понеделник, 24 ноември 2008 г. | By: divata_airis

Chapter ІX; Hunting Party

Chapter ІX
Hunting Party


- Отиваш на лов? – премигнах срещу Коен, когато ми каза, че този уикенд ще ходи с баща си и негови приятели, цяла ловна дружинка на лов извън града.
- Не е това, което си мислиш! – просто рече той, с поглед право напред. Избягваше да види киселата ми физиономия, убедена съм!
- Така ли? И какво си мисля? – намусих му се насреща аз, макар той да не забеляза.
Беше понеделник, първата седмица на декември и точно ми беше свършила смяната в болницата. Коен бе дошъл да ме прибере, качихме се в колата и той реши да ме изненадата с “прекрасната новина”, която носеше. Толкова му бях ядосана в момента! Истината е, че имахме планове - щяхме най-накрая да имаме един уикенд само за нас. От рожденият ми ден насам само се уговаряхме да си отделим една събота и неделя и когато най-накрая го направихме – плана пропадна. Даже бях разговаряла с директора на болницата да ме освободи този уикенд – той каза, че няма проблем. Но ето дойде Коен и проблемът вече е на лице.
- Че отивам с баща ми да ми убие животно, чиято кръв да измуча? – погледна ме подозрително той, опитвайки се да прецени дали точно това съм си мислила.
- Е, не съвсем… - той се намръщи. – Съжалявам, Коен, но имахме планове… - погледна ме неразбиращо, придържайки здраво волана. – Нашият уикенд?
- Ол, да! - сети се изведнъж той. Наистина беше забравил!
- Забравил си? – ядосах се още повече.
- Виж, Таралин…Не мисля само за едно нещо…Ти сега не ходиш често в университета, но аз все още се водя студент, така че…Имам да мисля за много неща…
- Върколако-вампирски? – предположих кисело аз.
- И не само…Вкъщи е лудница – брат ми отказва да се присъедини към лова, баща ми му вдига скандали…Купона е пълен! Особено, когато накрая Никълъс каже: “За какво съм ти, имаш си мелеза!” Тогава кавгата става пословична, че на колкото и антидепресанти да е доведената ми майка, чак до нейните уши стига…а тя почти всеки ден е като зомби…
- Тя не знае, така ли? – предположих по-спокойно аз.
- Не! И да искахме да и кажем – няма смисъл…Тъпче се с хапчета по цял ден!
- Не разбирам! Баща ти не я ли спира?
- Хах…Иронията е, че хапчетата и трябват. – премигнах неразбиращо. – Болна е от рак! Умира! – мрачно рече Коен, гледайки право напред пътя.
- Ол, съжалявам. – потупах го по рамото аз.
- Всички съжаляват, но няма какво да се направи…Да сменим темата! – настоя раздразнено той. Винаги правеше така, когато разговорът тръгваше в нежелана от него посока. – Говорех за това, как не мога всеки път да помня какво сме се уговорили и как…
- Няма проблем! – изрекох едва.
Сега го разбирах. Имаше право! Не само му прощавах, за това че е забравил за плановете ни, но и го намирах за напълно нормално. Беше изгубил истинската си майка, заради нещо, което по принцип не би трябвало да съществува, сега губеше и доведената си, заради нещо, което би било добре да не съществува…Изглежда бях станала по-голям егоист, отколкото предполагах, след като дори не бях забелязала как се измъчва. В главата ми през цялото време е било – Аз! Аз! Аз! Тъпа, тъпа Таралин!
- Сигурна ли си? - той наби спирачки пред вкъщи, изключи двигателя и ме погледна обнадеждено.
- Аха! – усмихнах му се малко принудено аз. Надявах се да не си личи чак толкова. Да, беше ми неприятно, че след като си освободих уикенда щях да го прекарам в компанията на Лесли и Тамара, а не в неговата, но сега не бях аз важната. Личеше си, че този лов значи много за него и вероятно самият факт, че баща му го кани да се присъедини…Веднъж и той да е част от нещо. Трябваше да бъде там, с ловната дружинка, да ловува…В този ред на мисли, наистина се надявам да не бъде с цел утоляване на жаждата…Но, щом Коен казва, че не това е идеята – му вярвам. Не би ме излъгал. Поне, не нарочно…Може би, за да ме предпази, но…От какво в крайна сметка ще ме пази? Онова нещо, което ме нападна не се бе мяркало от седмица и повече…Коен ме увери, че съм в безопасност. Той не би допуснал да пострадам, не и когато бе готов да даде живота си за мен. Върколако-вампирите можеха ли въобще да умрат?
- Е…аз ще тръгвам. – целуна ме той по бузата. – Вкъщи пак има…нещо като кавга и…
- Разбирам…върви! – пак му се усмихнах принудено аз.
- Ще се оправиш, нали?
- С кое…миенето на съдовете ли? – засмях се аз. – Стига Коен, една вечер няма да останеш…естествено, че ще се оправя.
- Хах. – сега той се засмя. – Говорех за уикенда.
- Ол…Да, ще се оправя. – колкото и да се стараех да го прикрия, все пак в гласа ми прозираше разочарованието.
- Ти си моят войн! – той ме целуна отново, сетне аз си взех нещата и слязох от колата.
Коен не се бави много – запали двигателя, обърна колата и пое към дома си, оставайки ме сама в студената декемврийска вечер, гледаща мрачно след него.

***
До последно се молех събота и неделя да не дойдат…поне не бързо…И сякаш поради тази причина дните се изнизаха толкова скоростно, че чак не усетих кога беше Петък вечер, а аз се сбогувах с Коен.
- Два дена…и съм отново при теб! – усмихна ми се мило той.
- Знам това…стига си го повтарял! – дразнех се всеки път, щом го споменеше. Бях голямо момиче, щях да се справя!
- Тогава спри да гледаш толкова отчаяно! – настоя Коен, потапяйки ме в прегръдките си. Стояхме на паркинг алеята пред вкъщи, а Лесли и Тамара надничаха през прозореца и си мислеха, че не ги виждаме – нормално за тях!
- Просто…Ами какво ще правя? Не мога да плета гоблени, всъщност въобще не мога да плета…
- Хей, това не е като да отивам на война…Жените по това време са си падали по плетките – върни се в нашия век, окей! Просто се успокой! – погледна ме нежно със сините си очи. Този път езерата бяха чисти…Кристално чисти и все пак пълни с потайност.
- Спокойна съм…Ще измисля нещо… - признах кисело аз. – Но, ако, когато се върнеш съм се изрусила и се хиля като навита на пружина – те ще са причината! – кимнах към прозореца зад мен аз, от който се подаваха главите на съквартирантките ми.
- Те наистина си мислят, че не ги виждаме, а?
- Боя се, че да. – мрачно рекох аз.
В този момент от джоба на зимното яке на Коен изтрещя някаква ужасно силна мелодия, способна да оглуши всеки в близост до нея. Беше някакъв старовремски рок и всеки път щом го чуех подскачах. Този не беше изключение.
- Спокойно! – засмя се Коен, когато видя че за пореден път съм се стреснала от мелодията му, сетне вдигна. – Ало? Да, сега тръгвам…Добре! Да, мога да побързам…Това Никълъс ли беше?...Просто престани да го караш…Окей!...Те са там? Добре, добре…Идвам си! – сетне затвори. През цялото време гласът му гравитираше между приятно изненадан и бясно разярен. – Виж аз…
- Да, чух. – въздъхнах тежко.
- Ще се видим след два дни! – той ме целуна нежно, но все пак припряно по бузата и рече: - Само не се забърквай в неприятности, нали?
- Аз не се забърквам в неприятности! Те се забъркват с мен!
- Тогава не им се давай! – усмихна ми се той и отново ме целуна. – Обичам те!
- И аз! – измрънках кисело.
Той ме прегърна силно, целуна ме още веднъж и потегли към джипа си.
- Хей… - спря се той на качване. – Ако искаш се обади на Труди…Все се оплаква, че имала много работа през уикендите…Ти нали не ходиш тогава и…Знаеш! – аз кимнах мрачно. – Чао. – помаха ми Коен и се качи в колата си.
- Чао. – отвърнах му недоволно аз.

***

Окей! Признавам си…В началото идеята да се обадя на Труди ми звучеше като: “Ти сериозно ли бе…Няма начин! Цяла седмица си почупвам краката и сега ли?”, обаче когато прекарах два часа в компанията на Куку и Пипе, всичко човешко в мен се обърна срещу себе си и се обадих на работодателката си. Разберете ме, ако и на вас две особено тъпи руси създания през пет минути ви задават въпроси свързани с приятелят ви от рода на - “ Ти ли го накара да си смени прическата?”, “ Защо носи все светли дрехи?”, “ Кой е любимият му филм?”, “Защо сега не си с него?”, та се стигне до: “Как мислиш Тамара, имам ли шанс да стана модел?” – “Колкото и аз имам!” – “Уол! Значи мнооого!” Разбрахте, надявам се, какво имам предвид.
Така че, този уикенд се разбрах с Труди да и помагам в заведението – едно на ръка, че не мислех само за себе си…Е, поне не точно…Защото все пак си запълвах някак времето, но какво да ви кажа – няма безкористно добро дело! Колкото и да не ми се искаше да съм егоист, правейки това…накрая нещата пак се наредиха по този начин.
- Хей, мила, благодаря ти, че дойде. – усмихна ми се мило Труди.
- Естествено, че ще дойда…Все пак нямах много за правене, а ти имаше нужда от помощ. – поне не я лъжех.
- Хех, благодаря. Ще го имам предвид, когато ти давам заплатата другия месец. – усмихна ми се тя. Аз също и отвърнах, сетне се върнах към масите си.
Досега не бях работила в заведението на Паркър през уикенда и идея си нямах, че точно по това време тук е пълно с хора – препъваха се един през друг да си дадат поръчката, мрънкаха един през друг, че идвала много бавно и отново един през друг след това бързаха да си излязат, за да дадат път на една дузина други. Към седем вече нямаше почти никой в кафето и дори си помислих, че може да си тръгна по-рано…Само дето веднага след като почнах да почиствам масите, Труди се приближи до мен и потупвайки ме по рамото, каза:
- Мила, днес ме до 9, не бързай с масите! – сетне си тръгна, оставяйки ме да гледам след нея с недоволен поглед.
Прекрасно! Сега трябваше да стоя още два часа! Краката ми вече пулсираха от болка и едва стоях на тях, ръцете ми на два пъти изтръпнаха от държането на таблата, главата ме болеше, очите ми бяха уморени…Въобще не бях гледка! Но, не биваше да мисля само за себе си – вече не! Щом обещала да остана, ще го направя!
Последните клиенти събраха нещата си и си тръгнаха, оставяйки парите за сметката си на масата. Въздъхнах и отидох да ги прибера. Точно си мислех, че сега ще мога да поседна за малко и ето, че вратата на кафенето се отвори за пореден път днес и от нея влетяха някакви млади момчета. Изглеждаха по-малки от мен, като чели на 16-17 годишни, колкото сестра ми, и все пак бяха доста по-високи, направо огромни, сравнени с нея, та даже с мен и нея взети заедно. Бяха трима. Едното момче беше слабо, русо и с къса пострижка, по бузите му се мъдреха лунички. Откакто бе влязъл, не бе спрял да се усмихва, изглеждаше ведър човек. Другото момче беше високо и мускулесто – тъмна къса коса, кисела физиономия и гневен поглед. Като чели все мрънкаше за нещо под носа си, така че само неговите приятели го чуваха…Беше раздразнителен – определено нямаше да искам от него поръчката!
Третото момче беше със светло кестенява коса. Тя за разлика от тези на приятелите му беше малко по-дълга от обичайното – падаше над очите му, а на моменти дори ги покриваше напълно. Беше мълчалив. Целият беше облечен с черни дрехи, завършващи с черно кожено яке. На ръцете си носеше ръкавици срязани през пръстите, така че всичко друго освен пръстите му бяха покрити. Като чели даже не забелязваше останалите момчета, сякаш бе дошъл тук за значително по-важно нещо, от почерпка с приятелите. Видът му будеше интерес, но и стряскаше.
- Къде ще седнем? – усмихна се за пореден път русият.
- Сляп ли си? – сопна му се тъмния. – Кафето е празно! Където си искаме.
- Хънт, ти какво ще кажеш? – попита през усмивка русия своя мълчалив приятел.
- Все тая! – отсече момчето и тримата седнаха на първата маса, намираща се в близост до тях.
Аз търпеливо изчаках да се настанят, сетне взех три менюта и отидох да им ги донеса:
- Запов…
- Бира! – сряза ме мрачният.
- Направи ги две! – усмихна ми се русия. Мисля, че той би се съгласил с абсолютно всичко, което биха поръчали останалите двама. Не приличаше на човек, който обича да взима решения, за него сякаш всичко беше – усмивка? Все се хилеше ли хилеше.
- Ъм… - започнах аз несигурно. - …Боя се че нямате годините за бира. – направих жалък опит да се усмихна, с надежда да възприемат това като приятелски жест, тип: “Разберете ме, аз лично бих ви донесла, но такива са правилата!”
- И ти к`во? – сопна ми се мрачният. – Няма да ни донесеш, така ли?
Аз погледнах притеснено към двамата му приятели – русият все така се усмихваше, докато мълчаливия гледаше нещо на ръцете си, ясно давайки да се разбере, че сегашната ситуация му е безразлична.
- Мога да ви предложа нещо друго…
- Искаме бира! – настоя мрачният, леко ставайки от масата, за да ми покаже наглед, че ако аз не му донеса бира, той ще ме накара. Досега не си бях имала работа с такива…всичко това беше ново за мен.
- Политиката на заведението… - понечих да кажа аз.
- Не ми дреме за тъпата политика, донеси бира! – вече се изправи съвсем той. Аз отстъпих несъзнателно назад.
- По-леко, човече! – усмихна му се русия, явно прекрасният му свят от усмивки се беше помрачил временно. – Може да пием и сок! – заклати сигурно глава насреща му той.
- Бо, идиот такъв, искам БИРА! – развика се той на приятеля си, мисля че бе готов да го удари, ако се наложи и като чели нямаше да му е за първи път. Аз се огледах притеснено за Труди – За Бога, къде беше когато ми трябваше?
- Дилън, смотаняко… - чух някакъв злокобен глас от другата страна на масата аз. - …щом ти казаха да си избереш друго…ИЗБЕРИ СИ ДРУГО! – озъби се насреща приятелят му. Дори не стана от стола си, седеше все така спокойно отпуснат в него, само дето този път не гледаше ръце си, а право към мрачния. Като чели това беше достатъчно на Дилън да се откаже от желанието си за бира, защото само избута гневно менюто и повече не погледна към мен. Поръчката ми даде русият – Бо, май го нарекоха, взеха си по нещо безалкохолно, без да създават повече проблеми. За щастие!
След две минути им донесох питиетата – мислех да си тръгна незабелязано, точно когато отново чух зловещия глас:
- Това откъде е? – посочи с глава към раната на шията ми той – уви, още си личеше. В първият момент настръхнах…Знаех какво ми е причинило раната, знаех и как да отговоря правилно…Това, което не знаех, беше как да излъжа, така че да звучи правдоподобно и всички да ми повярват.
- Малък домашен инцидент. – отговорих несигурно аз.
- Прилича на ухапване. – отново се обади черният тип. Само гласът му ме караше да потръпвам. Беше мек и приятен, поне в началото, но веднага щом започнеше да говори ставаше рязък и остър като бръснарско ножче.
- Глупости! – усмихнах се конфузно. – Че кое животно хапе така? – опитах да се пошегувам аз.
- Хъм! – изсумтя той и отново се вгледа в ръцете си. Чак тогава видях, че на частите от пръстите му, които не бяха прикрити от ръкавиците всъщност бяха изрисувани с черен туш – татуировки! Това момче не си играе на дребно – само на 17, а вече с татуировки. Сестра ми ще има да си мечтае за подобно нещо! За Бога аз ще има да си мечтая!
Друг разговор не последва. Русият ми се ухили традиционно, докато мрачният – Дилън, скръсти ръце и демонстративно обърна глава на другата страна. Вече нямах работа тук, затова се върнах на бара, където седях докато чаках някой от клиентите да ме повика повторно – я да взема поръчката му, я да му оправя сметката, я да ми я плати.
Реших да напиша някое съобщение на Коен – ужасно много ми липсваше. Извадих телефона от униформата ми и започнах да пиша. Пръстите ми играеха по копчетата, докато мозъка ми измисляше някое ужасно мило, но едновременно с това забавно съобщение. Тогава без да искам ги чух! Трите странни момчета, които туко-що бяха дошли сега разговаряха оживено. Не че исках да ги чуя, но винаги имаше ехо, когато заведението беше полупразно.
- Колко време ще го чакаме? – поиска да знае Дилън.
- Колкото трябва! – глухо рече тъмният тип.
- Аз нямам нищо против да чакам. – през усмивка рече Бо.
- Млъкни! – заповяда Дилън. – Какъв всъщност е плана, Хънтър? – само по гласа му можех да кажа, че нервничеше.
- Стоим тук и чакаме да дойде…ето какъв! – безинтересно рече тъмния тип – сто процента отново си гледаше татуировките по пръстите.
- Разбрах, че ще правим хайка. – зарадва се Бо.
- Да, и аз. – недоволно се обади Дилън. – По неговите думи сега бил подходящия момент за това…Само едно не разбрах, той за водач ли се обявява?
- Не си хаби силите, Ди! Така или иначе никой нямаше да избере теб за водач! – просто рече Хънтър.
- Аз бих! – възрази Бо.
- Ти би избрал всеки.
- Да, така.
- Сериозно – Млъкни! – кресна му Дилън. – Защо въобще дойде?
- Това можем и теб да попитаме, нали така? – обади се отново със зловещия си глас Хънтър, при което приятелят му млъкна. – Ще видим какво ще каже той.
- Ако не се лъжа всичко това сега е заради онова нещо… - когато чух Бо да изрича тези думи, пръстите ми замръзнаха насред писането. Идеално! И тези бяха някой от различните! Върколаци? Вампири? Какви?
- Да. – отговори незаинтересувано тъмния тип. – Никой не знае какво е и всеки иска да разбере…Нормално! В такива моменти винаги се обединяваме. – последното прозвуча повече като недоволство, отколкото като констатация.
- Хънт, баща ти какво казва? – поинтересува се Бо. Като чели бащата на този Хънтър трябва да е голяма клечка, че да ги интересува и неговото мнение.
- Да чакаме. – провлачи безразлично той. – Според него трябва да разберем какво е, преди да предприемаме някакви мерки…
- А според теб? – включи се отново с киселия си тон Дилън.
- Според мен…трябва да го открием, преди то да е открило още някой невинен.
- Стига де…Не е нападало от случката с онова момиче във Форкс…
- Не съм съвсем сигурен. – при тези думи можех да усетя погледа му впит тила ми. Цялата настръхнах. Едно на ръка, че постигаше същия ефект само с плашещия си глас, друго че побъркваше с цялата си незаинтересованост и безразличност от ставащото наоколо и трето – като чели той знаеше нещо повече от своите приятели, просто го пазеше за себе си. Животът ми е пълен с откачалки!
- Чакай малко…Да не би да има още? – изръмжа Дилън.
- Възможно е! Просто някой хора са по-прикрити. Като нищо могат да пазят случката в тайна. – мистериозно рече Хънтър.
- Понякога ме плашиш, когато говориш така. – призна Бо, а аз без проблем можех да се съглася с него. Така си беше, сякаш прокарваше хиляди бръснарски ножчета по кожата ти само с гласа си.
- Все пак трябва да пипнем това нещо! – гневно се обади Дилън. – Каквото и да е направило…тайно или не…Където и да е сега…Трябва да го открием и унищожим веднъж за винаги! – удари той с юмрук по масата, толкова силно, че аз чак подскочих. Тримата се вгледаха подозрително към мен, аз им метнах само бегло поглед и пак се върнах към телефона си…Съобщението за Коен беше почти готово, само се надявах в невниманието си да не съм объркала някоя дума. Разговора се беше обърнал към неочаквано интересна тема и първоначалната ми закана да не го подслушвам прерасна в това да го попивам с интерес.
- Спокойно, човече! – провлечено рече Хънтър. – Не вдигаме революция, просто се каним да пречукаме едно копеле, което си го проси!
- Какво чакаме, тогава? – сопна му се приятеля му.
- Водачът! Че кой друг! – този път в гласа му долових презрение – не харесваше човекът, който се очакваше да ги навести, въобще не го харесваше. Сякаш бе дошъл само да се увери с очите си, че не е нещо особено, ето защо всичко му беше толкова безразлично и на моменти скучно.
- Е, той като чели…малко закъснява! – не чак толкова радостно спомена Бо.
- Обичаш да изтъкваш очевидното, нали? – сряза го за пореден път киселият тип. На него всеки му беше крив – хората, света, той самия.
- А, ти обичаш да нервничиш непрестанно. – констатира Хънтър. – Не че ми пука. Просто понякога изнервяш и останалите, нали се сещаш!
- Нали не ти пука…Тогава какво се палиш? – озъби му се Дилън.
- Не притесняваш мен… - безразлично му отвърна той.
- А кой? – гневно гръмна гласа на приятелят му.
Отговор не последва, но вероятно този Хънтър му направи някакъв жест да погледне към мен, защото този път усетих три изпепеляващи погледа впити в тила ми.
- Хей, сервитьорката… - чух как се провикна неприятният вечно недоволен тип и нямах друг избор освен да му обърна внимание.
- Да? – с неохота рекох аз.
- Имаш ли някакъв проблем с нас? – поинтересува се грубо Дилън – аз поклатих отрицателно глава. – Видя ли? – сопна се за пореден път на приятеля си той. Като чели все си търсеше хора, на които да се сопва.
- Разбира се, че няма да ти каже…- тихо рече Хънтър.
- Не, наистина…не ми пречите. – с усмивка рекох аз и отново забодох поглед в съобщението, което пишех.
За щастие отговор не последва само някакво напрегнато шушукане, или може би прекалено бързо говорене, което не можех да сведа до членоразделна реч. След малко отново усетих погледите на тримата впити в мен. Още едно напрегнато шушукане...Накрая престанах да им обръщам внимание. И се върнах към съобщението, вече беше готово и само го изчитах да видя как се е получило. Идеално! Изпрати! Готово!
В този момент усетих нечий топъл дъх във врата ми и настръхнах – само Коен ми правеше така, обичаше да шепти в ухото ми понякога. Обърнах се мигновено и застанах лице в лице с онова момче Хънтър. Колко подходящо име – “ловец”, а? Май точно такъв щеше да се окаже!
- О! – подскочих малко от стола аз.
Момчето не каза нищо. Стоеше на притеснително близко разстояние срещу мен и сякаш…ме душеше?
- Какво правиш? – изблъсках го настрани от себе си.
- Миришеш странно. – присви подозрително очи той.
- И ти не си цвете! – дръпнах му се аз. – Какво искаш? Ако е от поръчката, щях да…
- Миришеш странно. – повтори Хънтър.
- Окей, когато се прибера ще се изкъпя…Специално заради теб. Доволен ли си? – ококорих му се насреща аз. – Сега защо не се върнеш на мястото си. – едва не го изпъдих аз.
- Нямам това предвид. – поклати глава той. – Не миришеш…на нищо. – изумено премигна той. Гласът му продължаваше да звучи все така безразлично и вяло с щипки острост от време на време.
- Да ми изкарваш акъла ли дойде чак до тук? – не разбрах аз. – Ако ще поръчваш нещо казвай и се връщай на мястото си. – скръстих важно ръце.
- Какво те ухапа? – игнорира той казаното от мен.
- Не съм казала, че нещо ме е ухапало. – сетих се на време какво да му отговоря.
- Но, те ухапа нали?
- Не! Сега ще се върнеш ли на…
- Мястото ми? След малко! Ти ще кажеш ли какво те ухапа?
- Момче, не ме изнервяй! – предупредих го аз. Вече бях на ръба да го избутам до мястото му на сила, стига да можех да го помръдна де…Просто ме побъркваше със страните си въпроси. А за гласа му дума да не става…Сто процента довечера щеше да е основен участник в кошмарите ми.
- Момче? Ха-ха. – засмя се той. Имаше най-ненормалния смях, който някога бях чувала. Все едно дереш възглавница с ножовка. Караше ме да потрепервам само при звука му. – Не си много по-голяма от мен, че да ме наричаш момче. – отбеляза презрително.
- Хубаво – викай ми “момиче” и да оставим нещата до тук. – троснах му се аз. Щеше ми се вече да се махне от погледа ми. Сега ми стана ясно, колко добра идея е било да не работя при Паркър през уикенда…Добра ли казах? Гениална имах предвид.
- Та, какво те ухапа…
- Не знам! Ти кажи… - вече не издържах. – Изглеждаш като голям специалист!
- Така е! – спокойно кимна момчето.
Явно се взимаше доста на сериозно. В този момент вдигна едната си облечена в срязана черна ръкавица ръка към лицето си и я закрепи на брадичката си. Сега какво с татуировките си ли се хвалеше? Тогава се вгледах по-добре – да, имаше някаква плетеница изрисувана с перманентен туш, но по-интересното беше какво се намираше под нея – белег от изгаряне. Като чели татуировката беше само камофлаш, от който се очакваше да прикрие грозния белег. А той наистина беше плашещ…Вероятно дори продължаваше под ръкавиците. Какво ли му се бе случило на това момче?
Той точно мислеше да продължи да разпитва за белега на врата ми, когато входната врата на заведението се отвори и още едно момче влезе през нея. Беше средно високо, набито, с кестенява вълниста коса, която покриваше кафеникаво-черните му очи. Познавах го! Братът на Коен! Никълъс? Какво правеше той тук?
- Най-накрая! – възкликна недоволно Дилън. О, не, него ли чакаха, него? Той ли е водача…На хайката им? На…глутницата? Братът на Коен? Ето защо не беше отишъл с другите на лов – имаше да се устройва свой собствен, доста по-важен!
- Ник, доста се забави! – усмихна му се поздравително Бо.
- Време беше! – изсумтя до мен Хънтър. – Не сме приключили. – предупреди ме той и се отправи към масата си. Тук трябваше да се съглася с него - време беше…да се разкара.
Наблюдавах как Никълъс се настани при другите, седне и Хънтър се върна при тях. Обстановката беше напрегната. Братът на Коен, поне за сега не ме бе забелязал, само можех да предполагам какво ще е отношението му към мен, имайки предвид това което проявяваше към собствения си брат.
Пет минути по-късно групичката обсъждаше разгорещено нещо - не можех да чуя нищо. Говореха прекалено бързо и на всичко отгоре май шептяха…Нямах никакъв шанс, освен ако не бях Коен с неговия супер слух…Е, надявах се поне той да се забавлява на този прословут лов. Чакай малко! На него определено нямаше да му хареса това, че брат му се изживява като водач на…върколаците? Сега вече можех да кажа какви са момчета…След като върколажкото начало се предаваше от поколение на поколение в семейство МакГрийди, значи Ник също беше върколак…Да, май и Коен спомена нещо такова. Така че…тези три момчета, за които досега не можех да кажа нищо друго освен външните им белези, бяха върколаци. На Хънтър определено му отиваше. “Ловецът” със стряскаш глас, който можеше да те докара до агония само със смеха си…Потръпнах само при мисълта за него.
- Хей, може ли да си поръчам нещо… - чух да се обажда някой от масата. Даже знаех кой. Не беше нито един от гласовете на трите момчета – Никълъс! Е, явно все пак ще трябва да се срещна с него лице в лице…отново.
Кимнах и тръгнах към масата. С всяка стъпка, с която приближавах групичката изражението на Ник все повече се променяше – от смътно съмнение до изключително разгневено. Направих се, че не виждам това. Все пак работех тук – задачата ми беше да му взема поръчката, не да завързвам близки контакти – нещо, което с него не вярвах, че някога ще постигна.
- Какво ще обичате? – учтиво попитах аз.
- Какво правиш тук? – стана изведнъж от стола си той, отпращайки го няколко сантиметра назад. Тримата му познати придобиха любопитни физиономии, дори иначе безизразния Хънтър се заинтересува.
- Работя тук. Може ли да взема поръчката ви? – попитах аз, докато вече почуквах с химикала по тефтерчето, което държах в ръка, с надежда скоро да чуя поръчка или нещо от сорта.
- Тръгваме! – заповяда той на останалите.
- Какво?
- Чакай малко! Как така тръгваме?
- Бъзикаш се нали?
- Говоря сериозно! Тръгваме! – той прибра набързо листовете, които беше разхвърлял по масата и понечи да тръгне към изхода.
- Ник, какво ти става? – не разбра иначе толкова усмихнатия Бо.
- Знаете ли коя е тази? – посочи ме гневно с пръст той. Никой от тях не знаеше, разбира се. Те мислеха, че съм просто сервитьорка. Обикновен човек! Човек, от който не се очаква да знае за подземния свят, който бе плъзнал наоколо. Не би трябвало да вярва във вампири, да познава върколаци и още повече да излиза с вълколако-вампир.
Хънтър ме изгледа от глава до пети. Той още в самото начало бе заподозрял, че нещо не е наред. Сигурна съм, че беше разбрал и че лъжа за раната на врата ми. Сега беше повече от заинтересуван да получи отговор.
- Сервитьорката? – предположи шеговито той, гледайки право към мен. Подобно гласът му и погледа също беше остър, пронизващ.
- Ще ти се. – възпротиви му се гневно Никълъс. – Това е гаджето на брат ми…
При тези думи и тримата се дръпнаха едновременно педя назад от мен.
- Да тръгваме! – повтори отново Ник, надявайки се този път да го последват. Дилън и Бо веднага се изправиха, само Хънтър още стоеше на стола, макар и на разстояние от мен, все още ме изпиваше с поглед. Правата му коса падаше точно в очите, не ми беше ясно как въобще вижда.
- Тя знае ли за него? – без да отмества поглед от мен попита той.
- Откъде да знам…Не дружа с него. – разгневи се Никълъс.
- Знае! – безразлично подхвърли Хънтър, при което аз го погледнах изумено – как въобще бе разбрал. Останалите трима също бяха изумени от тази му реакция.
- А за нас? – изведнъж попита Дилън. Сякаш неговият приятел имаше отговорите за всичко и сега щеше да ги сподели с него.
- О, да! – кимна утвърдително Хънтър.
- Ще отречеш ли? – сопна ми се вечно недоволния Дилън.
- Не. – тихо рекох аз. – Знам какви сте. – сетне погледнах към Никълъс. – И знам Коен какъв е!
- И все пак си с него? – изуми се Бо. Определено не очаквах това от него. Но поне сега не се хилеше.
- Що за въпрос е това? – разярих се аз. – Естествено, че ще съм с него!
- Той е мелез! – грубо се обади Дилън.
- А ти си пес! Е и?
- Върколак! – изръмжа той.
- Видяхте ли? С него е! Сега каквото сте казали пред нея ще го издрънка на този мелез. – разкрещя се Никълъс, приближавайки се все повече към вратата за изход.
- Спри да го наричаш така! – заповядах му грубо аз. – Той ти е брат!
- Не ми казвай какво да правя! Щом си мелеза, значи си мелез. ТРЪГВАМЕ! – подвикна им той.
- Идиот! – викнах по диря му. Толкова бях бясна в момента. Нямаше право да обижда Коен, не само защото му е брат, но и по такъв отвратителен начин. Той не го заслужаваше.
- Да бе…Сякаш това може да ме обиди…Мелез!
ПРАС – зашлевих го изведнъж аз. Не бях усетила как съм се приближила към него дотолкова, че да го шамаросам. При това не беше невинен шамар. Чак му остана червено на бузата от удара.
Приятелите му в този момент гледаха невярващо. Бо все още мигаше неразбиращо, Дилън беше започнал да диша учестено едва ли не готвейки се за нов удар, ръцете му трепереха и като чели всеки момент щеше да експлодира. Хънтър от своя странна сякаш се забавляваше от цялата тази работа. В началото беше изумен, но сега се подхилкваше доволно.
- Той ти е брат! Нито веднъж не е казал нещо лошо за теб! Нито веднъж! Поне това му дължиш! Не го обиждай! – предупредих го аз. Идея си нямам откъде извадих цялата тази смелост да направя подобно нещо, но го направих и не съжалявах. Бих го направила отново!
- Ти откачалко, такава! – хвърли ми се разярено изведнъж. Едва не ме повали на земята, когато Хънтър скочи от близкия стол и го спря от понататъшни действия. – Пусни ме! – заповяда му гневно Никълъс.
- Не си на себе си! – спокойно му рече той. Като чели точно подобна сцена бе чакал Хънтър цяла вечер. Сцена, в която “бъдещия водач” ще се изложи, ще злепостави себе си, ще докаже че не той трябва да е водача, а някой друг. Кой? Хънтър ли?
- Тя ме зашлеви…Заслужава някой да и даде урок. – възпротиви се Никълъс, мъчейки се да се отскубне от здравата хватка на момчето.
- Ти си го заслужи! – рече просто той.
- Моля? Всички му викате “мелез”!
- Но, не всички сме му братя! – вяло рече Хънтър, окончателно затваряйки устата на Никълъс. Малкият се отскубна най-накрая от хватката му, изгледа го с гневен поглед и заедно с останалите двама излезе ядосано навън, тряскайки силно вратата след себе си.
- Благодаря! – рекох признателно аз.
- Не го направих заради теб. – сви рамене той.
- Предположих. Като чели някой иска да бъде водач, а? – реших да опипам почвата аз.
За мен целия този свят на върколаци и вампири си беше нещо ново. Въпреки, че знаех, че ги има все още ми беше трудно да го повярвам. Така че всяка нова информация от този свят, беше като хапка от голяма торта. Аз бях едва в началото и исках още ли още…Някога казвали ли са ви, че сладкото вреди на здравето?
- Хъм…Май бързо навлизаш в нещата. – констатира вяло той. Личеше си, че му е все тая – неговата цел беше да измести Никълъс от водачеството.
- Може да се каже. – свих рамене аз. – Как разбра, че знам? – беше ми любопитно.
- Е, това вече…няма да разбереш. – сложи пръст на носа ми той, карайки ме да подръпна при допира. Докато реагирам да го махна от себе си, той сам вече го бе направил. – Не ти чух името?
- Не съм го казвала. – скръстих важно ръце аз, дръпвайки се малко назад от него – не ми се щеше пак да направи този номер с пръста. Питах се кога ли ще благоволи да последва приятелчетата си.
- Нали не очакваш да те наричам “мелез”?
- Наричай ме както искаш…
- Таралин? – аз замръзнах на място, когато каза името ми. Откъде го знаеше? – Да, определено ти отива. – сетне като нещо съвсем нормално тръгна към изхода.
- Хей! Чакай! Как разбра? – попитах го от мястото си.
- Казах ти…Няма да разбереш… - сетне като чели се замисли и добави. – Не, и ако не кажеш какво всъщност те ухапа. – след което излезе със спокойно стъпка от заведението.
Типично за мен – гледах след него още няколко минути. Сега какво? И върколаците ли имаха някакви специални способности? Не им ли стигаше, че са върколаци, че чак и дарби имаха. А неговата каква ли беше? Много странно! И той ли четеше мисли? Хей, хора, имаме си нов Едуард Кълън в града, поправка малко извън него…Само дето Хънтър не беше толкова красив като него, нямаше кадифен глас и не се държеше чак толкова грубо. Виж по това, колко ме караха да настръхвам бяха почти на едно ниво. Макар, че Хънтър беше рядко срещан кошмар. Не, че беше грозен. Истината е, че имаше визия…Дори с косата, влизаща му в очите беше симпатичен. Но като чели всички тези черни дрехи почерваха и самия него. Сякаш прикриваха истинската му външност, тази която не се очакваше всеки втори да знае. Но беше плашещ откъдето го погледнеше. Този глас…побъркваше…Вероятно бе способен само чрез него да докара някого до насилствена смърт чрез агония.
След 10 минути се появи и Труди. Била срещнала стар познат и се заговорили, та затова се била забавила цял час. Когато видя, че кафето е празно, сви рамене и предложи да затваряме. Аз още от 7 насам нямах възражения срещу това предложение, така че бях по-доволна от всякога. Почистих на бързо масите, изметох пода, изчислих оборота си за деня, сетне бях готова да си ходя благополучно вкъщи. Само че, нали се сещате че когато едно момиче е сам само през нощта може да се случи какво ли не.

***
Тръгнах пеша до спирката на автобуса, който отиваше в града. Очакваше се всеки момент да дойде. Вечерта беше доста хладна. Нормално за този период от година. След рождения ми ден повече сняг не бе валял, та дори този от тогава вече се бе стопил. Аз се загърнах по-плътно в якето ми и продължавах да чакам идването на автобуса. Гадно е, когато си свикнал все да пътуваш с кола всеки ден в един прекрасен момент да ти се наложи да ползваш автобуса, но какво да се прави – още един ден и Коен се прибира.
Нейде зад мен чух някакъв странен шум. Обърнах се веднага в неговата посока – нищо. На спирката нямаше никой друг освен мен. Колко удобно! Ако случайно Никълъс бе решил да ми го върне – сега беше подходящия момент. Или не – вероятно приятелчетата му – Бо и Дилън…а защо не и Хънтър. Те все пак си бяха хайка…ловна хайка, но от друго поколение и с друга цел на сдружение.
Отново чух странният звук. Сякаш някой помиташе с все сила изпопадалите листа от земята, сякаш направо ги разрязваше изведнъж, като че с кука, нож или друго нещо остро. Инстинктивно в съзнанието ми изникна образа на Хънтър.
Започнах да се озъртам объркано. Тази игра не ми допадаше. Ама никак. Звука отново се върна.
- Ако си мислите, че това е много хитър номер, грешите! – говорех на нищото аз.
Фуууууууууууууууууш… - още бръснарски ножчета.
Аз подскочих изведнъж. Защо все попадах в такива ситуации, не ми беше ясно. А до преди седмица всичко беше толкова приятно, спокойно, без повече нападения…Коен беше с мен…Да, къде е Коен сега?
Фуууууууууууууууууш… - звука раздра тишината и заплашваше да направи същото с мен.
Окей! Нямаше да чакам това да се случи. Аз излязох от спирката и забързах към главната магистрала – все някоя кола щеше да мине, щях да я спра с надежда, че в нея няма някой извратеняк и да помоля, ако сме в една посока да ме закара до града. По-добре от това да бъда нападната отколкото от глутница върколаци с накърнено достойнство.
Фуууууууууууууууууш….Хххххххрррррррррррггггггг!
Като чели ме следеше. Идваше все по-близо и по-близо…
Започнах да тичам. Накрая така се паникьосах, че навлязох по грешка в гората. Абсолютно всичко ми беше в мъгла – всичките “не влизай в гората”, “не знаеш какво има там”, “опасно е” отидоха на вятъра. Бягах с все сила. Вече чувах как онова се приближава. Щеше да ме хване…всеки момент.
Фуууууууууууууууууш …
Но, я чакай малко…Та аз знаех кой е…Вероятно бяха момчетата – искаха да ме стреснат. Защо въобще бягах, те точно това целяха. Искаха да съм уплашена, безпомощна, беззащитна. Как пък не!
Спрях изведнъж на място.
- Знам какво си! – креснах на пустата гора аз. За няколко секунди шума заглъхна. Вероятно не очакваха да ги разпозная толкова лесно. Е, ще имат да вземат. Бях нова в този свят на свръхестествени същества, но бързо се учех.
Вече си мислех, че са се отказали, когато звукът се върна с нова сила.
Фуууууууууууууууууууш….Ххххрррррргггггг….Пффффффффффффффффффшшш
Дойде изневиделица. Странно – би трябвало да знам, че ще стане така. Не ми е за първи път и все пак. То отново ме повали на земята. Паднах толкова силно, че си ударих главата в не особено размекнатата от дъждовете почва. Болката беше убийствена, та чак притворих очи. Вече очаквах онова да се хвърли върху мен отново, както последния път, но не го направи. Сигурна бях, че е същото от рождения ми ден, не можеше да се сбърка. Тогава какво чакаше, защо не атакуваше?
Някъде в близост до мен се чу звук от схватка. Отново? Коен? Беше се върнал толкова бързо? Невъзможно. Отворих изведнъж очи и веднага ги насочих към звука. Този път видях това нещо – беше огромно, цялото космато, с дълги остри нокти…само издължената муцуна му липсваше и щях да кажа, че е животно, но не беше. Не виждах кой се бие с него – ставаше прекалено бързо за мен. Който и да беше го подмяташе насам-натам. Но и това нещо не се даваше – одраска го сериозно на няколко пъти, мисля че дори захапа ръката му.
Понечих да се изправя, но главата ме болеше толкова много от сблъсъка със земята, че отново се свлякох надолу.
Няколко минути по-късно – звукът от боя беше стихнал. Питах се кой е победил. Отново ли щеше да е пощаден живота ми или този път съдбата щеше да е взела своя дан? Стоях свита на земята, полузамръзнала от студа и се питах защо не идва. Вероятно обичаше жертвите му да го гледат в очите, докато ги убиваше. Отворих своите. Нищо!
Отново опитах да се надигна. Зави ми се свят, но се овладях и въпреки болката се изправих от земята. Все още нищо! Огледах се наоколо…Изтръпнах! В другия край на гората, на около 10 метра от мен лежеше някакво безжизнено тяло на човек, или поне на мен ми стори такова в началото. Събрах сили и забързах натам. Нямаше и следа от онова нещо.
Когато се приближих достатъчно видях кой беше…Томас. Моят леден принц! Защо всички се изпоприбиваха да ми помагат? И какво всъщност той правеше тук? Не го бях виждала от онзи следобед, когато се разбрахме повече да не влиза взлом вкъщи…А сега се беше появил…от нищото – да ме спаси? А сега той беше ранен…заради мен! Едната му ръка беше нахапана, другата – надрана, кракът му също кървеше по неизвестна причина – можеше да го е счупил.
Приклекнах до тялото. Изглеждаше толкова безпомощен и уязвим сега. Как разбра, че съм в опасност? Не, как разбра къде да ме намери? Моят леден принц! Моят леден КЪРВАВ принц! Защо му беше да идва? Защо му трябваше да ме спасява? Не, можеха ли той и Коен да проумеят, че спасение нямаше…аз наистина бях обречена на смърт. Тогава защо страдаха всички останали от това….само не и аз. Не, и както се очакваше!
Вече два пъти се измъкнах – и вече два пъти пострадаха хора, на които държа. Ха! Това не го очаквах. Аз държах на Томас? Не го бях осъзнала досега. А може би просто не исках да го осъзная.
- Томас? – отроних едва. Лицето му също беше покрито в кръв, черната му коса беше мокра и разпиляна около лицето му, беше по-блед от обичайно. Той не помръдна, дори не направи опит да отвори очи, да каже нещо – нищо, никаква реакция.
Доближих глава до гърдите му – сърцето му не биеше. Сега моето се ускори.
Допрях ръка до устните му – не дишаше. Сега моето дишане излезе от ритъм.
Опипах китката му за пулс – нямаше. Моят изведнъж изкочи от нормалните граници.
Цялата се разтреперих. Не знаех какво да направя. Той беше мъртъв – заради мен! Не! Не биваше! Не и заради мен. Какво направих? Отблъснах го…и ето какво стана…Въпреки всичко той се жертва за мен…и сега е….сега е мъртъв.
Аз го обхванах в ръцете си. Прегърнах го силно, с последните остатъци сила, с които разполагах. И започнах да плача. Плачех толкова безутешно, толкова звучно, че вероятно хрипът ми отекваше из цялата гора. Не можеше да бъде истина, не трябваше да бъде истина…Не! Не! Сълза след сълза…стон след стон… а тялото му бе все така безжизнено в ръцете ми.
четвъртък, 20 ноември 2008 г. | By: divata_airis

Размисли...



Окей, сериозно започнах да се замислям върху идея повече да не пускам абселютно нищо от фикшъна Дарк Сънсет в бг форума на Туайлайт...Не за друго ми реално погледнато хората не го възприемат както трябва - на места ми се струва, че за тях това е поредното нещо за четене, което да излапат и после да се превъзнасят колко било добро и тем подобни. Супер много се дразня на тъпия навик, който са придобили някой хора. Пример - пишат "Твоят фик е страхотен, няма втори...Обожавам го!" и след малко отваряш темата за коментари ня някой друг потребител и четеш подобни неща...Струва ми се абсурдно, не робувам на мнението, че може човек да хареса всичко и всичко да му е любимо и тем подобни. За мен любимото трябва да е едно, само и единствено, другите предпочитани и тем подобни.
И сега нядвявам се това да не звучи много егоистично...Нямам нищо против някой да каже - Твоя фик е гаден, тъп, смотан, как въобще се търпиш да го пишеш! Там е работата, че никой не го казва...Не може всичко да им харесва, още повече барабар с него да харесват още 2-3 неща - ТЪПО Е! Не държа моя фик да е единствения, който народа да обожава, просо държа да си избере едно любимо нещо, а не на всякаде да пише еднотипни неща...
Та, решението...Смятам да престана да пукам нови глави в онзи форум...Вероятно със следващата, която е в процес на писане ще направя точно това и коментарите ще бъдат само тук! Който знае за този блог знае, който не знае - да пита и ще му го кажа в крайна сметка. Просто не смятам, че на онова място имам някаква обективна критика или мнение. Само двама-трима казват нещо по-пълно от - Леле, Страхотно е! Ти си върха!
Не държа да ми казват, че съм върха, не държа да ми казват че фика е страхотен...Пиша го само и единствено заради Наси и тя си знае...На нея и харесва...Решила съм да го продължа до край - па макар сега да съм в леко разочарована и да не знам дали ще се справя с тази задача, така че ако ще го правя...вероятно ще е тук!
Ще помоля, ако някой въобще блаволи да прочете това (не държа да го коментира, но ако иска ще съм много доволна) за напред да пише коменти под главите, за да знам заслужвали си да се преправя, да се продължава и тем подобни...Така и така четете това, поне ми кажете струва ли си това, че си почупвам пръстите, измъчвам мозъка си, кьоравя очите си, за да знам да го довършам ли или не!

вторник, 18 ноември 2008 г. | By: divata_airis

Chapter XІІІ; Time For Answers, Time For True

Chapter XІІІ
Time For Answers, Time For True


В просъница усетих някакви ледени пръсти по лицето ми. Танцуваха нагоре-надолу по бузите ми, милваха ги. Допирът ме накара да настръхна, клепачите ми заиграха и аз отворих едва очи.
- Томас?
- Не е Томас. – чух гневния глас на Коен над мен. След секунда зрението ми се проясни и можех да видя и лицето му – не беше доволен от това, което бе чул туко-що, ама никак.
- Коен. – усмихна му се аз, все още сънено.
- За малко реших, че всъщност Томас ти трябва. – недоволно рече той.
- Не. – пак му се усмихнах. – Ти си ми достатъчен.
Определено ревнуваше. За пръв път момче ме ревнуваше от друго. Не че не бях имала гаджета в Салем, но те се брояха на пръстите на едната ми ръка и в повечето случаи късахме по взаимно съгласие, така че във връзката ни нямаше никаква ревност, но и никаква страст. С Коен беше различно. Той ме караше да се чувствам по-добре всеки път всеки път щом го погледнех, да потрепвам всеки път щом ме докоснеше, да изгарям всеки път щом ме целунеше. Предполагам това е страстта.
И все пак не можех да разбера защо ревнуваше от Томас. Та нали той го бе помолил да ме наглежда, да се увери, че съм добре, а може би дори да ме пази от онова нещо, ако случайно се върне. Няма нищо, че Коен беше тръгнал след него…Кой знае? Може би то е по-хитро, отколкото е предполагал и ни е проследило до вкъщи. Скрило се някъде в храстите и е започнало да дебне момента, в който ще остана сама. Същият момент, в който то щеше да ме нападне отново, довършвайки започнатото в гората.
За години напред не бих могла да се отблагодаря на Коен, за това което стори. Преглътна собствената си гордост, за да бъда аз добре, за да е убеден, че нищо няма да ми се случи, че съм на сигурно място, със сигурен човек. Томас? Беше ли той действително “сигурен човек”? Беше ли той, въобще човек? Ами онова нещо, което ме спаси от хищника? Какво беше то? Движеше се толкова бързо, дори не успях да го видя…Прелетя изведнъж и повали нападателя ми, би се с него, ако не се лъжа го беше одрал с ноктите си, беше го ухапал дори…Сякаш хорър филмите бяха излезли от кината и бяха станали част от моя живот във Форкс…Плашех се само при мисълта, какво би било това нещо, какво би се случило ако другото не се бе появило? Щях да съм мъртва – на връх рождения ми ден. Жалка смърт!
- Хъм! – обади се след минута Коен, присядайки на леглото ми.
- Намери ли го? – попитах изведнъж аз. Вече се бях разсънила достатъчно, че да копнея за отговор на моите въпроси, които в момента отчаяно се блъскаха в главата ми.
- Моля? – не разбра той.
- Нещото, което ме нападна. – станах аз в леглото си.
- Казал ти е, че го търся, а? – недоволно констатира Коен.
- В този ред на мисли…. – аз се приближих и го целунах по бузата.
- Това пък за какво беше? – погледна ме учудено с езерно-сини си очи той – изглеждаха необикновено мътни.
- За дето въпреки, че Томас ти е неприятен, го помоли да ме наглежда, докато ти се върнеш.
- Той, като чели, е голямо плямпало. – измрънка кисело приятелят ми.
- Може да се каже…А, да, каза също да те питам за това нещо,…което ме нападна…Какво е? Каза, че си щял да знаеш?
- Хей, хей! Още не си се разсънила, а вече започна с въпросите. – стана изведнъж от леглото ми той. Чак сега видях как всъщност изглеждаше. Беше изморен и то много. Дрехите му, същите от рождения ден, бях целите мръсни, покрити с прах, кал и дори…Кръв? Тъмнокестенявата му коса беше рошава и стърчаща на всички страни. Тя също беше покрита с прах, даже с шумки от листа, сякаш се бе въргалял в гората цяла нощ…Чакай малко! Въргаляне в гората, изморен вид, при това кръв по дрехите му…Възможно ли беше Коен…Коен да ме е спасил от онова нещо?
Трябва да призная, че доста бързо се появи след схватката между двете същества в гората…Като нищо можеше да е той. Беше ли наистина?
- Ти ли беше? – едва дишах, докато му задавах въпроса си аз.
- Какво? Къде? – започна да мести неразбиращо очи от ляво на дясно, в търсене на същината на въпроса ми.
- Ти ли ме спаси от онова нещо? Нещото, което ме нападна? Ти ли беше, Коен? – едва изричах думите, опитвайки да ги приема реалния факт – че той всеки момент можеше да каже “Да!” и тогава всичко отиваше по дяволите.
- Не знаеш какво говориш! – отсече рязко той, след кратко мълчание. – Да ти приличам на Супермен?
- Супермен? Още един супер герой! Вие свръхестествените си падате по тая реплика, а? – недоволно рекох аз, скръствайки важно ръце, докато стоях още в леглото си, обгърната от завивката ми.
Той ме погледна засегнато, след секунда смени изражението си с каменно и рече спокойно:
- Не си закусвала, нали? Сега ще ти донеса нещо за ядене ! – сетне без да ме погледне се обърна и излезе от стаята.
Аз продължих да гледам след него, мъчейки се разбера дали побърза да изчезне от погледа ми, защото го засегнах, като намекнах, че вече втори път някой ми минава с номера за “супер героите” или, защото бях права, че именно той е бил моя спасител в гората, именно той ме е предпазил от онова нещо, благодарение на него сега бях жива.
Отпуснах се безпомощно отново в леглото ми, обмисляйки как да накарам Коен да ми даде отговори…Прекалено много въпроси се въртяха в главата ми. Време беше за малко разясняване на нещата, които без това бяха по-мрачни и от мен напоследък.
- Попитай го отново и ще ти даде отговори! – чух хладен глас откъм прозореца, при което се заковах изведнъж стреснато в леглото ми, дишайки за пореден път тежко. Тия хора трябва да се научат да ползват вратата! Томас отново беше на същото място, както последния път, когато го видях, сякаш въобще не беше излизал. Но знаех, че не е бил тук, поне не докато Коен беше при мен. Трябва туко-що да се е появил отнякъде. Но, това не променяше факта, че беше чул по някакъв налудничав начин, абсолютно всичко. А може би, точната дума беше свръхестествен?
- Какво правиш тук? – издразних му се аз. – Каза, че няма да влизаш повече взлом!
- А, какво ако не съм излизал? – попита важно той.
- Моля? Стоял си в стаята през цялото време? И как така Коен не те е усетил?
- Не би могъл, след като си поиграх с мозъка му. – сви невинно рамене леденият принц. Това с бърникането в чуждите глави, като чели му беше хоби. Можех да кажа, че на моменти дори го прави просто от скука…
- Не си честен! – грубо рекох аз, докато придърпвах завивката към себе си.
- О, не се тревожи…Той също има скрити козове. – мистериозно додаде Томас.
- За какво говориш?
- Питай го! – настоя за втори път той.
- Теб какво те засяга?
- Ако си готова да чуеш неговите отговори, Таралин, ще бъдеш готова един ден да чуеш и моите. – просто рече той и с това изречение обясни цялото си присъствие в стаята ми.
- Това не трябва ли аз да го реша…или и мен ще принудиш…по твоя начин?
- Няма да те принуждавам за каквото и да било. – бръкна си той в джобовете и се загледа традиционно през прозореца на стаята ми. Навън валеше и все пак можех без особени усилия да кажа, че е късен следобед.
- Сега не правя номера със затъмнението, нали знаеш?
- Да, знам!
- Тогава?
- Искай отговори от Коен. Той ще ти ги даде. Не е способен да ти откаже. – сигурно заяви принцът, без да отмества поглед от прозореца.
- Томас, какво правиш НАИСТИНА тук? – попитах го съвсем директно аз.
- Готова ли си да чуеш отговора? – за пореден път попита той, обръщайки поглед директно към мен. Вълнението в очите му беше спокойно. За пръв път го виждах такова – не ме повличаше след себе си, не заплашваше да ме погуби, както преди. Всякаш самото то се беше самоунищожило в опитите си да ме спечели на своя страна и сега единственото, което му оставаше бе…да чака. Да чака сама да дойда при него! Е, нямах това намерение!
- Не! – сигурно рекох аз. – Не искам да знам нито този отговор, нито какъвто и да било…Не и от теб, Томас.
- Нали вече не те плашех? – не разбра засегнато принцът.
- Това, че не ме плашиш, не значи че съм станала непредпазлива. Има нещо в теб, което ме жадува,…иска да ме има. Ето това ме кара да настръхвам истински…То винаги е там, дори когато не го виждам, усещам го…То е част от теб…Така че, не съм готова да получа каквито и да е отговори, не и докато не приема това нещо. Така, че отново – Не! Не искам да знам отговора. – спокойно му рекох аз. Беше си самата истина…Не бях готова за отговори от него. Може би бях права в предположенията си какъв всъщност е той, може би грешах, но не мислех че е дошъл момента да разбера което от двете е правилното твърдение. Поне, не още!
- Изглежда е време да си ходя. – сви кисело перфектните си устни Томас. Накарах го да се чувства неудобно и това си личеше. – Повече няма да влизам така… - рече той на тръгване. – Не, и докато ТИ не ме помолиш. Не, и докато ТИ не ме намериш, искаща да чуеш отговорите, които отдавна се готвя да ти дам. – той сведе глава и направи една крачка напред.
- За Бога, защо се готвиш отдавна за това? – през смях попитах аз. Определено ми беше смешно – защо му е на човек да се готви с отговори на въпроси, които е възможно въобще да не му бъдат зададени. Освен естествено, ако не държеше ужасно много на мен. Нямам предвид като приятел, а като…Не! Това беше абсурдно. Но тогава, защо ще ми подарява подарък, който лично е направил? Защо все ще иска да науча отговорите…Защо все ще иска да разбера действително какъв е той? Освен ако… - Томас, нали знаеш, че сега съм с Коен? – погледнах го сериозно аз.
- Естествено, че знам. – без да се обръща хладно рече той.
- Тогава защо правиш всичко това? Защо се държиш с мен, сякаш…сякаш…
- Довиждане, Таралин! Твой ред е да ме търсиш.
Едно мигване по-късно и него вече го нямаше. Вратата на стаята ми в този момент се отвори и в нея влезе Коен с табла на ръце, на която се мъдреше купичка корнфрейкс и чаша портокалов сок.
- Не знам как се откъсна от сърцето на съквартирантките ти зърнената закуска и сока, но все пак се откъсна…Факт! – той повдигна таблата в ръцете си.
Аз стоях и гледах разсеяно към него, обмисляйки станалото преди секунда. Реших да не споменавам пред Коен за него, ето защо бързо смених изражението си и се усмихнах с надежда той да не заподозре, че нещо не е наред.
- Какво да ти кажа…Хубаво момче вкъщи! Те няма да пропуснат случая да се натегнат.
- Ол, колко си груба! – развесели се той, слагайки таблата на краката ми. – Сега ще ви оправя и възглавниците, принцесо! – намигна ми той, сетне намести калъфката ми, така че да ми е удобно да се облегна на нея и да ям спокойно закуската си, която нормалните хора по това време вероятно брояха за вечеря.
- Аз ли съм груба? Моля те…Преди два дена Лесли дойде с уж, кисела физиономия в стаята ми и ми каза: “Нали знаеш, че аз пера тази седмица…Та, стана така, че “по грешка” съм оставила един черен чорап в бялото ТИ пране и сега то е малко…цветно.”, сетне се ухили тъпо и изчезна. Нарочно го е направила. – кисело заявих аз. – сетне се отпуснах на вече наместените възглавници.
- Прекалено си критична. – отбеляза Коен.
- А, не бе…Виж в какъв кошмар живея – Карла едва не умря преди месец от някакъв хищник в гората…Сега това нещо и мен нападна…И сега ми кажи какво положително има в цялата тази работа? – ококорих му се насреща. Вероятно бе решил, че съм забравила за част от въпросите ми…Да, ама не…Няма къде да бягаш, Коен, ще даваш отговори! Изглежда все пак желанието на Томас ще бъде изпълнено, поне в това отношение.
- Яж си закуската. – прибута той купичката към мен.
- Бягаш от основната тема. – напомних му аз след като преглътнах една голяма лъжичка овесени ядки.
- Стига, Таралин, не можеш ли да просто да приемеш, че за теб е по-добре да не се замесваш в това…По-добре да не знаеш нищо! – настоя той и се отпусна отново на края на леглото ми.
- Коен, не си ли чувал, че това, което не знаеш може да те убие? – попитах аз, след като преглътнах още една лъжица ядки.
- Това, че знаеш за него, не значи че ще спасиш живота си. – мрачно отрони Коен.
- Ти спаси живота ми снощи, не ми казвай, че точно ти ще ме убиеш. Какво толкова, ако само кажеш едно просто “Да!”, на въпроса ми? – впих поглед в очите му – отново бяха мътни, а той самият несигурен.
Коен въздъхна тежко, сетне рече:
- Да, аз те спасих от онова нещо. – при тези думи аз го прегърнах силно, заплашвайки с бурното си размърдване да обърна таблата в леглото. – Не е кой знае какво. – отрони след секунда той.
- Шегуваш се, нали? – ококорих се насреща му аз. – Ако не се беше появил, щях да умра…- докато изричах това някак несъзнателно протегнах ръка към раната на врата ми – лепенката все още я прикриваше прилежно. Изведнъж се сетих, нещо за което досега не се бях замисляла. Ами ако сега и аз станех като него? В смисъл, че то ме ухапа…Да, не ми даде да пия и аз от кръвта му, но кой знае какво всъщност се правеше, за да станеш такъв…Аз не искам да съм като него! Не, не искам. Аз съм просто човек – критичен, разсеян, често дезориентиран, но съм човек и такъв исках да си остана! – Аз…аз…ще стана ли като него? – докато задавах въпроса, сърцето ми вече биеше ускорено и заплашваше всеки момент да се пръсне.
- Хей, спокойно. – видя той първите изблици на паника в мен, или поне на мен така ми се стори. – Сърцето ти всеки момент ще се пръсне…Спокойно!
- Чуваш сърцето ми? – погледнах го изненадано, тъй като се намираше на около 40 см от мен и би било малко трудно за нормален човек да го чуе. – Това…това…от твоята същност ли идва? – той кимна несигурно. – Какво си ти?
- Първо се успокой! – настоя Коен, отмествайки таблата с дополовина изядените овесени ядки от краката ми и слагайки я на рафта до леглото, сетне ме придърпа в прегръдките си. – Спокойно…Няма да станеш като него…Няма, чу ли!
- Какво всъщност беше то? – аз отместих глава от здравата му хватка и го погледнах право в очите, търсейки в тях отговора…Езерата бяха потъмнели. Правеха ли го наистина? Потъмняваха ли езерата…или всичко беше от Коен?
- Не съм съвсем сигурен. – призна недоволно той. – Търсех го цяла вечер…Нямаше и следа от него…Даже миризмата му не успях да усетя.
- И обонянието ли ти е силно, както слуха?
- Обонянието, слуха, зрението…особено на тъмно. – докато обясняваше очите му шареха из стаята, сякаш обясняваше на нея, а не на мен.
- И ти си? – подсказах му аз, как да продължи по натам разказа си. – И ако може този път, да гледаш към мен докато обясняваш. – невинно добавих след секунда.
- Извинявай! – сведе глава той. – Просто досега…не съм казвал това на никого…Не и на нормален човек. Обикновено ние различните се познаваме от далече, когато се видим. – мрачно рече Коен. – Така че ми е трудно…Досега всички знаеха какъв съм, без да се налага да им казвам…
- Кълън! – предположих кого има предвид.
- Знаеш какви са? – една не изръмжа той, докато задаваше въпроса.
- Не…точно. Подозирам. Но, ми е все едно…Не се бутам особено да знам… Точно в техния случай знанието не доведе до нищо добро. – признах кисело аз.
- И защо си мислиш, че при мен ще доведе до нещо по различно?
- Защо тях не ги обичам, както обичам теб! – рекох сигурно, при което той се наведе и ме целуна нежно по устните.
- И аз те обичам! – прошепна едва. – Е, готова ли си да чуеш…великата тайна? – убедено попита той. Изглежда устното признание за чувствата ми към него му беше достатъчно да го убеди, че истината е единствената възможна алтернатива в случая, че можеше да ми има доверие, че нямаше да го предам. Погледнах в очите му – водата бе все така мътна. Като чели някой, някъде…преди време го беше направил! Беше предал доверието му…От това ли се боеше, че и аз ще направя същото?
- Да! И Коен,… - той впери поглед в мен. - ...можеш да ми имаш доверие. – уверих го аз.
- Знам…Вече го знам! – наведе се той и този път ме целуна по челото. – Та, какъв съм аз всъщност? Де да можех да отговоря – човек! – мрачно призна Коен. – Но, не съм, Таралин…Не съм човек!
- За това можех и сама да се сетя. – усмихнах му се топло.
- Какво мислиш, че съм? – стана му любопитно изведнъж.
- Ъм… - реално погледнато след определенията по негов адрес, от страна на Кълън като “мелез” и “единак”, бях стигнала само до един прост извод: - Върколак?
- Хаха! – развесели се той.
- Не си ли?
- Хах…Не, не е това…Почти си близо!
- Не разбирам. – нацупих се аз.
- По-скоро съм нещо като…кръстоска… - аз направих странна физиономия – Полу-върколак съм…, но съм и полу-вампир. – изрече бавно думите той, очаквайки моята реакция. Съвсем предвидимо – бях забравила да мигам. Стоях с ококорени очи на среща му и се опитвах да приема чутото, само дето то беше толкова невероятно, че дори не можех да помръдна от потрес. – Е, не очаквах точно тази реакция. – обади се иронично след малко.
- Ти си К-А-К-В-О? – едва отроних аз.
- Полу-върколак, полу-вампир. – повтори без усилие Коен.
- Чакай малко…Как…Как?
- Спокойно. – потри рамото ми той.
- Не, чакай…Как това е възможно? – скочих от прегръдките му. - Гледах нещо подобно в “Подземен свят”, но ти едва ли си генетично създаден, нали така? – след секунда се замислих върху казаното от мен туко-що. – Не си, нали?
- Не, не съм… - засмя се той и пак ме прегърна. – Моята кръстоска е станала…хъм…случайно. – призна неприятно.
- Разкажи ми. – потърках подканващо рамото му на свой ред. Знаех колко му е тежко в момента и исках да знае, че не го правя от чисто любопитство, но и за да му олекне и на самия него. Не го беше споменавал пред никого все пак…Аз бях първата.
- Знаеш ли, че баща ми се е оженил повторно... – когато каза това, реших че пак сменя темата, но все пак не го спрях. Сега той имаше нужда от слушател и аз бях насреща. – Ребека…сегашната ми майка, всъщност не ми е истинска майка. Тя е майка само на…Никълъс. Моята е починала при раждането ми. – отрони едва Коен. Сега разбирах колко му е тежко всъщност – той беше различен в семейство от нормални. А може би грешах?
- Тя… - започнах несигурно аз. - …била ли е…
- Не! Поне не през целия си живот. – аз го погледнах със смесица от изненада и неразбиране. – Майка ми през цялото време... е била…човек! Седмият месец от бременността и, обаче…когато е бременна с мен, нали...Тя бива нападната…Познатата история, прибира се по тъмно, минава от не където трябва и попада на не каквото трябва… - аз се сгуших още повече в прегръдката му, потривайки за пореден път рамото, с надежда да му дам кураж. – Било е вампир. Явно е бил доста гладен…Вероятно новороден…Те са по-кръвожадни. Нахапал я е…едва не я е довършил на място, когато човек минаващ наблизо вижда сцената. Вика линейка...Откарват майка ми…Тя е изгубила много кръв и никой в болницата идея си няма какво всъщност се е случило с нея…Е, може би освен Кълън…
- Да се направим, че не съм чула това. – премигнах отрезвително аз, опитвайки се да преглътна идеята, че прекрасния доктор Кълън също е част от същността на осиновения си син и братовчед му и още повече, че и по-това време е бил на работа в болницата. Изглежда едва на 30 години, как е възможно? Е, разбира се, ако си...безсмъртен това едва ли би било проблем!
- Имало риск да загуби бебето, затова предизвикали раждане…Два месеца преди уречената дата…По техните думи, само така може ли да ме спасят. Но отровата вече е била в майка ми, предвид това, че онзи вероятно е бил толкова гладен, че на моменти сигурно се е нахапал сам, само и само да докопа свежа кръв…Вероятно някоя от раните му е била отворена…Неговата кръв попада в майка ми и ето как тя предава отровата на мен…Веднага след раждането тя умира…Загуба на кръв! Че как иначе. – изсумтя накрая.
- Но…След като “отровата” се е предала на теб…Това не значи ли и че…
- Да…Майка ми също е заразена…И до днес не можем да я намерим. Баща ми каза, че е погребал празен ковчег. – гневно обясни Коен.
- Ол, това е…толкова…
- Ти искаше да знаеш…
- Така е. Все още искам.
- Тогава не ме съжалявай! – настоя той.
- Съчувствам ти, не те съжалявам, Коен. – прегърнах го силно аз.
- Готова ли си за върколашката част? – обади се след малко, като чели въобще не бе забелязал, че го прегръщам, аз само кимнах мълчаливо. – Идва от баща ми…Забавно! От майка ми – вампирското начало, от баща ми – върколажкото! Кой е като мен? Но да не се отклонявам…Цялата тази работа е наследствена…Предава се от баща на син. Позната история – пра дядо ми е бил такъв, дядо ми е бил такъв, баща ми е такъв, и аз съм такъв…дори…- той ме погледна несигурно. – дори брат ми е такъв…
- Затова се държа така с теб. – сетих се аз.
- Не си ли забелязала? Всички се държат така с мен! Мелез! Ето как ми викат. Защото не съм нито от едните, нито от другите…Средата винаги ме е устройвала, но не и тях…За тях съм някакво недоразумение, без което могат да минат, за което им е все тая.
- На мен не ми е все тая за теб. – обхванах раменете му с ръцете си.
- Знам…Точно затова го казвам само на теб. – той също ме прегърна. – Ти си единствения човек, на този свят, който има значение аз мен. Само ти ме приемаш такъв какъвто съм…Единствено ти, не се притесняваш да зададеш правилните въпроси, в точното време и спокойно да понесеш всеки един отговор, колкото и объркан, нереален и стряскаш да е той. Само ти, Таралин Евънс, можеш да ме разбереш истински!
Коен се надвеси над мен и устните ни се сляха в целувка. Прекрасна целувка, която потвърждаваше всички тези думи, които той ми каза туко-що…Вълшебна целувка, която никога нямаше да забравя.
- Доволна ли си? – попита спокойно той, след като устните ни се отлепиха. - Получи ли своите отговори?
- Само още един! – сетих се изведнъж аз.
- Каква е твоята дарба?
- Моля?
- Имаш дарба нали…Вие “различните” си падате по тези неща… - Истината е, че въобще нямаше да се сетя за тази възможност, ако не беше намека на Томас за “скритите козове”, които пази Коен. Досега не бях усетила да има такива…Но исках да ги знам, определено исках. Ако щях да бъда с него – трябваше да знам всичко. Не ми се щеше накрая да се окаже, че ме е манипулирал по някакъв начин, а аз така и не съм разбрала.
- Томас ли ти каза? – гневно попита той. Изглежда нищо не можех да скрия от него…Е, може би освен това - кога ми го каза, примерно преди 15-тина минути…Не, това можех да го премълча. Със сигурност нямаше да му хареса това, че леденият принц си е играл с мозъка му. – Да, имам дарба…Но, не е нещо особено…
- Като спасяването ми ли? - подкачих го аз.
- Не, наистина...Не е нещо, с което да се хваля.
- Ол, заинтригува ме. Каква е?
- Добре…- той се намести хубаво в леглото и се обърна с лице към мен, откопчвайки се от ръцете ми. Вдигна ръце успоредно пред лицето си. – Виждаш ги, нали? – аз кимнах, нямайки ни най-малка идея каква всъщност е неговата дарба. След малко той ги размаха пред лицето си във формата на хикс и изчезна...Изчезна? Как така? Туко-що беше тук?
- Коен? – започнах да го търся с поглед на последното място, на което го бях изгубила. След секунда долових с периферното си зрение нещо зад себе си и се обърнах изведнъж – беше Коен, стигнал за 3 секунди от другата страна на леглото. – А! – стреснах се аз.
- Казах ти, че не е нищо особено. – сви рамене той и ме целуна по бузата.
- Това ли беше? – попитах изумено аз. – Ставаш невидим?
- Хаха…Леле, наистина гледаш много научна фантастика. Не ставам невидим…Просто съм по-бърз…от каквото и да било.
- Спираш времето? – продължавах да гадая.
- Ох, сериозно…хаха…спри с фантастиката – развесели се Коен.
- Добре де, какво е тогава? – нацупих се недоволно аз.
- Казах ти…По-бърз съм…Дори от времето…Докато за теб една секунда е едно мигване, за мен е като да сляза от твоята стая до долу и да се върна обратно. – обясни той.
- Тогава как се върна толкова…хъм…бавно с таблата. – кимнах аз към шкафа до леглото ми, на който все още лежеше таблата с остатъците от моята закуска.
- Всъщност…не знам. – призна недоволно той. – Но, мога да предположа къде е причината… - вече предусещах накъде бие. – Томас, да се е навъртал напоследък? – аз само му се усмихнах виновно.
- Обеща никога повече да не идва в стаята ми…освен ако аз не го поканя… - Коен ме изгледа раздразнително. – Е, аз така и така нямам това намерение, така че…Можеш да си спокоен! - целунах го на свой ред по бузата аз. – Хей! Ето защо онази вечер на паркинг алеята първоначално не те видях. – сетих се изведнъж аз.
- Коя вечер?
- Когато се събрахме, не помниш ли…Аз се появих по пътя и очаквах да те…видя…Но те нямаше никъде…Изведнъж от нищото…
- А…да. – призна с усмивка той. – Направих го тогава. Всъщност по това време обикалях като луд наоколо…така че…нормално, да е било малко бързичко. – продължи Коен, след секунда се намръщи и рече: - Как така си ме очаквала? – аз изтръпнах при тези думи…Нямаше да му хареса отговора, определено нямаше. – Томас? – сам се сети той.
- Просто ме изпращаше. – свих рамене аз. – Момчетата правят такива неща.
- Всъщност не! Правят го само с момичетата, които харесват. – гневно рече Коен. Аз замълчах за секунда. Чудех се какво да кажа…Всичко това с ревността на гаджето ми, с потенциалната привързаност на Томас към мен ми изглеждаше много странно. Обикновено момчетата не се избива да са с мен. Предполагам се дължеше на това, че в повечето случаи над мен властваше вътрешният ми мрак, а той често се проявяваше и навън…Отблъсваше ги! Колко странно – отблъсква нормалните хора, привлича “различните”!
- Е, все тая…Единственият човек, който искам да ме изпраща за напред си ти…Не го забравяй! – отново обвих ръцете си около него.
- Ти, не го забравяй! – Обстановката ставаше напечена и отчаяно се нуждаеше от нова тема за разискване.
- Хей, след като си полу-вампир… - сетих се аз. - Пиеш ли кръв?
- Ти как мислиш? – вдигна подмолно вежда той.
- Окей, това беше стряскащо, между другото.
- Знам. – захили се доволно той. - Но, да, пия кръв…Е, не толкова често, колкото истинските вампири. Но пия.
- Човешка? – не разбрах аз, вече ужасена от предстоящия отговор.
- Не! Това е ужасно…Как мога цял ден да прекарвам с някой човек и накрая да му изпия кръвта? Отвратително е…Искам да кажа – този град е малък, всички се знаем...Не мога да наранявам хора, против природата ми е. Пия кръв от животни…Не казвай на тия от ПЕТА! – пошегува се Коен.
- Уол…Май след това уточнение се чувствам…Хъм, леко комфортно…Не ме възприемаш като животно, нали? – пошегувах се на свой ред аз.
- Не, разбира се. – той отново ме целуна по челото.
- А, това нещо,… - не ми излизаше от главата случката в гората. – ...което ме нападна…Същото, което нападна Карла ли е? Защото сега съм повече от сигурна, че не е било диво животно.
- Възможно е. Все пак никой не знае какво е. – отново призна мрачно той.
- В смисъл?
- Ами върколаците казват, че не е тяхно…Вампирите също…Никой не знае какво е. – призна той. – Но пие кръв – факт! И изглежда като върколак! За пръв път виждам такова нещо…
- Късметлия! – изсумтях иронично. – Аз дори не можах да го огледам, защото беше заето да изсмуква кръвта ми…Но, я чакай малко…Има още върколаци…и вампири? – все пак още се мъчех да приема факта ,че гаджето ми беше полу-върколак, полу-вампир, а той сега ми стовари, че имало още...Е, добре де...за вампирите предполагах, но си е друго да ти го кажат в лицето. Някак стряскащо е! Знам, че знаеш, ама за да потвърдя!
- Да…Кланове! Вампирите са на гнезда, върколаците – на глутници. А, аз…не принадлежа към нито един от тях. – мрачно добави Коен.
- Може би е за добро…- успокоих го аз.
- Да си отделен от всички едновременно…никога не е за добро. – поклати отчаяно глава той.
- Значи никой не знае какво е, така ли? – отново смених темата.
- Не, никой не знае.
- Тогава, ти как въобще разбра…
- Спомняш ли си номера с изчезването от преди малко?
- Правиш го и на тях? – започнах да мигам учестено.
- Налага се…Иначе как ще разбера какво става.
- А, те не те ли усещат…някак.
- Да, би трябвало, чрез миризмата,…но когато си по-бърз и от вятъра нямат голям шанс. Пък и миризмата ми е доста необичайна – едната ми половина им мирише на един от техните, докато другата ги удря право в носа. Но, както казах съм ужасно бърз и докато кажат “Помирисах те ли това?” мен вече ме няма…
- Я, го виж него…колко е хитър!
- Отчаяните времена, пораждат отчаяни мерки. – оправда се той.
- Хах… - премигнах уморено на среща му. Сякаш изведнъж цялата ми сила беше изчезнала от тялото ми. Виеше ми се свят и едва държах очите си отворени.
- Таралин… - забеляза той неадекватното ми държание. – Време е да си починеш. – рече сигурно, сетне свали калъфките от предишната им поза и ги остави в обичайната – за сън. Той внимателно обхвана главата ми с ръцете си и ме положи да легна. – Отпаднала си. Трябва да си почиваш.
- Напоследък само това слушам… - отроних отнесено аз.
- Тогава го изпълни… - за пореден път ме целуна по челото Коен.
Веднага щом главата ми докосна калъфката, клепачите ми отново започнаха да играят. Натежаваха, вече не можех да ги държа отворени, не можех да се боря с умората, ето защо ги затворих. Сънят дойде като изневиделица, удари ме изведнъж и ме понесе в своите реалии…Върколаци, вампири, кланове…Толкова много цветове, насищащи света на сънищата, толкова живи картини…и само една без значение – аз!

понеделник, 17 ноември 2008 г. | By: divata_airis

Chapter XІІ ; Happy Bloody Day!

Chapter XІІ

Happy Bloody Day!


Краят на ноември! Още по-точно 24 ноември! Моят рожден ден! Не съм маниак на тема – мразя рождения си ден, мразя го, но не мога да кажа и че го обичам особено. Смятам, че това е повсеместно явление по всички краища на земята. Има хора, на които им е писано да имат страхотни рождени дни, за които след това да разказват, както и такива, на които не им е отредено да се радват на своите.

Тази година аз имах дори повече от обичайните причини да не се радвам. Преди казвах – “Салем! Ето защо не си прекарвам хубаво!”, а сега казвах: “Форкс, далече от семейството, никакво свободно време и всекидневна умора!” По самия си замисъл не се предполагаше денят да радва по някакъв по-особен начин. Падаше се в понеделник – тоест бях на работа,…не една, а две. Дори да исках да го отпразнувам по някакъв начин, нямах време да кроя каквито и да било планове. Карла обаче беше голям ентусиаст – веднага предложи да направи нещо по въпроса, но аз учтиво отказах. Не биваше да я занимавам с моите неща, още повече това беше моя рожден ден, трябваше аз да го подготвя…Коен също се включи с няколко предложения, но и на него отказах.

Стигнах до извода, че трябва да направя рождения си ден в тесен кръг - аз, Карла и Коен разбира се. Без моето семейство! Първият ми рожден ден без тях…Касандра сигурно беше в маниакална депресия от новината, защото през две вечери ми звънеше да ме види какво правя…Какво ли можех да правя? Работех! Ставах сутрин – пиех едно силно кафе, закусвах каквото можех, след което Коен идваше да ме вземе и ме откарваше до Ла Пуш, след което отново си отиваше. Понякога се връщаше пак на обяд – от една страна да ми донесе нещо да ям, а от друга като чели да ми напомни нещо – колко ме обича. Изглежда доста се беше привързал към мен, защото не ме изпускаше от поглед. Сякаш смяташе, че някой ме следи. Когато към четири ме връщаше обратно във Форкс, отново оставаше…понякога цяла смяна. Харесваше ми да знам, че колкото и да бях уморена само да отправех поглед към него и той беше там – усмихваше ми се топло и сякаш с поглед ми казваше “Всичко ще бъде наред!”

Колкото до Кълън – не ги видях повече. Съвсем бях забравила за тях. Един сън ми напомни!

Отново тичах из гората…и отново нещо ме гонеше…Същият звяр от предишния сън. Възможно ли беше? Не, не беше той…Някак по-различен ми изглеждаше. Но беше също толкова кръвожаден и бърз като първия. Аз тичах, ли тичах…Без успех! Накрая нещото отново ме хвана. Но този път когато го погледнах имаше човешки образ. Образ, който познавах, лице което не можех да забравя…Беше Едуард! Гледаше ме с потъмнелите си очи. Беше жаден, много жаден. Искаше кръвта ми. Аз стоях като препарирана и не можех нищо да направя…Минута на отчаяни мисли, след което ръката му се заби изведнъж в гърдите ми. Той хвана нещо здраво и го извади навън. Сърцето ми! Аз виждах как кръвта се стича по дрехите ми, по тялото ми. Бях още жива! Защо? Може ли човек да живее без сърце?

Събудих се! Обичайното – цялата бях в пот, едва дишах и сърцето ми щеше да изкочи от гръдния кош. Е, поне беше все още беше на мястото си!

Седмица преди рожденият ми ден, като чели всички бяха забравили за него – нито Карла мрънкаше непрестанно за някакво парти, нито Коен предлагаше дома си, за неговото осъществяване, да не говорим, че малката ми сестра не ми бе звъняла…изобщо. Като чели всички се бяха наговорили да забравят. Да, вътрешно ми се искаше вече никой да не го споменава, но не чак толкова очевидно…

Дните се изнизваха, а забравата се разпростираше все повече. Последният път Коен ме попита дали съм заета на 24 вечерта, защото щях да вземе филм да гледаме. Той се шегуваше, нали така? Трябваше да се шегува! Карла пък спомена, че този понеделник имала работа извън града…Каза го ей така – безразлично, сякаш не пропускаше един не-чак-толкова-специален-за-мен-ден и все пак беше моя рожден ден. Странно нещо е живота – докато си мислиш, че си наясно с него, осъзнаваш че всъщност никога не е било така и през цялото време най-мазохистично си се самозаблуждавал. Ето защо ми дойде като гръм от ясно небе, откритието, че всъщност аз искам да имам хубав рожден ден, с парти, гости и всичко останало. Не исках да мине като поредния дъждовен ден в този град, а защо не и снежен – напоследък метеоролозите често посочваха, че има вероятност да превали и сняг. На моя рожден ден! УОУ! Ако се случеше, щеше да е като приказка – съвършен! Но, не и ако всички се правеха на разсеяни…или не – те действително съвсем бяха забравили. Коен дори забрави да ме вземе от болницата два дни преди заветната дата. Чувствах се като ненужна вещ, който всеки може да забрави и после да се върне да си я прибере, защото знае, че тя все още ще бъде на същото място.

Оставянето ми до по-късно в болницата, заради Коен ми костваше това да видя Томас. Беше дошъл при чичо си по някакъв повод и съвсем случайно се засякохме.

- О, колко странно приятелят ти, не е ли дошъл още?

- Не. – сбърчих недоволно нос аз. Той пък откъде знаеше, че сега ходя с Коен?

- Да те закарам. – предложи уж безразлично той.

- Коен, ще дойде! – настоях отново. – И всъщност с какво ще ме закараш, като ти дори нямаш кола? – сетих се изведнъж аз.

- Волвото на Едуард. – просто рече принцът, подрънквайки с ключовете.

- О, Едуард вероятно е в екстаз! – рекох саркастично.

- Той замина. Едва ли му пука особено. – с нескрито разочарование рече Томас. Изглеждаше така сякаш искаше да ме попита още нещо, но не беше сигурен как щеше да прозвучи и затова само отвори уста да го изрече, но млъкна насред първия звук. – Е, чакай си! – след секунда изстреля хладно той и понечи да си тръгне. – Приятно изкарване в понеделник. – усмихна се на тръгване и се изгуби от поглед.

Тази усмивка! Трябва да призная, че ми липсваше! Не, че Коен нямаше страхотна усмивка – но неговата беше някак топла, успокояваща, позната…Докато тази на Томас беше ледена, предизвикваше неудобство и често можеше да ранява. Колко противоположни бяха двамата. И все пак, той откъде знаеше за рождения ми ден? Едуард го нямаше, за да го прочете в мислите ми и да му каже, че е тогава…Как бе разбрал? Е, да мисля положително – поне той не бе забравил!

След две минути се появи и Коен, гледайки недоволно по посока на отпътуващото сиво волво:

- Кой беше това? – гневно попита той. – И не ме лъжи! – предупреди ме предварително.

- Томас. – просто отговорих аз, докато си слагах предпазния колан.

- И какво искаше?

- Да ми пожелае приятно изкарване в понеделник. – свих рамене, с надежда Коен да се усети какво има в понеделник.

- Че какво има в понеделник? – не разбра изнервено той.

- Нищо! – недоволно отроних аз. – Няма нищо.

***

Понеделник дойде, носейки след себе си ужасяващ студ и нито следа от сняг. Погледнах телефона си на ставане – нито едно телефонно обаждане, нито едно съобщение. Реших, че поне имейл ми е пратил някой – но, не! Когато включих компютъра и влязох в пощата си там имаше само рекламни съобщения и оферти за лотарии. Можеше ли това да е най-скапания ден в живота ми?

След като си взех душ и се облякох, слязох в кухнята. Съквартирантките ми липсваха – е, те не бяха като мен, все още посещаваха университета. И въпреки всичко, когато разбраха за мен и Коен мигаха неразбиращо около 10 минути. Накрая дори ми се наложи да размахам ръка пред очите им с надежда да се съвземат. И това стана! Предполагам осъзнаха, че това не са Кълън…Коен е много по-добре, много по-добре!

Само дето това “много по-добре” отново закъсняваше. Аз чаках премръзнала в зимното си яке на паркинг алеята, понеже се побърквах да се мотая сама из празната къща, а него все така го нямаше. Не, честно – това ли беше възможно най-гадния ден в живота ми?

Пет минути по-късно, Коен наби спирачки в чакъла пред вкъщи, разпръсвайки го почти на всякъде.

- Съжалявам, че закъснях! – усмихна се виновно той.

- Няма нищо. – мрачно отвърнах аз. Той понечи да ме целуне по бузата за добре дошла, но аз се дръпнах. Нямах настроение за това точно сега.

- Проблем ли има? – не разбра Коен. Косата му отново беше вдигната на горе и ме гледаше с прекрасните си езерно-сини очи. Водата в тях беше мътна – криеше нещо!

- Ти ми кажи? – контрирах го аз.

- Няма! – усмихна се като идиот той и запали двигателя, сетне натисна педалът за газта и подкара колата към Ла Пуш.

Този ден по-чудо не остана. Сякаш днес всички ме избягвах. Какво толкова? Имах рожден ден…не бях крастава или нещо подобно.

Труди почти не ми говореше, а други дни го правеше, непрестанно. По принцип тя беше като мелница – все говореше ли, говореше…Но днес не! С какво този ден беше по-различен от предишните, освен тъпия факт, че съм се родила на него? Това не беше основание всички да се държат странно.

Филип даже не се появи. Той обикновено стоеше нон стоп в заведението. Грижеше се за по-тежката работа – вдигане на щайги с питиета, пренасяне на разни големи пакети, оправяне на някой развалил се жизненоважен за кафето уред, както той я наричаше “мъжката работа”. Ето че днес – липсваше.

Даже клиентелата беше по-малко от обикновено. Отново извадих телефона си – нищо. Никой не ми честитеше. Аз ли бях най-нещастния човек на тази земя?

Когато стана 4 часа и смяната ми свърши – бях готова да се разплача. Цял ден бях тичала покрай масите и нито веднъж не ми казаха “Мерси!” – а обикновено го правеха, всички ме отбягваха, държаха се резервирано и хладно и все така никой не ми се беше обадил да ме поздрави за празника. Празникът на унижението!

Коен пристигна по чудо на време. Аз бях толкова разстроена, че веднага след като се качих в колата, се свих в прегръдките му и започнах да плача на гърдите му. Той идея си нямаше за какво е всичко.

- Таралин, добре ли си? – попита притеснено той, галейки ме нежно по главата.

- Не! – продължавах да плача аз.

- Някой ти каза нещо ли?

- Не! Аз…аз…аз ще се оправя. – вдигнах поглед от гърдите му. – Всичко е наред. Просто… - изтрих няколко от сълзите и опитах да си поема нормално въздух, преборвайки хлипа, в който се давех.

- Кой беше? – изведнъж попита той. Беше готов да отиде вътре в заведението и да го набие. – Филип ли? Той много обича да се шегува…Само той ще да е…

- Не, не…- спрях го аз преди да е понечил да излезе. Отново си поех въздух – хлипа все още ме давеше. – Днес не е идвал. С…спокойно. Аз…аз…аз ще се оправя.

- Труди е нали? – не се отказваше той. – Сега ще види тя! – закани се Коен, след което слезе за час от секундата от джипа, дори не успях да го спра и се запъти към заведението.

- Коен? Не. – викнах по диря му, но той не ме чу.

Слязох от колата и се затичах да го настигна, преди да е направил нещо, за което по-късно щеше да съжалява. Труди не беше виновна, че никой не помнеше рождения ми ден и днес ми се случваха само лоши неща. Никой не беше виновен…Дори аз.

Влязох задъхано в кафето, където преди малко се изгуби приятелят ми. В първия момент видях масите събрани на едно, след което изведнъж от нищото изскочиха една върволица хора с празнични шапки и балони в ръце и извикаха в едно:

- ИЗНЕНАДА!

Аз едва можех да си поема дъх. Въобще не го очаквах. Всички бяха тук – Карла, Труди, Филип…О, майко мила! Родителите ми! Касандра!

- Никога не бих забравил. – подшушна в ухото ми, появили я се от някъде Коен. Аз му се усмихнах в знак на благодарност. – Хайде, върви при тях…Пропътуваха толкова път, за да те видят.

- Благодаря! – целунах го по бузата аз.

- Стига, не правя добро впечатление на баща ти така. – пошегува се той. Аз пак се усмихнах и се затичах към семейството ми.

- Мамо, татко! – прегърнах ги силно аз.

- Честит Рожден Ден, скъпа! – отвърнаха ми те.

- Когато твоята приятелка ни се обади не мислехме, че ще има успех…Но това малко зло нещо… - рече баща ми, потупвайки Касандра по главата, при което тя естествено изблъска ръката му. -…ни убеди, че е добра идея.

- Тоест, сега трябва да споделиш половината от подаръците си с мен! – важно се обади сестра ми.

- Хах, ама си хитра. – усмихнах се аз. – Ол, чакай малко…Аз съм на работа…В болницата.. – спомних си изведнъж.

- Не, не си. – появи се зад мен Коен. – Говорих с директора, нямаше нищо против днес да пропуснеш работа.

- Ти си злато! - целунах го по устните аз.

- О, вземете си стая! – обади се Касандра.

- А ти си вземи нова банална реплика. – срязах я аз, при което тя се намръщи.

- Е, харесва ли ти? – включи се и Карла в разговора. Беше облечена с дебело поло, изглежда не само заради ужасния студ днес, но и за да прикрие белегът от случката в гората, който и бе останал. За щастие тя се възстанови напълно – без повече гърчове! Напълно здрава!

- И ти ли Бруте?

- Всъщност тя ни се обади. – помогна баща ми.

- Ето каква била работата. Щеше да бъдеш извън града, а? - сетне се обърнах към Коен. – А, ти с тъпото ти предложение да гледаме филм!

- Сериозно. Това ли е казал…Хахаха. – тя се задави от смях. – Казах му да измисли нещо, че да отклони вниманието ти от това, че помни кога ти е рождения ден, но не очаквах, че ще бъде толкова тъпо…

- Смей се ти! Трябваше да кажа или това, или че ще взимам брат ми от училище. – възропта Коен.

- Мерси, за всичко. – аз пак го дарих с една бърза целувка, след което родителите ми се заговориха с Труди и Филип и напълно ме игнорираха, както и Карла, която сега бъбреше със сестра ми. Двамата с Коен се дръпнахме малко странни от тях:

- Нали знаеш, че го правех нарочно… - аз го погледнах неразбиращо. – Всичко това да не ти обръщам внимание, да се правя че не помня…да закъснявам. Е, може би само един път беше неволно… - недоволно рече той. Знаех за какво говори – вечерта, когато ме остави пред болницата да го чакам и срещнах Томас. Очевидно това не влизаше в неговия план. – Съжалявам, ако съм те наранил. – допълни гузно.

- Няма нищо…Всичко е било, заради изненадата, нали така? – той само кимна.

- А, къде са Кълън? – появи се до нас Касандра. Коен веднага ми хвърли разярен поглед.

- Касандра, казах ти…че не контактувам с тях. – напомних и аз. Ами така беше. Един от последните пъти, когато разговарях с нея по телефона и тя отново отвори тази тема, аз съвсем ясно и казах, че не дружа с тях. Но както обичаше да си вре носа в чуждите работи и най-вече да ги обърква тотално, се хвана за тази тема и не я пусна до последно.

- А, защо…От това как ги описа ми се видяха готини хора. - невинно се обади тя отново.

- Е, не са. – побързах да кажа аз, преди приятелят ми до мен да е експлодирал от ярост.

- Коен, ти харесваш ли ги?

- Не! – рязко рече той.

- Защо?

- Я, виж брат ми…Запознавал ли съм те с него? – смени темата Коен. Аз поклатих отрицателно глава, при което той ме хвана за ръката и ме поведе към него.

Брат му стоеше в края на бара и пиеше някакъв пунш вероятно. Доста си приличаха. Той също беше набит, макар да знаех, че е по-малък от Коен с една или две години – разликата почти не им личеше. Неговата коса също беше доста буйна – кестенява, къдриците се стелеха пред очите му. Те обаче за разлика от тези на Коен имаха някакъв по-особен цвят – кафеникав с оттенъци мрак. Гледаше високомерно на всички в заведението, а да не говорим как реагира, когато видя че сме се насочили към него – стисна ядно челюст, погледът му стана суров и бе готов на секундата да тръгне към изхода.

- Никълъс, ти дойде… - усмихна му се някак неприятно Коен.

- Представи си, Коен, покани ме. – върна му го в същия дух брат му.

- Това е Таралин. – представи ме без всякакво желание той. Изглежда въпросите на сестра ми бяха толкова неудобни, че предпочиташе странната компания на брат си, пред тази на моята сестра.

- Ооол, новата. – вдигна незаинтересовано вежди. Новата? В смисъл? Колко “стари” е имал? - Приятно ми е…Ник. – подаде ми ръка той. Аз я стиснах несигурно - техните отношения ме объркваха.

- Таралин.

- Та, каза ли ти вече какъв е? – изведнъж попита Ник – гласът му звучеше презрително и мазно. Аз погледнах в зов за помощ към Коен, но той беше отдал цялото си внимание на брат си – гледаше го толкова гневно, както не бе гледал дори Кълън досега.

- Да! – изведнъж рекох аз, при което и двамата ме изгледаха изумено. Как пък не – да ми е казал? – Той е прекрасен човек, който направи това парти за мен…И ако по някаква причина ти не го оценяваш, Ник, то…си мисля, е най-добре да си ходиш. – скръстих важно ръце.

- Аха…Ясно, защо те е избрал. Борбена си. – сетне изпи на екс питието си, усмихна се безразлично и рече, с поглед отправен към брат му: - Пази си гърба! – след което се запъти към изхода.

- Той…защо се държи така с теб? – не разбирах аз.

- Неговите си работи. Сложно е! Друг път ще ти разказвам. Сега имаш рожден ден…Весели се! – смени бързо изражението си Коен. Изумяваше ме това, как понякога въпреки, че беше в гадно настроение си придаваше радостен вид, само за да не развали и моето настроение. Май на това му казват любов!

***

Пет часа и 4 пунша по-късно...партито беше към своя край. Часът беше към девет, а заведението на Труди и Филип, обикновено работеше до осем, така че не биваше да прекалявам с гостоприемството им. Всичко беше събрано и почистено, благодарение на задружните усилия на всички, след което тръгнахме да си ходим. Труди и Филип бяха предложили семейството ми да остане у тях, тъй като имали предостатъчно място, а аз бях доволна че се разбират толкова много.

- Лин, да си виждала сестра си? - аз поклатих глава.

- Защо? Няма ли я?

- Мисля, че пак ми прави номера. – недоволно констатира майка ми. – Откакто се премести тук, само това прави!

- Ще я намеря. – обещах аз и тръгнах да я търся. – Хей, Карла, вижда ли си сестра ми?

- Ъм…за последно говореше нещо за Кълън и срещи в гората…каквото и да значи това. – несигурно отговори тя.

- Окей. – кимнах и аз. Тя можеше да не знае какво значи това, но аз знаех…Касандра се беше запътила към гората, сто процента.

Аз излязох от задната странна на заведението, тази от която се намираше гората и започнах да се оглеждам.

- Касандра! – повиках я тихо аз. – Не се крий, знам че си някъде тук. – Нищо!

- Касандра! – отново се обадих аз. Отново нищо!

- Не си играй с мен, чу ли? - Някъде в далечината, в все още видимата част от гората, храстите се размърдаха. – А, ето къде си била. Излизай! – Още едно помръдване, като чели бягаше от единия храст в другия. – Не ме карай да идвам! – Този път храстите направо се разтресоха от движението в тях. – Окей, ти сама си го поиска.

Аз пристъпих смело по пътеката към вътрешността на гората. Не ме беше страх – все пак това беше сестра ми, от какво да ме е страх?

- Ще съжаляваш, когато кажа за това на мама и татко! – провикнах се аз.

Нещото в храстите пак се размърда, дори побягна по-навътре в гората.

- Стига де, защо ти е да влизаш на вътре. Кас, не е забавно!

Храстите отново се раздвижиха, водейки все по-навътре. Точно си мислех, че няма смисъл да си играя с нея, когато треперенето спря. Да не би да застана на едно място? Може би си бе помислила, че съм си отишла – ще има да взема. Аз се промъкнах безшумно към последното място, на което бях видяла да потрепват храстите, отместих ги изведнъж и казах:

- Пипнах те!

В този момент от мрака към мен полетя нещо, което не можех да видя добре. Нахвърли ми се, повали ме на земята. Беше огромно! Но не беше човек. Прекалено космато беше за него. Диво животно!?

- Ааа…– понечих да изпищя, но това нещо сложи ръката си върху устата ми и ме спря.

Явно все пак беше човек или поне имаше нещо човешко в него…Аз ритах и се борех да се измъкна. Нещото като чели въобще не забелязваше тези отчаяни опити. За него беше фасулска игра да ме държи прикована за хладната почва в гората, безпомощна – не можех да се измъкна, не можех да повикам помощ…Сякаш съня ми оживяваше. Само дето това не беше Едуард, беше нещо друго, нещо много по-опасно, плашещо…То се наведе изведнъж към мен и впи зъбите си в гръкляна ми…Започна да смуче! Смучеше кръвта ми! Вампир!? Тогава защо изглеждаше толкова странно, не може да бъде…Те не съществуват!

Усещах как живота с всяка изминала минута ме напуска все повече и повече, вече бях готова да се предам, когато нещо се хвърли към нас...Събори чудовището на земята, започна да се бори с него. Откъслечно до мен долитаха ръмжене, шум от драскане с нокти, разкъсана плът...С последни сили опитах да докосна раната си на врата си…Кръв. Все още кървеше…Кървав рожден ден! Не се бях надявала на това.

След секунда боят престана – мисля, че нападателят ми изчезна с вой нощта. Аз все още нямах сили да се изправя, едва дишах, чувствах се толкова безпомощна в момента.

- Таралин… - чух познат глас до себе си. Беше Коен. – Добре ли си? – той понечи да ме изправи, сетне ме потопи в прегръдките си. Аз нямах сили да му отговоря, ето защо той продължи: - Дяволите да го вземат! – опита и той раната. – Ще те закарам у вас, чу ли? Ще кажа на другите, че ти е станало зле и затова не си могла да се сбогуваш с тях…

- К…- отворих уста да кажа. – К..К…Кас…аднра.

- Тя е добре! Не е била в гората, както ти е казала Карла. Вътре е, при родителите ти. Те също са добре. – опитваше се да звучи спокоен, но вече познавах гласа му и можех да кажа, кога само се прави. Сега беше такъв случай. Правеше го само заради мен.

Клепачите ми натежаваха. Вече едва ги държах отворени. Всичко, което виждах беше неговото лице, дърветата, нощното небе и как от него се ронеха снежинки. Мечтата ми най-накрая се беше осъществила…На рождения ми ден валеше сняг…а аз се чувствах така сякаш умирах. Усещах как живота ме напуска. Как изтича през раната на шията ми…

- Ще те заведа у вас. След като си починеш, всичко ще се оправи. Ще си върнеш силите. – продължаваше да ме убеждава той.

Снежинките падаха по лицето ми. Всяка от тях ме целуваше като за сбогом. Сякаш ми казваше – “Това беше твоя живот, но той свърши тук”. Беше толкова красиво, въпреки че силите ме напускаха…Снежинките, зимата, първият сняг във Форкс…Беше вълшебно!

Силите ми не устояха и аз изгубих съзнание, понасяйки се като снежинка в зимната нощ на собствения ми живот.

***

На сутринта се събудих изведнъж в стаята ми. Беше прекалено рано – едва 6 и все още беше тъмно. Сякаш туко що бях сънувала поредния ужасяваш кошмар, само дето този беше истина. Аз пипнах инстинктивно мястото където ме ухапа нещото от гората. Сега там имаше лепенка, сякаш се бях одраскала случайно, отколкото да бях нахапана от неопределено животно-човек в гората. Не беше вампир, но не беше и върколак. На какво място попаднах? Защо всички тук бяха всичко друго, но не и хора?

- Казах му, че ще се оправиш! – чух леден глас, идващ откъм прозореца на стаята ми и веднага подскочих в леглото си. – Спокойно! – обърна се към мен Томас.

- Томас? – учудих се аз. – Пак си влязъл взлом. – констатирах недоволно.

- Не се брои, когато са те помолили! – просто рече той и тръгна към леглото ми.

- Не съм те молила!

- Ти не. Но приятелят ти – да! – тихо каза той и седна на леглото до мен.

- Коен? Но, той не те харесва? Защо би…

- Тревожеше се за теб…Пък и не можеше да те наглежда, когато има друга работа. Е, няма да крия, че му беше много неприятно да се принизи толкова ниско, че да ме помили за помощ, но го направи. – обясни ледено Томас.

- Под друга работа, имаш предвид преследването на онова нещо, нали?

- Да! Смята че, може да се справи сам, че можете да те спаси напълно сам…без чужда помощ…Ето защо предаде достойнството си, за да ме помоли да съм тук сега.

- Да, Коен е такъв – жертва себе си, за да бъдат другите добре. – недоволно заключих аз. Не ми се искаше някой да се жертва чак толкова, че в един момент да бъде готов да даде собствения си живот, заради мен…Аз не бях правилния тип човек, заради когото други биха се жертвали!

- Не, жертва себе си, за да бъдеш ти добре. – поправи ме хладно принцът.

- Той знае какъв си, нали? – Томас кимна. – Затова е искал някой… - не можех да го кажа гласно, затова побързах до го заменя с някое друго определение. - …който има по-особени дарби да е до мен.

- Е, аз така и така щях да дойда. – погледна ме с прекрасните си очи той.

- Защо? Мислех, че когато се извини, за влизането с взлом, това значеше, че повече няма да го правиш?

- Това беше извънреден случай. – усмихна се мистериозно Томас.

- Рождения ми ден? – той кимна отново. – Как въобще си разбрал за него?

- От Карлайл. Когато Коен дойде да моли за почивен ден в понеделник директора, той се обърна към Карлайл за подкрепа…

- И ето как е стигнало до теб. – още едно кимване.

- Имам подарък. – рече изведнъж той.

- Наистина? – не ми се вярваше.

- До леглото ти е.

Аз се обърнах и там стоеше една ваза с момини сълзи и някаква кутийка.

- Момини сълзи?

- Любимите ти, нали така?

- Да. – учудено признах аз. Не знаех как прави този номер с отгатването на разни неща, но беше много добър в него. – Какво има в кутията?

- Ти си тази, която не знае, защо не я отвориш? – развесели се той.

Протегнах се и я взех. Сложих я в скута си и закачах. Мислех, че ще изкочи нещо от вътре и ще ми изкара акъла, но все пак това беше кутийка за бижута, а не от тези големите с клоуните. Аз погледнах към Томас, а той от своя странна ми кимна да го отворя. Развързах кървавочервената панделка, която придържаше кутийката затворена и вдигнах капака. Там имаше прекрасна брошка на снежинка. Беше голяма колкото шепата ми. Цветът и беше полупрозрачен, вероятно за да пресъздаде визията на истинска снежинка. Проблясваше толкова красиво, на светлината от тепърва настъпващия ден…

- УОУ! Това е…- нямах думи да изразя колко много харесах брошката и цветята и всичко…

- Просто брошка. – сви рамене Томас.

- Страхотна е. Никога не съм виждала подобно нещо. Съвсем като истинска е, но е по-голяма и не се топи, когато я докоснеш.

- Благодаря! – усмихна се по същия мистичен начин той, както преди малко.

- Чакай малко? Ти…ти ли я направи?

- Може да се каже. Но не е нещо особено. – отбеляза безразлично Томас.

- Благодаря ти! Настина много ти благодаря! – погледнах го признателно право в очите аз. Той стоя и ме гледа още няколко секунди без да отмести поглед. Мъртвото вълнение отново ме теглеше към него…а бях все още толкова слаба, за да му се противя.

- Най-добре си почивай. – видя изморения ми вид той и стана от леглото.

- А, ти? – не разбрах аз. – Тук ли ще бъдеш през цялото време?

- Досега бях тук, така или иначе. Обещах на Коен – докато не се върне, ще те пазя. – Томас отново се загледа през прозореца. Още един изгрев, който да посрещне.

- Защо всъщност се съгласи? – полюбопитствах аз. Той отлепи за малко поглед от стъклото, впери го в мен, но бързо го отмести, сетне каза:

- Почивай си! Поспи още малко, докато си върнеш силите.

- Това нещо, какво беше всъщност…

- Питай Коен! – настоя хладно той. – Сега заспивай! Когато се събудиш може въобще да не съм тук.

Вероятно това последното изречение трябваше ми донесе покоя, от който имам нужда, да ме накара да се отпусна и да заспя – Е, не се получи. Не знам защо, но не исках Томас да си тръгва. Все още имаше нещо в него, което стряскаше…Но това, което привличаше беше много по-силно, много по-неизбежно. Имаше ли значение какъв е Томас, когато ме караше да се чувствам добре? Имаше ли значение, какъв е Коен, когато ме караше да се усмихвам всеки път, щом го видех? Имаше ли значение, колко кръв изгубих тази вечер, когато нямаше да се измъкна от смъртта? Щях да умра – така или иначе. Всичко беше въпрос на време…