І

Love Gone,Love, Love Gone

Помните ли какво е да си влюбен? Да поемаш всеки свой дъх жадно, сякаш дишаш за първи път. В един момент да си тук, а в следващия да си на друго място, без да знаеш как си стигнал дотам, само защото той те държи за ръка. Хиляди разбеснели се пеперуди да се удрят бясно в корема ти и да искат да излязат навън? Да притваряш очи и да виждаш само едно лице? Да помирисваш въздуха и да долавяш само един аромат? Да облизваш устните си и те да имат само един вкус? Да, и аз помня...Накрая остава само спомена.
Бях на 17 когато се появи в живота ми - Иън...И-Ъ-Н...Обичах да изричам името му буква по буква, докато всеки звук оставяше трептящ отзвук след себе си...като малка детска песничка. Болезнена малка детска песничка. Още си спомням как стана всичко - традиционното: сбъскахме се в коридора на училище, аз изпуснах учебниците, които носих в ръце, той се наведе да ги вземе и така...Досега не го бях забелязала в училище, но след тази случка не можех да откъсна очи от него. Още тогава, когато се случи ме поразиха - очите му. Дълбоки ярко сини очи - като небето в слънчев ден, точно преди да завали. А, след Иън винаги валеше, винаги.
Останалото стана толкова бързо, че не можех да сложа в синхрон времето от запознаването ни, първата ни среща и цялата потатъчна връзка...Единственото важно беше, че съм с него, само аз и той имахме значение - до момента, в който той не си отиде...завинаги. Или поне така си мислех.
Обичах го...обичах го толкова много, че дори ме болеше да го гледам, когато знаех че е само мой. Болеше ме да прокарвам пръсти през невероятната му тъмна коса, болеше ме да го целувам дори, да го докосвам...да бъда с него всецяло. Не би трябвало да е така нали? Не би трябвало да боли, не и когато си влюбен? Когато любовта си отиде - да, но не и сега! Тогава защо така болеше? Още помня как се промъкваш тайно вкъщи, когато нашите бяха заспали. Изкатерваше се по терасата на стаята ми като същински Ромео и влизаше в къщи тайно като същински крадец...хах. Беше забавно да си непредпазлив едно време и тогава всичко можеше да се обясни с любовта. Като чели тя даваше отговор на всичко. Само на един въпрос обаче - Не! Защо Иън си отиде?
Един ден просто дойде вкъщи - не се промъкна, както обикновено. Аз естествено се втурнах да го прегърна. Той ме остави, но беше неестествено разсеян, нещо го тормозеше.
- Кат, трябва да поговорим? - започна сериозно той. Иън винаги звучеше сериозно, дори когато се шегуваше. Беше по-висок от мен с около половин педя, носеше светла тениска и тъмни джинси. Ухаеше на дъжд...или поне аз така си мислех. В съзнавието ми винаги го свързах с миризма на земята след дъжд - освежаващ, успокояващ, пагубен. И проблема беше, че аз му се отдавах напълно.
- Добре! - усмихна се аз и понечих да го целуна, но той ме отблъсна нежно. - Какво има?
- Да седнем. - предложи той и двамата се отпуснах ме на леглото ми.
- Е, къде е пожара? - пошегувах се аз, но след това усмивката ми бързо помръкна, когато видях очите му - мрачно сини, в тях вече валеше.
- Трябва да се разделим.
- Какво? - подскочих аз. - Шегуваш се, нали, шегуваш се...трябва да се шегуваш! - вече бях изпаднала в истерия.
- Успокой се! - хладно рече той, но не направи никакво движение да ме успокои, просто стоеше на леглото и гледаше агонията ми.
- Да се успокоя??? Ти туко що скъса с мен!
- Да. - посто рече той.
- Да? Иън не може да го направиш, НЕ! - оглеждах стаята като обезумяла, мъчех се да намеря изход от положението, а такъв естествено нямаше. - Къде сбърках? Аз съм виновна нали...няма кой друг да е...Аз съм! Защо съм такава глупачка, защо? - аз скочих изведнъж от леглото и паднах в краката му, докато той все още стоеше седнал на леглото и изглежда все по-малко засегнат от разигралата се драма. - Ще се променя! Ще направя каквото трябва...моля те, недей!
- Изправи се! - по-хладно и от първия път рече той, но понеже аз отказвах да направя каквото и да било, той стана от леглото, хвана ме за китките и ме изправи с едно движение.
- Не си виновна ти. А сега стига си се унижавала, не ти отива. - продължи с хладния тон той. - Сега си тръгвам...
- Неее.... - едва не проплаках аз.
- Тръгвам си! - скокойно, но настоятелно рече той.
- Има друга! - сетих се изведнъж аз.
- Няма друга.
- Не ме обичаш вече?
- Катрин, престани! Просто къса ме, няма причина...Отивам си и това е. Приеми го. - той понечи да тръгне, оставяйки ме като препарирана замръзнала в стаята си, но се повърна за малко. - И не си виновна ти, разбрали? - Иън ме погледа право в очите, този път в неговите облаците се бяха разсеяли леко. Сетне отново сякаш тръгна да излиза, когато се спря за секунта, после се обърна рязко и тръгна към мен. Знаех какво следва...Точно по същия начин стана първата ни целувка - след страхотната първа среща, в която не можех да престана да мисля за него и колко е страхотен и защо, дяловите да го вземат, още не е опитал да ме целуне. Той като истински джентълмен ми пожела "Лека вечер!", след което тръгна да си ходи и точно когато си мислех - "Ето, това беше, сега никога няма да излезе отново с мен" той се върна изведнъж, сграбчи ме изненадващо и впи усните си в мен. Точно това направи и сега. Хвана лицето ми в ръцете си и го поднесе към своето. Усните му се впиха жадно в моите, танцуваха в един такт - отново и отново, както всеки ден от 6-те месеца през които бяхме заедно. Не можех да мисля, не знаех за какво...нищо нямаше значение...Сякаш бях Алиса и точно бях паднала в дупката на заека и пропадах ли, пропадах в безтегловност...и не можех да спра. Но той можеше - отлепи устните си съвсем на време, още една секунда и вече съвсем нямаше да знам къде съм, напълно нямаше да мога да се контролирам...
- Сбогом! - рече мрачно той, докато избягваше да ме погледне в очите. За пръв път, откакто се познавахме можех да се закълна, че в тях валеше, но не вътрешно както обиновено, а на яве...
И ето как любовта си отиде, любовта, любовта си отиде!