TT/Ch3/My story is simple...

THE TRUTH

(ИСТИНАТА)

Трета  глава

My story is simple...

(Моята история е проста...)

/Първа глава/

/Втора глава/  

Из „Нуждата да се случи” от Блейк Брайтън

"Моята история е проста – раждане, битие, смърт. Моята история не е по-различна от вашата. Моята история не се очакваше да намери място по страниците на вестниците, защото...моята история доста се обърка.

Бях обикновено момиче – момчета, МTV, купони, учене от време на време. После всичко се промени. Отидох в колеж. Беше неприятно място. Не познавах никого, нямах приятели и изгледите да се справя с положението не изглеждаха розови. Тогава срещнах него...Гейбриъл Прайс. Беше най-страхотното момче, което някога сте виждали – буйна кестенява коса, сиви очи и невероятна усмивка. Беше съвършен. Е, не съвсем – беше мой учител.  Мислех, че ще превъзмогна първоначалното си увлечение по него, но истината е,...че той не превъзмогна своето. Той стана причината простият ми живот да се обърка. Той стана причината да намеря смъртта си"

FS; Ch1; …only beginning

След доста чакане смея да твърдя, че май (нали така като че ли) написах първа глава от втора част на Дарк Сънсет. От сега казвам, че Кълън ги няма. Всички герои плод на моето въображение (Таралин, Томас, Кайрън, Анастасия, Коен, Хънтър и който още се сетите) са си тук! Реших да променя и мястото, където се развива действието в предишната част от Форкс на Уинксли, Канада. Подобно място не съществува! Но в моето въображение се намира някъде около Квебек, където е студено и има тучни гори. Схванахте ми мисълта. Едуард от предишната част, тук е Калъм.
Надявам се да ви хареса, предвид това, че не бях работила по това нещо отдавна и идея си нямам дали се е получи добре.
 ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ!

ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ!!!!

TT/Ch2/ But it's better if you don't!

THE TRUTH

(ИСТИНАТА)

Втора глава

But it's better if you don't!

(Но по-добре, недей!)
....
/Първа глава/

Добре, първа година в университет. Мога да се справя. Справих се с гимназията все пак. Не може да е чак толкова трудно. Нали казваха точно така за гимназията, че била Ад...това би трябвало да е...хъм...нещо по-добро?

Отправих объркан поглед из коридора, в който се лутах вече от 10 минути и се питах как да стигна до стая 347, която в случая беше "моя нов дом". Около мен минаваха и подминаваха забързани студенти, които се шегуваха за нещо тяхно си по между си и като че ли въобще не ме забелязваха. Е, определено не съм била гледка - искам да кажа само си ме представете: заблудена първокурсничка в издирване на стаята си в общежитието. О, това беше класика!

- Дръж! - кресна някой в близост до мен, при което някак механично аз се сниших в очакване на удар от някъде или нещо подобно, притворила здраво очи. - Добро хващане, Стю! - изхили се същия глас почти в ухото ми. Отворих очи и веднага ги насочих към човека в близост до мен. Беше някакво едро русокосо момче, което се хилеше подигравателно на среща ми. Явно бе решил да си направи кефа на мой гръб!

- Хайде, Норм, стига си плашил зайците! - обади се някакъв друг глас, предполагам този на Стю. Едрото момче обаче не помръдна. Погледът му беше толкова настоятелен, че не можех да отместя очи от него. - Норм?! - подвикна отново приятелят му от дъното на коридора. - Не ме карай да те удрям с топката. - закани му се то.
- Защо не го послушаш? - усмихнах му се мазно. Така де...какво ме зяпаше сякаш бях експонат в някой музей, ако тоя тип въобще някога е бил в музей де.
- О, заекът се прави на интересен! - не можа да скрие изненаданата и едновременно с това подигравателна физиономия едрото момче.
- Заекът... - използвах неговите думи. - ...между другото е учил 5 години Таекуондо и нищо не му пречи да те разкара от тук, ако ти не го направиш доброволно. - важно заявих аз. Много съжалявам, но не смятах да оставя този да си придава фасоните на мен.

- Хъм! - изсумтя кисело Норм, престанал най-накрая да се хили като олигофрен, който като нищо можеше да се окаже, че е. - Пак ще се срещнем, Таекуондо гърл! - подхвърли развеселено русокосото момче, докато се отдалечаваше от мен. Естествено не бях учила Таекуондо, дори не съм гледала филми, в които го практикуват (Знам, много тъпо!) - казах го просто, за да го разкарам от главата си. Аз не бях средностатистическия "заек", който "големите батковци" можеха да подкачат и се шегуват на негов гръб.
- Хитро! - обади се някой зад мен, при което веднага се обърнах в негова посока. (Откъде изникнаха всички тези хора?) На близката стена срещу мен се беше подпряло някакво чаровно момче с буйна кестенява коса, сиви очи и топла усмивка. Беше облечен с тъмно зелен пуловер на бледокафяви ромбове и носеше сив панталон завършващ със спортни кецове. Малко беше топло за пуловер, но защо не?Кой знае? Можеше да е гей? В университета хората експериментират...

- Моля? - направих се на приятно разсеяна. Ако беше гей, обаче щеше да е такова разхищение!
- Това за Таекуондото...Не си учила въобще, нали? - попита момчето, докато отлепваше гърба си от стената. О, не ми казвай, че и то иска да ми се прави на интересно в първия ми ден в този шантав университет, където досадниците изникват от нищото, а аз няма никакъв шанс да намеря стаята си в близкото бъдеще. И дефакто, ако е гей...защо му е да се заяжда с мен? Да не би да има лъч надежда и да е нормален? И досадник на всичкото отгоре?
- Виж, въобще не ми е до теб сега...Ясно! - сигурно заявих аз, повдигайки сакът на рамото ми по-нагоре, че да не се изплъзне от там в следващия момент. Но естествено сакът, този тип пред мен с подозрения да е обратен и липсващата ми стая, която не можех да намеря вече втори час ми бяха най-малкия проблем - до краката ми лежаха още един сак и един огромен куфар с колелца, които дори сега да ме попитате как съм съумяла да влача нагоре надолу по етажите не бих могла да ви отговоря. На магия предполагам?!
- Да ти помогна? - предложи с подигравателна усмивка момчето, прокарвайки ръка през буйната си коса. Гей, определено гей! - Да ти помогна? - повтори то.
Да ти разбия физиономията? - помислих си аз.
Бях ужасно изнервена. Този ден нищо не вървеше като хората. Сега би трябвало да съм с Кен, Мена или родителите ми. Но какво всъщност се случи - гаджето ми Кен ме заряза предната вечер, заради...О, шок...О, ужас..най-добрата ми приятелка Мена. (Време е да престана да ги определям като "гадже" и "най-добра приятелка". Очевидно вече не са такива!!! ) Родителите ми решиха, че вече съм голямо момиче и трябва сама да се справя с това и ето как аз стоя на средата на скапания коритор, в скапаното общежитие, пред някакъв скапаняк, който ми се хили със скапаната си усмивка и се чувствам повече от скапана.
- Леле, гледаш така все едно всеки момент ще ми разбиеш физиономията! - отбеляза наблюденията си момчето.
- А, защо си мислиш, че няма да го направя? - озъбих му се аз, опитвайки се да надигна другия сак от земята, но просто не ми се получи. Ръката ми вече беше изтръпнала от толкова разнасяне на ляво на дясно, че веднага щом го отлепих от земята, го изпуснах отново на нея.
- Добре...виждам, че се мъчиш.  Дай да ти помогна. - настоя момчето, понечвайки да тръгне към мен.
- Не, благодаря! - сдърпах му се аз. За гей беше прекалено настъпателен.
В този момент покрай нас пребягаха няколко студенти, като един дори успя да си забие рамото в гърба ми, както се бях привела над багажа ми. Просто прекрасно!
- Здравейте, г-н Гриър! - поздрави едно от момичетата.
- Здравей, Натали! - кимна момчето, чиято мутра все още исках да разкрася.
- Последната ви лекция беше... - тя се замисли за момент, докато правеше кокетни стойки, за пред него и увиваше златистата си коса, около пръста си. -...вдъхновяваща.
- Е, надявам се и домашното ти върху нея да бъде такова! - сряза я с финес той. Ама, я чакай...Той е учител тук? Лектор? Идеално...а аз почти признах, че искам да го смеля от бой, дори мислено предположих, че е гей. Добре де в крайна сметка беше готин...А всички готини мъже, всички много добре знаем, са заети, гейове или измислени герои от книгите и филмите. Но той беше лектор тук...Възможно ли бе да ми преподава по нещо?
- Аха. - усмихна се пресилено русото момиче и последва приятелите си неособено ентусиазирано, все още вероятно размишлявайки върху тази част с домашното.
Момчето...или по-добре да кажа мъжът, когото нарекоха Гриър върна погледа си отново към мен. Предполагам не съм се старала особено да скрия изумена си физиономия от новината за неговата местоработата в университета, защото той побърза да каже:
- А, да...Аз съм Тимъти Гриър! - подаде ми ръка, аз я стиснах неохотно. - Преподавам "Творческо писане". Приятно ми е... - дари ме с усмивка. Прекалено готина усмивка за един преподавател ако питате мен. Дори за един гей...Окей, признай си го момиче, той не е гей!
- Престън. - понечих да се усмихна, стискайки ръката му. - Сандърс Престън.
- О, какво необичайно име. - доволно заключи той. - Може някой ден да кръстя някоя моя героиня на теб. - пошегува се той или поне се надявам да се е пошегувал. - И сега след като се познаваме... - погледна ме със сивите си очи той. - ...смятам, че е време да ми се довериш...и да ме оставиш да ти помогна.
- Но... - не ми го побираше главата. - ...вие сте преподавател...Искам да кажа, че...не се налага. Аз... - дарих багажа си с един съжалителен поглед. - ...ще се справя. - той ме изгледа невярващо. - Наистина.
- Нека позная! - направи физиономия мъжа. Чудех се как да го наричам професор Гриър, г-н Гриър? Тимъти? И на колко години беше той всъщност? Не му давах повече от 22. Как е възможно да е преподавател? Не! От кога преподавателите изглеждаха по този начин...хъм...секси? - Не си намерила стаята си, нали? - отново ме дари със сивия си поглед.
- Ъъъм...да, да не я намерих. - отговорих като бавноразвиваща. Какво ми ставаше?
- Нормално. - погледнах го подозрително. - Общежитието е доста объркано. Като нищо можеш да намериш стая 408 до 125. Предполагам това е най-обърканото общежитие в Америка.
Не се стърпях да не си помисля - Вероятно защото това е най-скапаният университет в Америка? Сериозно! Ако има класация на долнопробните университети в Америка тип "Отбий номера" и "Колкото да не е без хич" този щеше да я води. Не бях чувала за него до момента, в който Кен не ми заяви, че ще учи тук...Защо въобще го послушах? "Ела при мен в "Уилингтън", ще бъдем заедно...завинаги? " Къде ми е бил умът? Като нищо щяха да ме приемат в много по-добър университет, но не...Аз реших да дойда тук, заради тъпият Кен, който пък от своя страна реши да ме зареже! Гъърррр как го мразех само! Идеше ми да го открия и да го пречукам на секундата. С повече късмет и това можеше да се уреди. Нали тъпото говедо все пак щеше да учи тук. Само да го срещнех някъде и...
- Ехо... - някаква ръка се размаха пред лицето ми, тази на Гриър. Стреснах се леко от изненада. - Заслужаваше ли си поне? - попита през усмивка той.
- Моля?
- Фантазията, в която се беше отнесла преди секунди...Заслужаваше ли си? - аз кимнах не особено убедено. - Но нека свършим малко работа...- той се наведе и вдигна сакът ми от земята, а куфарът придърпа със свободната си ръка. И всичко това преди дори да съумея да му кажа - "Не!" - Та, коя е стаята ти? - попита все едно нищо не е направил току-що.
- 357. - отговорих смутено. Човекът, който исках да пречукам преди минути ми помагаше ей така...И беше преподавател...и все пак го правеше? Леле! Това място определено не беше в ред.
- А, ясно...На горният етаж е. - намигна ми той и тръгна по коридора. - Само ме следвай.
И какво ли ми оставаше в крайна сметка...Последвах го!

* * *

- Готово. - стовари Гриър багажа ми пред врата номер 357.
- Благодаря. Наистина...много благодаря! - не можех да изразя колко му бях задължена в момента. Докато се качвахме по стълбите преди малко помислих, че ще получа инфаркт под тежестта на големия сак на рамото ми - не исках да си представям какво щеше да е ако трябваше сама да нося и останалите неща.
- Няма проблем. - усмихна се той. - Между другото...най-добре изпий един аспирин. Мисля, че утре ще имаш страхотна мускулна треска. Колко време се лута с това чудо по коридорите? - поинтересува се искрено Гриър.
- Към два часа. - отвърнах леко смутено аз. По начало не бях такава, просто не знам защо в присъствието на този човек не можех да се държа нормално.
- Леле! Сериозно...изпий един аспирин. Може би даже два. - аз кимнах. Да бе, сякаш действително щях да го направя. Той потри ръце и рече: - Е, май е време да вървя...Може да се видим отново...ако си в моя клас. - аз пак кимнах. Сега какво не мога и една дума да кажа пред него? - Престън, нали? - на тръгване попита той.
- Да!
- Сандърс Престън. - изрече името ми на глас, замисляйки се за нещо свое си. - Странно...Сега като се замисля името ми е много познато.
Е, това определено беше странно предвид това, че името ми не беше едно от най-често срещаните наоколо, но да...щом той казва вероятно е...Пъф! Не харесвам този тип...Искам да кажа, че ми харесва, но..всъщност не ми харесва. Ето...объркващо е, когато съм около него. Някак ми влияе...Кара ме да се чувствам , знам ли...по-добър човек? Как само го изтърсих това...все едно съм звезда от сапунка! Ужас! Но, наистина ме караше да се чувствам по различен начин.
- Хей, ти си момичето с проникновеното есе. - сети се той.
- Моля? - не можах да му хвана мисълта.
- Аз го наричам така..."Проникновеното есе", защото тук много рядко има такива...- той се разсмя на шегата, която аз не можех да видя, но както и да е. - Иначе беше свързано с хората и това как те носят маски и как всеки ден играят някакъв спектакъл и как до такава степен са се вглъбили в него, че са забравили кои са те всъщност.
- Няма да ме цитирате сега, нали? - попитах притеснено. Дори Кен не помнеше толкова подробности от нещата, които пишех, а го бях заставила да изчете всичките. Просто беше толкова тъп, че ги забравяше няколко минути след прочита. Честно - какво съм правила с този тип толкова време???
- Хаха. Не, няма...Макар да помня някой пасажи. - предупреди Гриър. - Е, сега след като открих коя си...задължително ще трябва да посетиш лекциите ми...Ти имаш дарба...Очевидно е! - превъзбуди се той. Беше от този тип, хора които ръкомахат докато говорят.
- Ами не знам...Ще видя. - не особено убедено рекох аз, продължавайки да се чувствам по онзи особен начин около него.
- Сандърс! - той ме хвана неочаквано за раменете, при което аз изтръпнах. През цялото ми тяло преминаха топли тръпки на възбуда. Сърцето ми ускори ритъма си, дъхът ми секна. - Трябва да дойдеш! - побърза да свали ръцете си от раменете ми, усетил колко неуместна е постъпката му.  - Наистина трябва! - този път не ме погледна докато го изричаше. Дали и той усети същото? - "На сцената е пусто, когато представлението свърши, но още по-пусто е в душата ти!" - цитира той есето ми. - Хубава мисъл...- метна ми кост поглед. - Има какво да научиш, наистина! - отстъпи крачка назад. - Трябва да дойдеш! - повтори отново докато се отдалечаваше от стаята ми.
Тогава осъзнах, че наистина искам да ида...Искам да посетя лекциите му. Да видя за какво е целият този шум. Да видя него самият. Просто да бъда там - в една стая с него!
А един глас дълбоко в мен се обади с думите: "Но по-добре, недей!"

The Truth/Първа глава

Не знам откъде ми хрумна, но реших да почна нещо подобно, което естествено не е гаранция че ще го довърша.

THE TRUTH

(ИСТИНАТА)

Първа глава

The Most Famous Student in Our University

(Най-известният студент в нашия университет)

Тази сутрин не ми се ставаше от леглото... ама въобще.
Размърдах се неприятно в завивките, изстенах от недоволство, че това е поредния ден, в който трябва да стана рано и още повече поредният, в който ще трябва да изключа алармата ми, да се надигна от леглото сякаш съм повече от щастлива ще го правя, да си лепна една жизнена физиономия и ще се правя, че всичко ми е наред цял ден. Бях толкова уморена от целия този цирк. Психически! Физически. Всякак! Не! Не ми се ставаше...отново.
Протегнах се и изключих все още призоваваща ме да изляза от завивките аларма. И днес като вчера и по-вчера и по-по-вчера все едно и също...Последва поредното недоволно стенание. Сериозно ли трябва да ходя на лекции?
От коридора се разнесе някакъв едва доловим шум. Съквартирантката ми беше будна. Моля? Същата, която по начало не може да става рано и се налагаше аларменият и часовник, двата и телефона и още Бог-знае-какво да звънни по над 10 пъти, за да може тя най-накрая да стане с кисела физиономия от леглото. Замислих се за секунда...След като невероятно кльощавият сурикат може да стане толкова рано какво, мамка му, ми пречи на мен? Не съм ненормално слаба като нея, нали така? Нямам проблем със ставането рано...е, освен в този случай, когато въобще не ми се ще да го правя, защото просто съм изморена от перманентното еднообразие, което е обхванало живота ми. Но дефакто - единственото нещо, което ми пречи да се надигна от леглото в момента съм самата аз. По начало за всичко си пречех - аз, и само аз.
Въздъхнах за пореден път и изритах кисело завивките от себе си, сетне се надигнах едва. Както и очаквах - главата ме болеше, очите ми се затваряха и определено исках да убия някого по този повод. Слаботелесната? Хъм, не...Тя така и така ще си умре от слабост в крайна сметка.
Винаги когато съм сънена ставам гадна. По-силно е от мен. Или просто съм си такава. Кой знае?
Следващото ми се губи...Помня, че си направих кафе...Не съм сигурна, че го изпих докрай, но празната чаша в мивката беше достатъчно красноречив факт за случилото се, затова реших да го приема като обобщена истина. Някъде между точно тази празната чаша кафе и получутото "Чао" на Мейбъл (Гъх! Знам, какво бабешко име само! Не подхожда на слаботелесна, но коя съм аз да съдя?) мисля, че съумях да съблека пижамата и да облека нещо по-нормално за лекции - дрехи примерно! Облякох първото, което ми попадна. Оказа се черна тениска с бели надписи и някакви дънки и понеже огледалото ясно ми показа колко зле е в момента косата ми нямаше как да не сложа някоя от многобройните шапки, които имах. Главоболието ми се задълбочаваше.
Излязох от стаята ми в общежитие Арноулдс към 8 без нещо. Успях да си сложа грим, без да се обезобразя до нивото на вещица или нейната дъщеря; облякох се що годе добре ( като за първото нещо, което ми е попаднало си беше добре). Намирането на подходяща шапка се оказа по сериозен проблем, за който ми бяха нужни 5 минути, за да разреша. В ръцете си държах папката с лекциите, прозявах се широко и едновременно с това търсех ключовете си припрано из чантата ми, а като бонус към това си имах и публика. Някакво момче беше спряло точно до стълбите и ме зяпаше така все едно бе видяло английската кралица. Аз продължавах да ровя за ключовете и да се правя, чене го забелязвам. Накрая след като обрънах цялата чанта се оказа, че ключовете ми са ВЕЧЕ на вратата. През цялото това време - момчето не мръдна. Продължаваше да ме зяпа. Мамка му! Не го познавах. Я, чакай! Обърнах се с лице към него и му метнах бегъл поглед. Не, не го познавах. Не съм се целувала с него, не съм се натискала и определено не съм правила секс. Обикновено помня такива неща. Никога не се напивам достатъчно, за да забравя. Окей, тогава защо не спира да ме зяпа? Минутите станаха три, а то все така стоеше като препарирано до стълбите и се взираше в мен.
Завъртях ключа на вратата. Ключалката изщрака два пъти. Беше ми достатъчно да се махна от там на минутата. Понечих да измъкна проклетият ключ от вратата, когато той заяде. Стига бе! Аз заключих...Как е възможно да заяде точно сега? Бегло метнах поглед към моя "воайор" - не се отказваше, продължаваше да ме зяпа. ПРЕСТАНИ!!! То само премигна насреща ми, но очите му не се отклониха от мен. Все едно...Сега ще си измъкна ключа от вратата, ще го прибера в чантата ми, след което ще подмина този идиот и всичко ще отмине. Всичко винаги отминава. Винаги.
Продължвах да се боря със заялия ключ, когато онзи най-накрая се обади, едва ли не за да извести присъствието си - като че ли не знаех, че е там:
- Хей! - Супер, сега ми се налагаше да му обърна някакво внимание, след като така и така всячески опитвах да не го забелязвам. Погледа ми се закова върху него. Добре че от сега си бях сложила слънчевите очила, иначе този нахалник нямаше да доживее до следващата минута. - Ти не си ли Блейк Брайтън? - Замръзнах! Мамка му! Мразех като станеше така! Знае ми псевдонима. Сега като нищо ще научи и истинското ми име. По дяволите! - Гледах те по телевизията миналата седмица! - закима сигурно момчето. Знаех си, че не беше добра идея да приемам участието в онова ток шоу. Защо въобще се оставих да ме убедят.
- Браво! - усмихнах му се снизходително. Какво очаква да го аплодирам за голямата жертва? Някой хора определено трябва да се научат да прекарват времето си навън, а не само пред телевизора, гледайки глупави предавания, в които от глупост или от пълно умопомрачение съм направила грешката да участвам.
- Беше страхотна! - очите му се разшириха докато го изричаше.
- Аха. - започнах да нервнича, а скапания ключ все така не излизаше.
- Преди няколко дни почнах и книгата ти. - Ах! Тоя нямаше да се откаже!
За щастие точно в този момент ключът ми най-накрая благоволи да излезе от ключалката, при което аз от толкова напъване да го издърпам отстъпих няколко крачки назад. Възвърнах бързо баланса си, опитвайки всячески да игнорирам погледа на момчето, който все още не се отделяше от мен дори за секунда. Реших, че тази работа няма да остане така и да се махна от тук на мига е повече от наложително. Подех стъпка напред с надежда момчето да прозре тънкият намек, че това е момента, в който нашата "приятна среща" е приключила и е време да ме остави на мира. Е, изглежда той не беше от схватливите, защото въобще не се трогна и продължи да стои на едно място и да ме зяпа както досега. Сигурно беше първокурсник. Мразех първокурсниците - точно тях ми бе най-трудно да убедя, в това че да имаш издадена книга не е голямо постижение, че това да участваш в ток шоу не е нещо значимо и определено това да си най-известният студент в този университет определено не е привилегия. Всичко това е просто...нещо. Едно малко нещо, което ти се налага да развиваш, за да го превърнеш в нещо по-голямо и след това то да прерасне в нещо още по-голямо и накрая всичко това да приключи с нужната значимост, която те кара да се чувстваш така все едно си направил нещо с живота си. Естествено, обаче това по-голямо нещо почти никога не идва. Ето защо и не го чаках...Само дето, когато някой като това момче започнеха да ми казват колко се възхищават от "работата ми" (И ако пък това е работа!) и как един ден им се ще да бъдат като мен (Какво по-точно? Нещастница с пропилян живот?) и ми идеше да им забия един между очите. Това не е каквото изглежда - аз не съм щастлива от него. Не и както си мислех, че ще бъда един ден. Не съм! Да исках да имам собствена книга. Да - сега имам. И да - това, въпреки всичко е все едно.
- В началото съм, но е доста добра. - отново се върна на предииния разговор за книгата ми заека. Аз му се усмихнах снизходително с надежда да схване тънкия намек, но не би...стана дори по-лошо - реши че го предразполагам да продължи да ми говори. Как пък не! - Всички неща, които описваш са...УОУ! - изкриви физиономията си, докато го изричаше. Вече е повече от наложително да се махна от тук. Вече подозирах кое ще бъде следващото, за което ще попита. - Истина ли е? - Знаех си!
Дежа вю. Отново! Всички ме питаха винаги едно и също. И винаги ми късаха нервите. Всеки път беше, както предния - наистина ли си имала връзка с твой преподавател?; Той наистина ли те насили да спиш с него, за да си вземеш изпита?; Това професор Гриър ли беше, защото все пак него уволниха и...
И тъй като те винаги питаха едно и също и на мен ми се налагаше всеки път да отговорям с едно и също! И никога никой не ми се връзваше достатъчно да думите. Никога! Не знам какво точно очакваха да изкопчат от мен...Казах им моята истината, защо просто не можеха да я приемат? Гриър няма нищо общо. Гриър не ме насилвал да спя с него. Гриър дори не е описаният учител от книгата ми. Гриър е просто този, който понесе ответния удар, без никаква вина.
Наистина не биваше да го замествам. Не биваше дори да разговарям с него след часовете, когато толкова много очи бяха обърнати към нас. Но той бе като моя сянка, какво в крайна сметка можех да направя? Да го избягвам до остатъка на обучението ми? Това е нелепо. Непостижимо.
- Бързам. - изстрелях чевръсто аз, отправяйки се с решителна крачка към стълбите. Минах като светкавица покрай момчето, при което то така се сепна, че отстъпи няколко стъпки назад и едва не се строполи по стълбите. Да, само това ми липсваше и наранен ученик за моя сметка. За щастие не падна, а за още по-голямо щастие - не ме последва. Напоследък първокурсниците имаха някаква странна нова мания да ме преследват докато не получат желания отговор, който аз естествено никога не им давах, точно затова те продължаваха да ме следват като изгладнели кученца.
Но не "срещите" ми с подобни хора ме притесняваха, а факта че поради тях много често закъснявах за лекции. Както сега! О, Харълсън щеше да ми се зарадва. След случая с книгата и изгонването на Гриър всички преподаватели гледаха на мен като бомба със закъснител, която е на път всеки момент да експлодира в лицата им. Колко ми беше да обвяня и тях, че са ме насилвали за оценки? Не че някой действително не го правеха, просто сега никой не смееше да го приложи върху мен. Как да им обясня, че не съм подавала оплакване срещу Гриър, за да го уволнят? Целият университет не ми вярваше, та те ли? И да - Харълсън така и така не може да ме поняся, сега ще си излее цялата злоба върху мен. Можеше да не упражнява сексуален тормоз, но поне все още можеше да упражнява тормоз!
Открехнах вратата на залата, в която бяхме едва и подадох глава в нея предпазливо.
- А, г-це Престън, вече се чудех къде сте. - веднага ме фокусира малкият гном Харълсън, все едно до сега само мен е чакал, за да каже тези думи. Истината е, че той дефакто си беше гном. Бе висок едва метър и четиридесет, а освен това беше и дебела свиня, с огромен корем, който имаше навик на почесва пред погледите на всички. Противна малка твар. - Предполагам пишехте нова книга и затова закъсняхте. Или се готвите за ново ток шоу? - подигра ми се дребното човече. Аз му се усмихнах пресилено, без да откъсвам поглед от него, но не му отговорих. - Но, моля Ви седнете. Току виж утре сте се оплакали, че ви държа на вратата повече от 1 минута. - продължи да злобее той.
Отново не го дарих с някакъв отговор, просто отворих вратата и влязох в залата. Всички погледи бяха върху мен. Игнорирах ги и бързо се огледах за свободно място колкото се може по-далеч от тях. Последният ред ме устройваше. Там не стоеше никой друг освен едно момче, което виждах за първи път. Първокурсник записал Социология? Това не се виждаше често. Без много да му мисля се настаних до него. Идеално - пред мен имаше достатъчно хора, за да не може идиотичният Харълсън да се заяжда с мен.
- Злобен тип. - обади се момчето, до което туко-що се настаних. Не ми казвай, че и той е чел книгата ми!
- Аха. - не особено заинтересовано отговорих аз. Ако беше някой нов мой маниак не мислех да го окуражавам да продължи със "завързването на нови контакти" с най-известната студентка в този университет. Зайците си падаха по това. А аз си падах да не им отговарям.
- Предполагам компенсира заради ръста. - не се отказа момчето. Аз избягвах да го погледна. Направех ли го щеше да почне да говори ли говори, да реши че е гениално да се запознаем, да ме помоли да му разпиша книгата ми, която е прочел за минимум време и тооолкова му е харесала (а аз да пожелая да му я забия в главата) и накрая и той ще почне да разпитва дали историята ми е истината. - Ти си Санди Престън, нали? - неочаквано попита той. Много малко хора знаеха истинското ми име, повечето тичаха към мен крещейки "Блейк!"
- Сандърс. - поправих го аз, отново без да го поглеждам. Мразех, когато ме наричаха с това лигаво "Санди", все едно бях кукла Барби, при това несполучлива партида. И сега както и при момчето от тази сутрин можех да се досетя какво ще последва "- Ти си написала..."
- Ти... - започна през усмивка той, можех да усетя как просто се ласкае от това, че разговаря с мен. - Мисля, че познаваш брат ми. - това беше нещо ново. Но, искрено се надявам, че нямаше предвид момчето от тази сутрин.
- Възможно е. - уклончиво му отвърнах аз. На скоро да ме е преследвал?
- Беше учител тук. - при тези думи усетих как студена вълна премина през цялото ми тяло, чак до върха на пръстите ми. Цялата изтръпнах. През изминалите три години само един учител си беше тръгнал от този университет - не безизвестния Гриър. Преглътнах звучно и отправих поглед за пръв път към момчето до мен. Беше нормално на ръст, тялото му беше мускулесто и добре оформено, дори под дрехите можех да установя това. Косата му беше светло кестенява, а очите сиви...На лицето му се бе изписала самодоволна усмивка. Беше симпатичен, но нещо ми подсказваше, че цялата му прелест беше привидна и много скоро щях да съжалявам, че въобще съм отбелязала този факт. - Да, точно така...брат ми беше Гриър. - продължи да ми се хили ехидно. Беше усетил, че съм се досетила кого има предвид.
- Беше? - не разбрах останала без дъх аз. Опитах се да се държа на ниво. Очевидно беше, че готиният тип искаше да се заяде с мен или най-малкото да ми потърси някаква сметка.
- О, да...Самоуби се преди месец. - неприятно изрече той, без да откъсва сивите си очи от мен. - Не можа да изтърпи упреците, които всички му отправя. Обвиняваха го, за нещо за което той няма вина. - усетих как дъха ми започва да секва. Гриър е мъртъв?
- Об... - понечих да кажа, но думите заседнаха в устата ми, насилих се да ги преглътна. - Обвиняваш ли ме в нещо? - опитах да звуча непоколебима, въпреки да беше ясно, че туко-що научих за фрапиращата новина. - Нито веднъж не съм казала, че той е учителят от книгата ми. Не съм аз причината да го уволнят и...
- О, знам... - махна безразлично с ръка момчето срещу мен, продължавайки да се хили самодоволно. - Но ти стана причината...да умре!

Охо...

Ако кажа, че напълно съм зарязала този блог би било повече от вярно...Но какво да се прави като почнах все по начесто да пускам в Хот форумите и напълно заряза идеята да го правя тук. Ако някой все още го чете - Сори! Иначе само да се сетя какво трябва да пускам ще го направя. Не мога да отрека, че има. Само едно нещо няма да позволя да излезе от Хот Форумите - Алтерна Лайф. Съжалявам, но прекалено много държа на него че да го пусна на друго място. Това е положението.
Засега, това е от мен. Скоро (ако ми остане време и не забравя) ще копна последната ми работа, която седи отворена до втора глава и в застой за момента.

~П.