си кожа до моята.
- Престани! – заповядах и аз, дръпвайки бързо ръката ми, преди да е имала възможност осъществи замисъла си.
- Стига, Томас, знаеш, че все още си принадлежим. – отново ме дари с ледената си усмивка.
- Не за дълго! – изсъсках почти в лицето и аз.
- О, да не би да си решил да прекъснеш „кръвната връзка” ? – не разбра тя с насмешка в погледа.
- Трябваше да го направя още преди години. – отвърнах сигурно, отстъпвайки крачка назад от нея. Дори през гнева си можех да усетя „връзката” – бях и бесен, но едновременно с това ми се искаше да я целуна, да я разкъсам, да я имам както преди.
- Бягаш ли от мен? – подсмихна се едва ли не поласкана от отстъпването ми на страна от нея тя. – И ти го усети, нали? – опита да ме доближи, но за едно мигване вече бях до вратата.
- Ще повикам Кайрън, това няма да остане така! – заявих сигурно.
Разбира се можех и сам да и заповядам повече да не появява в този замък, можех и сам да я накажа заради грешките и – хилядите хора, които беше убила. Можех! Но разбира се Вампирският Кодекс нямаше да ми позволи. Според него, отчитайки факта, че съм кръвно свързан с нея се предполага, че не мога да разсъждавам трезво, тъй като съм под влиянието на „връзката”. Ето защо ми беше нужен Кайрън. Като водач на Харш той трябваше да реши дали тя да остане или да бъде прокудена завинаги от нашите владения. Разчитах на него да и даде заслуженото, когато той, опиянен от властта очевидно, и разреши да остане.
Вече две години стоеше в замъка на Харш. Не знам на какво се надяваше. Да и простя? Да забравя какво е направила? Не исках дори да я виждам! Да можеше просто да се махне от тук точно както се беше появила. Само тя ми липсваше.
От 6 месеца нямаше никакви новини от Калъм. Не знаех къде е. Не знаех дали има някакъв напредък. Чувствах се безполезен. Просто си стоях тук по цял ден, избягвах всячески Анастасия, но естествено това беше безполезно, тъй като бях наясно с всяко нейно действие чрез връзката. Наистина беше време да се отърва от нея. Дори не знам защо още държах на нея. Може би дълбоко в себе си се надявах Анастасия да се промени? Може би просто не можех да забравя невинното умиращо момиче, което срещнах преди години. Момичето, на което всъщност не му се умираше. Момичето, което искаше да живее. Момичето, което дори в последните дни на живота си ме обичаше.
Не знам какво от всичко това беше, но не можех все още да позволя на кръвната връзка да бъде прекъсната. Все още имах нужда от нея.
- Както решиш! – извади ме от мислите ми Кайрън, който все още беше на вратата.
Точно щеше да затвори и да остави нещата дотук, както всеки път, когато аз попитах хладно:
- Някакви новини от Калъм?
- За последно чух, че бил в Юта. – смирено отговори Кайрън.
- Моля? – обърнах се бързо към него аз. Изглежда след две години отсъствие Таралин най-накрая е излязла от „мрака” и той е успял да разбере къде чрез връзката.
- В Юта е...Спомена някакво малко градче...
- Салем? – веднага се досетих аз. Наистина е успял!
- Да, да...това беше. – без особен интерес потвърди той, сетне тъй като тази тема не го вълнуваше достатъчно, а и имаше много по-интересни неща за правене (като да вечеря в компанията на Анастасия) предпочете да се оттегли.
Останах загледан в мястото, където до преди малко бе стоял. Мислех върху думите му. Значи така. Таралин се е върнала в Салем. Родното и място. Вероятно иска да види семейството си. Какво говоря? Естествено, че ще иска! Та нали това беше основната причина да ми се възпротиви през онази злополучна нощ. Тогава мислех, че ми има доверие, но разбрах че семейството и значи много повече за нея отколкото предполагах. За съжаление семейството никога не е било от особена важност за мен. Не че не ги обичах или нещо...Просто като че ли винаги имах да мисля за много по-големи проблеми от семейството си. Моето семейството бяха вампирите. Всички вампири. Защото всички те разчитаха на мен да ги защитя. Бях един от малкото чистокръвни. Разполагах с неподозирана сила, но и носех невъзможно голяма отговорност за всичко което правех, за всичко което другите правеха и за всичко, което някога някой от нас щеше да направи. Отговорността към семейството ми отстъпи място на отговорността към нашия вид. Чудех се какво ли още щях да пожертвам заради него?

***

Късно същата нощ на тежката дървена порта на замъка се почука. Припряно почукване. Почукване, което държеше да му бъде отворено. Естествено вече знаех кой е. Досега се бях лутал между реалността и огледалните сънища. Вече знаех какво се беше случило, както и кой чакаше навън в момента.
Със свръхсилния си слух чух как някой от „нисшите” отиде да отвори. Веднага го познах по провлачените стъпки – беше Григор.
- Кой е? – попита пресипнало той, спирайки несигурно до вратата с ръка на дръжката. Беше прекалено слаб и сънен, за да съумее да използва способностите си и да разбере кой е от другата страна.
- Отваряй! – заповяда груб глас. Беше този на Калъм. Беше нетърпелив. Ако зависеше от него досега щеше да е разбил вратата и да е влязъл, но не можеше разбира се. Дървото, от което беше направена бе специално. Подсилено беше с множество билки, заклинания и магии още от езическите времена, когато половината от живеещите в този замък не са били създадени, а аз самият вероятно съм бил само на няколко години. Никой не знаеше точно какви са съставките, дори аз. Единственото, което знаехме, че никой смъртен или безсмъртен не е способен да мине през вратата без преди това да е бил пуснат. Така стоеше положението с целия замък. Изглежда преди е принадлежал на някаква езическа секта, защото без благоволението на някой от обитателите му външен нямаше как да влезе.
- Кой е? – повтори отново нисшият. Имаше изрични заповеди да не пуска никого преди той да се е идентифицирал. Естествено съществото от другата страна можеше да излъже, но ние разбира се не бяхме глупави. Този глупак, който отговаряше за дървената порта с металните панти – Григор, не беше какъв да е нисш. И той като повечето от нас си имаше дарба. Неговата беше да познава кой лъже. Звучи абсурдно като се замислиш, но имайки предвид, че като цяло Григор беше безполезен (беше прекалено слаб за войн, прекалено глупав за мислител, с прекалено слаби сетива за ловец) поне тук дарбата му ни беше от полза.
- Калъм Блейн. – изръмжа изнервено от другата странна той.
- Има някой с теб...Усещам го! – веднага долови другото същество, прикрито под наметалото му, потреперващо вцепенено в някакъв шок.
Можех да усетя как Калъм преглътна звучно, сетне премести поглед към тресящото се тяло под наметалото. Трябваше да идентифицира и него. Такива бяха правилата.
- Таралин... – сухо рече той. – Таралин Евънс.
- Няма я в списъците ни! – веднага отсече нисшият, който бе наизустил вампирският регистър на изуст вероятно.
- Слушай, идиот такъв, пусни ни вътре! – кресна му от другата страна на масивната врата Калъм.
- Не съм упълномощен да пускам нерегистрирани...
- ОТВОРИ! – изблъска с все сила вратата Калъм. Беше бесен.
- Не мога да...
- Григор...- докоснах го едва по рамото. Бях се промъкнал незабелязано и когато долепих пръстите си до него той се сепна изведнъж. – Аз ще поема от тук!
- Да, сър. – склони глава нисшият и побърза да се оттегли. Никой не се противеше на думата ми.
След като стъпките на Григор заглъхнаха по каменния под аз се доближих спокойно до вратата. Стъпките ми бяха недоловими.
- Чуваш ли какво ти казвам? – все още се чуваха крясъците на Калъм, който и идея си нямаше какво се случва вътре. – ОТВАРЯЙ!!!
Дръпнах без усилие металното резе, което тежеше около 300 кг, но на мен ми се видя леко като перце. Вратата се отвори от раз. На прага и, точно както ги виждах в съзнанието си стояха Калъм, обвит в голямо тъмно наметало и Таралин, свита под него, трепереща все още от шок.
- Томас? – едва изрече Калъм, изненадан че аз стоя пред него, а не невзрачният идиот, с когото бе спорил допреди малко.
- Влизайте! – направих им сдържано път да влязат. На вън бушуваше силен вятър, но не вярвам да им е било студено, предвид това че и двамата не бяха хора.
Калъм ме послуша и придържайки едва Таралин двамата пристъпиха прага на замъка.
- Тя... – побърза да каже той.
- Знам...Видях всичко! – без излишни емоции го прекъснах аз.
Естествено, че видях всичко. Огледалните ми сънища никога не лъжеха и винаги бяха с толкова ярки образи.
Всичко започна с една сянка. Една сянка и една тъмна стая. Веднага познах сянката - Таралин, но стаята все още ми беше непонятна. Тя пристъпи едва в мрака. Приближаваше се към леглото. Можех да доловя, че някой спи в него. Не беше от нашите. Определено беше човек.
Таралин направи още една крачка към леглото – боеше се да не събуди спящият в него.
- Не исках да стане така... – прошепна едва в мрака. – Не исках, Кас! – тя приседна внимателно до леглото. – Не исках да те оставя сама! Нито теб, нито мама и татко...- погали с върховете на пръстите си косата на сестра си. – Но... – студени сълзи, започнаха да се стичат по бузите и. За Бога, беше толкова красива. Дори, когато плачеше беше красива. - ...но... – с мъка преглъщаше думите. - ...но не беше мой изборът. Не беше. – сподавен хлип се надигна в гърдите и тя избухна в още повече сълзи.
- Та...тара? – чу се глух глас откъм завивките. Таралин се сепна и бързо отстъпи от леглото на сестра си. – Таралин, ти ли си? – тя замръзна, без да знае какво да отговори или направи.
Сестра и се надигна в леглото, загледана в неясната сянка в стаята си.
- Ти си...Нали? Ти си! – гласът и се изпълни с възторг. – Знаех си, че не си мъртва...Знаех си... – тя понечи да намери ключът за лампата, но когато светна – Таралин вече я нямаше. – Тара? Таралин? Знам, че беше тук! Не съм сънувала! Знам, че беше тук! Знам, че си жива! – крещеше в празното пространство сестра и. – ЗНАМ, ЧЕ СИ ЖИВА! ТАРАЛИИН!
В този момент стаята и се отвори изведнъж и на касата на вратата застанаха родителите и с притеснени физиономии. Личеше си, че това не се случва за първи път. Вероятно малката всяка нощ вярваше, че сестра и я посещава. Само дето този път – тя наистина го направи.
- Не отново! – изстена от болка майка и.
- Ще донеса хапчетата. – рече баща и излезе на секундата от стаята.
- Скъпа, скъпа... – майка и приседна на леглото. – Хайде, успокой се! – тя я потопи в прегръдките си .
- Тя беше тук, мамо! Беше тук! – кълнеше се сестрата на Таралин – Касандра. – Този път съм сигурна, че беше тя. – звучеше като невменяема. – А, ти не вярваше. Тя е жива, мамо. Жива е! – заяви сигурно.
- Да, скъпа, да... – през сълзи изричаше майка и с ясното съзнание, че думите и не значат нищо, просто се опитваше да успокои дъщеря си....единствената си дъщеря.
- Значи ми вярваш...Вярваш ми? – гледаше я с разширени очи Касандра.
- Да, вярвам ти...Винаги... – тя изтри няколко сълзи от лицето си и отново прегърна детето си. – Винаги съм ти вярвала.
- Ето! – появи се бащата с опаковка хапчета на вратата. Подаде ги на жена си припряно. Лицето му беше изморено, пропито с мъка. Сърцето на всеки един от тях беше разбито.
Г-жа Евънс пое опаковката ловко, с едно движение я отвори, изсипа две хапчета в свободната си длан и ги поднесе към устата на дъщеря си.
- Хайде, скъпа...Изпий ги...Ще се почувстваш по-добре. – увери я тя.
- Но...но, аз не съм болна, мамо. Нали...нали доктора каза да ги пия, само когато съм болна? – звучеше неадекватно Касандра. – Аз не съм болна. Таралин беше тук.
- Изпий ги, мила! – отново я прикани майка и.
В опита си да намери разбиране у поне един у родителите си тя се обърна за помощ към баща си.
- Хайде, изпий ги скъпа. – кимна сигурно той. – Всичко ще мине...Утре ще бъде нов ден...
- Но...Таралин беше тук...
- Стига вече! – не издържа майка и. – Не разбираш ли, скъпа? – очите и отново се напълниха със сълзи. – Таралин я няма! Няма я! Мъртва е! Няма да се върне...- в своето отчаяние изрече тя.
- Не! – откъсна се от нея Касандра. – Лъжеш! – дръпна се още по-назад в леглото си тя. – Аз я видях...Беше тук...Видях я!
- Да, Касандра...Всяка вечер я виждаш...и всяка вечер тя е жива и е в стаята ти...Но, мила, тя е мъртва...Почина преди две години. Време е да я забравиш. Да продължиш напред. – опита да я убеди майка и.
- Не...не...не...Ти...ти...Лъжеш ме...
- Изпий си хапчетата, мила! – включи се, потривайки уморено челото си и баща и.
- Вие не разбирате, тя беше тук! – тя понечи да стане от леглото.
- Дръж я, Карл! – забеляза наченките на истерия у детето си г-жа Евънс. Той веднага я послуша.
- Не, не...Татко, не...- молеше му се Касандра, когато той хвана здраво ръцете и.
- Сложи я да легне! – отново заповяда майка и.
- Тате...
- Съжалявам, миличка. – с болка отговори той и я насили да легне, докато тя все още се гърчеше, риташе и викаше неистово.
- Съжалявам, скъпа...но ти трябва да изпиеш тези хапчета... – през сълзи рече майка и, придържайки устата и отворена, за да сложи двете хапчетата в нея. – Толкова много съжалявам... – каза тя и ги напъха в устата и, сетне се протегна за близката чаша с вода, която стоеше на нощното шкафче на дъщеря и изля част от нея в устата и. След това повдигна леко главата и да ги глътне, докато придържаше другата си ръка на устата и, за да не ги изплюе. Беше заучено действие. Беше го правила толкова много пъти.
Двамата с г-н Евънс си размениха отчаяни погледи. Бяха уморени. Това продължаваше вече прекалено дълго дори и за тях. Едно беше да загубиш едното си дете заради нелеп инцидент съвсем друго да загубиш второто, заради мъката по първото. Беше толкова болезнено. Така непреодолимо. Все едно тази болка никога нямаше да напусне живота им, все едно нещата никога нямаше да станат по-добри. Все едно чакаха едно друго утре, в което всичко ще е наред, а то никога не идваше.
Далече от стаята, в която се разигра семейната драма, в близката гора беше Таралин, свита до едно дърво, плачейки неудържимо. Така я намери Калъм. Беше чула всичко. Беше разбрала какво е причинила предполагаемата и смърт на семейството и. Те бяха разбити. Бяха разбити! Заради нея!
- Таралин! – приклекна предпазливо до нея Калъм. Беше я търсил в продължение на две години, но тя винаги бе толкова умела в прикриването на следите си. Използваше мрака. До днес беше невъзможно за него да я открие...До днес! – Таралин? – той понечи да я погали по главата, но се отказа. Толкова много му се искаше да потопи в прегръдките си и никога да не я пусне, но се боеше от реакцията и. Можеше отново да избяга. А, той не искаше това. За вампирите вечността е нещо нормално, но за Калъм две години му се видяха като цяла вечност.
- Остави ме на мира! – проплака в яда и болката си тя. – Просто ме остави.
- Съжалявам! – отрони виновно той.
- И би трябвало...- тя вдигна покритото си със сълзи лице от колената си. - ...ти си виновен за всичко това... – гневът прозираше в гласа и. – Виждаш ли какво причини на семейството ми? Защо... – тя се надигна с едно движение от земята. – Защо не ме остави да умра? А не да ги гледам как страдат. Защо? Защо??? – тя заби юмруците си в гърдите му и започна да го удря все по-силно и по-силно. Разбира се за него ударите и бяха като леко ужилване. – Мразя те! Мразя те! Мразя те! – тресеше се неудържимо в яростта си. Накрая след като не издържа повече просто се строполи на земята. – Толкова те мразя... – отрони едва.
- Хайде! – той я вдигна с един замах от земята. – Време е да намериш мястото си! – тя го погледна с подпухналите си от рев очи. – То не е сред живите! – без съжаление заяви Калъм. Знаех, че в момента го боли дори повече от нея самата, но трябваше да и покаже че не може да прави каквото си иска, че има някои правила, които трябва да бъдат спазвани. Връзката между тях беше силна, но той нямаше да и позволи да вземе връх.
- Калъм...- сякаш прошепна тя. – Знаех, че ще дойдеш...Исках да дойдеш. – допълни невярващо.
- Заради кръвната връзка е. – сурово отвърна той, помагайки и да пристъпва по уверено по земята.
- Мислех си за теб...Всеки ден. – проплака Таралин. Сетне се сети отново за семейството си. – Исках да ги видя. – тя обърна поглед назад, сетне отново го премести върху него. – Но исках да видя и теб.
- Няма нищо. – просто отвърна Калъм. Сигурен бях, че ако имаше функциониращо сърце в гърдите си досега да беше експлодирало при думите на Таралин.
- Искам да умра. – загледана в пътя пред тях изрече отчаяно тя. – Да умра...наистина. – сетне отправи отново погледа си към своя създател. – Можеш ли да ме убиеш? Този път наистина. Можеш ли? Кажи ми, можеш ли да ме отървеш от всичко това? От себе си?
- Не е нужно да те убивам, за да те отделя от себе си. – без да я поглежда злъчно рече той. Знаеше, че на нея цялата тази връзка между тях двамата въобще не и харесва. Бе убеден, че тя би дала всичко, за да я прекъсне, защото го мразеше...Да, той беше сигурен, че тя го мрази и че само връзката и психическия шок, през който преминава тя в момента са тези, които сега му позволява да оказва някакъв контрол върху нея.
- Тогава го направи. – отново се задави в плач тя. – Направи го...или ме убий! – примоли се през сълзи.
Това беше последното, което видях преди да се събудя облян в пот, после отново да заспя – пак да се събудя. Някъде между всичко това вероятно съм имал и пророчески сън, който почти не помня. Но какво се учудвам при тях винаги е така – спомняш си много малко от тях и докато навържеш нещата е вече късно – сънят ти вече се е сбъднал. Естествено, когато си на моята възраст става все по-лесно да запомняш сънищата си. Дори пророческите. Но този беше особен. Неясен. Почти не разбрах за какво ставаше дума.
Беше студена нощ – знаех го, защото наоколо имаше непрогледна мъгла и сняг, който скърцаше под краката ми. Намирах се в някаква гора. Вероятно вече съм бил там, но мъглата бе толкова гъста, че нямаше шанс да я разпозная. Анастасия беше срещу мен – усмихваше ми се демонично с ледената си усмивка. Таралин бе прикована за едно дърво – кървеше и беше в безсъзнание. От мъглата към нас се чуха стъпките на някого в скърцащия сняг. Приближаваше ни. Анастасия избухна в смях – налудничав деспотичен смях, който огласяше цялата гора. Казах и да престане. Понечих да се добера до Таралин, когато изведнъж пареща болка премина през тялото ми и се строполих на земята.
„Той идва. – подхилкна се Анастасия. - Усети ли болката? Той идва!”
След което се събудих. Нямаше съмнение, че беше пророчески сън. Ние вампирите не сънувахме често, даже въобще...Така че всеки път когато се случеше си имаше причина и не беше просто сън.
Калъм пристъпи крачка към мен, докато вратата зееше все още широко отворена зад гърба му. Таралин бе все така прилепнала за тялото му под наметалото.
- Е, получи това, което искаше! – той отметна наметката си от главата и. Таралин ме погледна с уморени очи. – Твоя е! – избута я към мен, докато тя все още не можеше да разбере какво се случва.
- К-какво трябва да значи това? – поиска да знае глухо Таралин.
- Значи, че заповедта на „господаря” е изпълнена. – подигравателно и с не скрито презрение рече Калъм.
- Заповядал си му да ме доведе тук? – не разбра тя, докато аз избягвах да я погледна. – А, ти си го послушал? – насочи яростта си и към Калъм.
- Ти прекрачи кодекса! – без капка жал рекох аз.
- Кодекс? – тя се обърна за помощ към създателя си. – Какъв кодекс?
- Вампирският кодекс! – погледнах я косо. – Нали знаеш...вече не си човек, но все още има някой правила, които е добре да следващ, ако не искаш проблеми. – обърнах и студено гръб.
- Какво толкова съм направила? – не разбра тя. – Не съм убивала хора!
- Знам. Но нападна чистокръвен...и избяга от твоя sire. – отвърнах сухо. Не исках да задържам погледа си за дълго върху нея. Имах чувството, че ще се пречупя ако я погледна право в очите. Не можех отново да позволя на емоциите отново да вземат връх над задълженията ми.
- Това ли било? Наранила съм егото ти, защото те повалих в онзи мотел? Защото ти разказах играта, а ти не можа да направиш нищо? – избухна в смях Таралин.
За едно трепване на миглата бях при нея с впити пръсти в гръкляна и. Смехът и секна от раз. Сигурен бях, че лицето ми е изкривено от ярост.
- Мислиш си, че знаеш всичко, а? – изръмжах почти в лицето и. – Не е егото ми това, което нарани онази нощ!!!
- Томас! – опита да откопчи хватката ми от гръкляна и Калъм, докато тя вече се закашляше от силата, с която я стисках. – Пусни я! – настоя той, само дето аз бях по-силен от него и нямах намерение да го послушам за нищо на света.
Осмелих се да впия очите си в тези на Таралин – тя се гърчеше под натиска на ръката ми. Вече не притежаваше дъх, който можех да секна с хватката си, но все още можеше да усеща физическа болка, особено когато беше по-голяма от обичайното. Исках да и дам ясно да се разбере, че не може да си прави каквото иска. Че не е недосегаема. Че не може да и се размине току така. Тя не беше по-различна от другите не зависимо какво ми казваше сърцето...Тя беше като всички останали!
Накрая, когато видях че тя престана да се съпротивлява и зачака смъртта или каквото там се очакваше сега да дойде аз я пуснах, изблъсквайки я с все сила назад. Тялото и се удари в това на Калъм и той я подхвана да не падне от сблъсъка.
- В кулата! – заповядах хладно.
- Томас? – изтръпна само при споменаването и Калъм. – Не можеш...
- О, мога...и още как. Тя си го заслужи. Много добре знаеш...
- Но, тя не знаеше...Беше още нова... – опита да я защити той.
- Кулата казах! – без да му обръщам внимание повторих аз. Който греши си плаща за грешките!
- Какво става тук? – появи се от някъде и Кайрън с крайно намръщена физиономия и неодобрителен поглед, в движение завързваше някакъв тъмно червен кариран халат. Да и ние спим и носим халати, можете ли да повярвате?
- Томас иска да затвори Таралин в кулата! – пристъпи към него Калъм. Изглежда се надяваше той да му помогне по някакъв начин, само дето в случая аз бях напълно прав и Кайрън знаеше това много добре.
- Кулата? – не разбра той обръщайки се към мен.
- Тя нападна чистокръвен и избяга от своя sire! – натъртвах на всяка дума аз.
Изненадан от чутото Кайрън отправи поглед към все още стъписаната от случилото се преди малко Таралин, която в момента разтриваше едва врата си. Тя му отвърна с напълно безразлично изражение тип „Да, за мен става дума, какво се пулиш, дяволите да те вземат!” - нямаше си и идея какво е кулата, но вероятно смяташе, че е по-добре от това антре.
- Значи това е тя? – приближи се към нея водачът. – Не очаквах да е толкова...
- Невръстна? – помогнах му аз, без да се обръщам директно към него.
- Странно... – заключи Кайрън. – Не изглежда способна...на това, което описа. – недоумяваше той. Беше искрено поскан от срещата си с нея, но и едновременно с това в пълно недоумение как някой като нея е бил способен да повали в безсъзнание чистокръвен – дори той самия не можеше.
- О, и идея си нямаш. – злъчно се обадих отново.
- Ще престанеш ли? – не се стърпя тя. – Какво като си чистокръвен или нещо от сорта...Какво като съм ти сритала задника? – понечи да стигне до мен и да ме погледне право в очите, докато изрича това, но Калъм я спря, хващайки я през кръста. – Пусни ме! – заповяда му тя. – Той за какъв се мисли? Знам всичко и съм голяма работа? Не е така...- опита да се откопчи от хватката на своя sire, но той не и позволи. – Калъм, пусни ме! – изкрещя истерично тя.
- Кулата! – повторих безстрастно аз.
- Кайрън? – отново се обърна за помощ към него Калъм.
- Тя е престъпила кодекса, Кал. – сви безпомощно рамене водачът. – Нищо не мога да направя. – Истината беше, че дори и да можеше нямаше да направи. Когато видеше, че съм лично засегнат от нещо гледаше да не се меси. И въпреки това позволи на Анастасия да остане?!
- Но, тя точно беше превърната. Била е объркана. – напомни отново Калъм. – Това, че Томас не е предвидил какво ще стане, когато е знаел каква е си е негов проблем!
- Да не би да искаш да я последваш? – ядно се обърнах към него. Той впи кехлибарно кафявите си очи в мен, сетне сведе глава. Никой не искаше да ходи в кулата! – Отведи я!
- Да, да... отведе ме! По-добре в тая скапана кула отколкото тук! – крещеше по пътя към бъдещото си обиталище за през нощта тя. – Не може да е по-отвратително от теб! Чу ли? Не може!
Само дето можеше. И кулата както целият замък имаше особени сили. Вероятно на времето там са се правили някакви ритуали, защото все още из нея се носеше особена енергия. Обикновено, когато някой от нас биваше „наказан” да прекара нощта там или по-зле цяла седмица виждаше неща, които никой, дори безсмъртен не би искал да види. Бяха нещо като съновидения, но много по-силни. Все едно да сънуваш, че падаш, само дето когато в съня си паднеш, не се събуждаш, а се разбиваш в земята. Усещаш всяка своя счупена кост, цялата болка през която преминава тялото ти все едно отново си...смъртен. Проблемът при нас е, че ние вече сме свикнали с това да сме безчувствени, забравили сме какво е физическа болка и когато подобно нещо ни връхлети чувството е неописуемо.
Някой дори казват, че видя ли самия Господ, който се отрекъл от тях, защото вече не били негови творения. Казват, че ги бил проклел от този ден нататък да страдат вечно. Други казват, че са видяли хората, които са убили, когато още не са знаели какво случва тях. Те ги обвинявали. Виждали и семействата си, които били изоставили или избили.
Аз лично само веднъж съм бил в Кулата,– за седмица, по мое настояване - когато се случи това с Анастасия. Трябваше да платя за грешката си. Кайрън още тогава държеше да прекратим цялата тази игра на мъчения и да зазидаме стълбището към Кулата. Смяташе, че не е нужно да се подлагаме на подобни неща само, защото сме сгрешили. Но ако не страдаме как разбираме, че сме постъпили лошо?
Грешките не могат да бъдат изкупени, но могат да бъдат изстрадани. Хората не забравят какво си им причинил не зависимо какво твърдят, не зависимо дали ти прощават. Те никога не забравят. Единствената възможност за теб е и ти да не си позволиш да забравиш. Ние не забравяме болката – тя се случва рядко, неприятна е всеки я носи след това в себе си. Нашето опрощение е болката.

***

Студеният нощен вятър отекваше из стените на Кулата. Както се очакваше тя нямаше прозорци, просто кухи дупки играещи ролята на такива. Ето защо и целият хлад влизаше безпощадно в помещението. Таралин се беше свила на топка на пода – не усещаше студа, просто лежеше свита там, питайки се какво ще последва. Не знаеше какво да очаква от това място, но беше благодарна, че поне е далеч от Томас. Толкова много го мразеше в момента. Като че ли винаги го беше мразила, просто чак сега го беше осъзнала. Вече дори не знаеше кого мрази повече – Калъм или него!
Фиууууу – долетя странен шум до слуха и и тя се надигна несигурно от пода.
- Ехо? - потърси несигурно източникът. – Има ли някой? – надигна се сковано от пода и започна да се лута из облата конструкция на Кулата в търсене на причинителят на този звук. Интуицията и казваше, че не е случаен шум. Цялото и същество нашепваше същото!
- Виж ти... – провлечено се чу зад нея и тя побърза да се обърне изненадана от неочаквания глас. На единият кух прозорец беше приседнала красива жена с дълга пепеляво руса коса и ледени очи. Без никога преди да я виждала Таралин просто знаеше че това е Анастасия. - ...най-накрая се срещаме. – тя скочи от прозореца на пода. – Слушала съм много за теб! – жената подаде ръка на Таралин, която я изгледа несигурно, но сетне я стисна. – Аз съм...
- Анастасия. – довърши вместо нея Таралин.
- А, ти си Таралин. – усмихна широко с демонично ледена си усмивка красивата жена.
- Какво правиш тук? – пусна бързо ръката и Таралин. Дори да не усещаше студа от вятъра, който танцуваше из Кулата усети ледения допир на ръката на Анастасия. Как бе възможно това?
- О, ами...- тя прибра ръката си. – След като крясъците ти ме събудиха...нямаше как да оставя нещата така. Отдавна исках да се запозная с теб.
- Защо? – не разбра Таралин, гледайки я подозрително.
- Защото ти си единствената причина сега да не съм с Томас. – дари я с пробождащ поглед ледената кралица. – От две години съм тук...Той не ме е погледнал. Избягва ме!
- Това не е мой проблем. – побърза да каже Таралин, отстъпвайки на страна от жената.
- О, твой е и още как... – злобно възрази Анастасия. – Знаеш ли колко дълго чаках за момента, в който ще мога да се завърна? Да бъда с него? Но, той разбира се имаше по-големи проблеми за разрешаване...Таралин Евънс. Изрича името ти на сън! – с неприязън допълни тя.
- Ти...откъде знаеш? – несигурно попита Таралин.
- Ха! Промъкнах се тук, да не би да мислиш, че не бих могла да се промъкна и при него? – не разбра с леден глас тя.
- Но...Калъм каза, че замъкът е особен...Никой не може да влезе в него, ако не е пуснат...Дори в стаите! Дори... – Таралин погледна към кухите прозорци. – Дори през тях.
- Е, добре де...Разкри ме! – вдигна уж, че се предава ръце ледената кралица. – Слугата ми – Пьотър, има необичайна дарба...Всъщност доста услужлива, смея да твърдя. Той може да влиза в сънищата...
- Ти...ти си сън? –веднага се досети Таралин.
- За съжаление....Но, мисли положително...ако не бях – досега щеше да си мъртва. – тя се изсмя демонично. – Но, това естествено не ми пречи да те нараня. Този твой Калъм...
- Не е мой! – изсъска кисело Таралин.
- Както и да е. – игнорира я ледената кралица. – Та, каза ли ти с какво се слави това място? – попита тя, любувайки се на дългите си нокти.
- Болка. – просто отговори Таралин, докато в съзнанието си вече се мъчеше да намери мрака и да се защити с него срещу ледената кучка пред нея. Само дето той липсваше.
- О! И е пропуснал да ти спомене, че не можеш да използваш силите си тук? – развесели се тя. – Така че, скъпа, не опитвай. – закима сигурно Анастасия.
- Тогава как така слугата ти може да те пренесе тук? – гневно попита Таралин, отстъпвайки още една крачка назад.
- Това е сън...плод на въображението и фантазията...Дори не мога да твърдя, че е някаква сила. – отново избухна в демоничен смях тя. – Тук всичко е възможно. – допря острият си нокът до стената на кулата и го прокара по нея, при което се чу силен пищяш звук, който едва не оглуши Таралин. Беше толкова ужасяващ, че тя се свлече на земята, запушила уши с длани. Не зависимо колко силно ги придържеше, можеше да усети странната течността, която излизаше от тях. Беше кръв. Ушите и кървяха.
- ПРЕСТАНИ! – кресна и тя.
- Дойдох само да ти кажа,... – спря предпазливо Анастасия на сред изречението със замръзнал нокът върху стената. - ...че това е само началото!
Сетне отново прокара нокътя си по стената. Пищящият звук проряза съзнанието на Таралин и тя още по-силно притисна ушите си с ръце. Имаше чувството, че кръвта и ще изтече през тях. Дрехите и се пропиха с нея, косата и полепна по лицето, сплъстена от кръвта и студения вятър. Все едно Анастасия прокарваше нокът не по стената, а по вътрешностите и. Можеше да усети как те се разпадат вътре в нея. А кръвта и продължаваше да изтича...
„...само началото...” – повтори отново вятърът.





0 коментара:

Публикуване на коментар